Petiyat_ubiec_otkus1Големият майстор на криминалния трилър Брад Мелцър се завръща с убийствен трилър, посветен на връзката между елиминирането на четирима американски президенти. Авторът на „Вътрешен кръг” отново демонстрира високо ниво историческа компетентност и писателско умение, за да ни поднесе новия си шедьовър „Петият убиец” (ИК „Сиела”), в който тайнствена фигура повтаря мотивите от убийствата на няколко главнокомандващи на САЩ.

Почитателите на Мелцър помнят Бийчър Уайт – героя от Вътрешен кръг, занимаващ се с важни документи на американското правителство и добре познаващ историите на хора от политическата върхушка. В Петият убиец Бийчър Уайт отново е в центъра на събитията, като става ясно, че някой имитира с точност убийствата на четирима президенти на САЩ. На пръв поглед между тях няма никаква връзка. Привидно, всеки от извършителите е действал самостоятелно, преследвайки свои собствени цели. Единствено Бийчър Уайт забелязва връзка между престъпленията и открива, че четиримата убийци са работили заедно, за една и съща организация. Въпросът е коя е тази организация и кой и защо възстановява убийствата на Линкълн, Гарфилд, Маккинли и Кенеди…

Брад Мелцър стои редом с имената на Джон Гришам и Дейвид Балдачи в света на криминалния трилър. Малцина знаят обаче, че Мелцър е автор на бестселъри в няколко области – художествена, нехудожествена литература, самопомощ и детски книжки. В средите се е известен и с това, че прави обстойни проучвания за своите книги. Едно такова разследване го води до таен музей, където негов познат, държавен служител, му показва части от черепа на Ейбрахам Линкълн и кости на неговия убиец Джон Уилкс Буут. Така започва и историята на Петият убиец, чийто преводач от английски е Гриша Атанасов.

Откъс от „Петият убиец”

Пролог

Вашингтон, окръг Колумбия

Някои погребения са изпълнени с въпроси. Други са изпълнени с отговори. Това беше изпълнено с тайни.

Траурната церемония беше насрочена за 9 часа сут-ринта, но началото се бавеше. Всички знаеха защо.

Насядали на разположените нагъсто пейки, над двеста опечалени се опитваха да си придадат безразличен вид, но все хвърляха погледи към дъното на църквата.

Не се озъртаха за ковчега от тъмно дърво на д-р Стюарт Палмиоти – той вече беше разположен в предната част на църквата, при амвона. Не се озъртаха за семейството му. И бившата му съпруга, която му бе причинила толкова много мъка, и приятелката му Лидия, която му беше дала толкова много щастие, бяха на първия ред, на двете противоположни страни. Роднини, приятели и колеги изпълваха останалите мес-та. Типично погребение.

Но едно нещо не беше типично – всеки опечален беше принуден да мине през детектор за метал, преди да бъде допуснат вътре.

Тук беше Вашингтон, окръг Колумбия. Всеки знаеше какво означава това.

Той щеше да дойде. Единственият, който имаше значение.

Президентът на Съединените щати.

Естествено, Сикрет Сървис изчакаха всички да заемат мес-тата си. След това, без никакво предупреждение, задните врати се затвориха, а после се разтвориха.

– Речта Ви, сър – прошепна един от помощниците и му подаде папка с възпоменателното слово.

Стиснал папката и раздразнен, че опечалените бяха видели помощника, президентът пристъпи напред и всички глави се извърнаха към него. Обикновено, когато той влизаше някъде, се свиреше „Слава на водача“. Днес залата беше тиха.

Стиснал челюсти и вперил право напред погледа на прочутите си сиви очи, президентът Орсън Уолъс тръгна сам по главната пътека, сякаш беше на сватба за един.

Беше свикнал да го зяпат. Това беше част от работата му. Но докато продължаваше напред по пътеката, дори и най-могъщият човек в света се оказа неподготвен за внезапното секване на дъха, което го застигна. Реалността на момента стисна гърдите му. Това беше погребението на най-добрия му приятел.

Да те зяпат непознати беше едно. Но тук бе пълно с роднини и приятели, хора, които се обръщаха към президента на малко име.

Палмиоти и Уолъс бяха израснали в Охайо и бяха преминали през началното училище, гимназията, колежа и Университета на Мичиган – винаги заедно. Когато Уолъс бе избран за губернатор, Палмиоти го последва. Те бяха заедно в онази нощ, за която никога не говореха. А когато Уолъс спечели Белия дом, някой спомена, че щом Джордж Буш-старши бил избран за президент, назначил свой скъп приятел за лекар в Белия дом с разбирането, че понякога най-доброто лечение е просто да има с кого да поговориш. Особено с някого, който те познава добре. И знае тайните ти.

На президента идеята му хареса. В деня на встъпването в длъжност на Уолъс, д-р Стюарт Палмиоти оглави медицинското звено на Белия дом, с кабинет в непосредствена близост до Западното крило.

– Направи толкова много за него… Знаеш, че той те обичаше – прошепна приятелката на Палмиоти Лидия, когато президентът най-сетне стигна до първия ред. Гласът є… тялото є… цялата трепереше, когато стана от мястото си и прегърна Уолъс.

Президентът отвърна на прегръдката є, но запази мълчание и бавно се запъти към далечния край на първия ред, като се престори, че не забелязва в навалицата тяхната учителка по история от дванадесети клас.

Но истинската болка на президента не беше предизвикана от това, че виждаше стари приятели. Идваше от увереността му, че той е отговорен за всичко.

Вярно – президентът не беше дръпнал спусъка. Но тъкмо той беше изпратил Палмиоти по следите на архивиста Бийчър.

Бийчър бе научил какво бяха извършили президентът и Палмиоти през най-лошата нощ от живота си; в колежа, преди двадесет и шест години. Бийчър бе разбрал, че са удряли с бейзболна бухалка и ключове от кола през лицето един човек от родния си град. И че Палмиоти и бъдещият президент, заедно със сестрата на Уолъс, бяха разбили очната орбита на мъжа, бяха смазали лицето му и набили парчета от черепа в мозъка му, предизвиквайки необратими мозъчни увреждания.

Най-лошото от всичко бе, че Бийчър – и групата, с която работеше – никога нямаше да се откаже… никога нямаше да спре да търси… не и преди да успее да докаже какво се бе случило в онази нощ преди години.

Бийчър и неговият така наречен Кръг Кулпър.

Тъкмо те биха могли да нанесат реални щети – те знаеха тайната на Уолъс и Палмиоти. Макар че това не бе единствената тайна, която президентът криеше.

Президентът на Съединените щати зае мястото си в далечния край на пътеката и се вгледа в ковчега на най-добрия си приятел.

Точно в този момент телефонът започна да вибрира в джоба му. Президентът Уолъс погледна надолу и го извади само колкото да прочете последното съобщение на екрана:

„Как върви погребението ми?“ – питаше д-р Стюарт Палмиоти.