Гладиаторската война в контекста на историята на Римската република и съдбата на безсмъртния герой – между спекулациите и мита

Вдъхновител и символ на промяната в битката на обикновените хора за свобода и справедливост – Спартак е един от най-популярните герои от древността. Не са малко  художествените творби, холивудските филми и сериали, които са  посветени на живота му и оглавяваното от него въстание против римляните през 73 г. пр. Хр. На фона на това могъщо негово влияние и в новата ера е шокиращо колко малко се знае за живота му, особено в периода преди въстанието. Липсата на сигурни данни провокира смели спекулации и поражда нуждата от търсене на допълнителни гледни точки.

В „Бунтът на Спартак” българският историк Георги Марков прави опит да отсее фактите от предположенията, да изгради една цялостна и сравнително устойчива представа за могъщия гладиатор, но междувременно да акцентира върху Гладиаторската война, без да я пречупва само и единствено през призмата на съдбата на един човек, независимо какви качества притежава той.

През 73 г. пр.Хр. Спартак става инициатор на бягството на 80 гладиатори, което всъщност се явява началото на първото въстание в света на роби.

На базата на откритите антични извори и изследванията на утвърдени и признати историци Георги Марков разглежда бунта на робите от 73-71 г. пр. Хр. в контекста на историята на Римската република и дълбоката политическа и властова криза, в която тя се намира в десетилетието след смъртта на Луций Корнелий Сула – поради военните ангажименти в Испания и Мала Азия, липсата на войници в Италия в този момент, масовото недоволство от управлението.

Какво представлява акцията на Спартак в ранните стадии на нейното развитие? Инцидентно бягство ли е това, или конспиративно подготвяно робско въстание? Може ли да се открият аргументи за широко разпространената теза, че този робски бунт всъщност е опит за революция срещу съществуващия социално икономически строй в Римската република? На тези и други въпроси, атакувайки широко разпространени и несигурни аргументи, отговаря Георги Марков и развива теорията си за един от най-романтичните, но и най-противоречиви битки за справедливост в историята в две части – аналитична и сериозна такава.

„Бунтът на Спартак” възкресява обречената война на Спартак и неговите последователи срещу Рим – от френетичното бягство от Капуа към Везувий до първите битки срещу преторите Глабер и Вариний; разрастването на бунта до пълномащабна война в Южна Италия и срамният провал на консулите Публикола и Лентул до вероятно най-енигматичният момент в цялата война – решението за връщане на юг и опит за атака срещу Рим, за да придобие историческа плътност съдбата на обречения герой, който се сражава за загубена кауза.

Георги Марков (1987 г.) завършва езикова гимназия във Велико Търново през 2006 г., а след това – история в СУ „Св. Климент Охридски“. Специализира антична военна история и се дипломира през 2010 г. Автор е на книгите –  „Ханибал срещу Рим”, „Войните на Цезар”, „Походът на Александър”, „Гръко-персийските войни”.

Из „Бунтът на Спартак” от Георги Марков

Марк Крас срещу Спартак – неочакваният сблъсък

Аналите ни предоставят достатъчно примери за генерали, чиито кариери и живот се преплитат в епични сблъсъци, изграждащи тъканта на историята. Достатъчно е да се ограничим в Античността и да посочим Темистокъл и Ксеркс при Саламин, Сципион и Ханибал при Зама, Цезар и Помпей при Фарсала. Но случаят с Марк Крас и Спартак съвсем не е такъв и съдбата сякаш си прави неуместна шега, когато ги изправя един срещу друг в заключителния етап на Гладиаторската война. Почти нищо не свързва най-богатия човек в Рим и тракийския гладиатор, гордия аристократ и низвергнатия роб и въпреки това те ще решат помежду си съдбата на десетки хиляди хора. Но как се достига до този момент през ранната пролет на 71 г. пр. Хр.? И какво впрочем знаем за двамата най-впечатляващи пълководци на Гладиаторската война?

Крас произлиза от благородническо семейство, което може да се похвали с не един и двама консули, самият му баща Публий Лициний има дълга и успешна кариера в Сената, увенчана с избора му за консул през 97 г. пр. Хр и за цензор през 89 г. пр. Хр. Родът на Лициниите принадлежи към консервативната патрицианска партия и се противопоставя на идеите на братята Гракхи за социални реформи и на неограничените амбиции на Гай Марий еднолично да поеме властта в Републиката. Публий Лициний Крас е един от възрастните сенатори, най-отявлено защитаващи каузата на Луций Корнелий Сула, и счита, че идването на власт на марианската клика ще доведе до срутване на устоите на римското общество.

Катастрофата сполита семейството на Лициниите през зимата на 87–86 г. пр. Хр., когато Гай Марий и Корнелий Цина се възползват от отсъствието на Сула от Италия (той подготвя триумфалната си кампания срещу Митридат на Балканите) и овладяват Рим. Започват кървави политически преследвания и Публий Лициний Крас е нарочен за екзекуция като особено опасен и влиятелен противник. Преди да успеят да го заловят обаче, старият сенатор избира достойна смърт и сам слага край на живота си, заедно с най-младия си син Гай.

Едва на 28 години, Марк Крас се превръща в глава на рода на Лициниите – следователно в твърде апетитна мишена за поддръжниците на Марий. По чудо младият аристократ успява навреме да избяга от Рим и предрешен, се насочва възможно най-далеч от столицата. Пътуването му първо го отвежда в Испания, където е принуден да се укрива под страх от предателство и залавяне, за да не бъде предаден на агентите на Марий и Цина. Краткият му престой в Африка при Метел Пий, един от най-силните привърженици на Сула, приключва скоропостижно поради неприязънта между двамата. В Африка Крас взема окончателното решение да свърже всичките си надежди за отмъщение и завръщане у дома с Корнелий Сула. Когато пристига в лагера на великия генерал в Гърция, младият аристократ е посрещнат със специално внимание и бързо печели доверието на Сула. Именно от тези паметни месеци на 83–82 г. пр. Хр. датира и голямото съперничество между Марк Крас и Гней Помпей, което ще оформи съдбините на Римската република през следващите тридесет години. Крас и Помпей бързо се отличават като най-способните млади офицери в триумфално напредващата армия на Сула в Италия. Двамата си споделят славата на победата при Сполето, когато унищожават една от последните мариански армии по пътя към Рим. Но в тези дни славата каца на рамото на Помпей – той е приветстван от войниците като imperator, печели възхищението на Сула и е считан за следващата изгряваща звезда на небосклона на Републиката.

Триумфът на Сула и първите седмици на кървавия му режим в Рим откриват неограничени възможности пред неговите последователи. Но ако за мнозина от тях те се ограничават до задоволяването на жаждата за лично отмъщение, Крас вижда в турбулентната ситуация шанс за натрупване на несметно богатство. Огромен брой привърженици на Марий са проскрибирани – поставени извън закона като предатели срещу отечеството и екзекутирани без присъдата на редовен съд. Имуществото им е секвестирано и впоследствие обявено за продан на нереално ниски цени. Крас вкарва всичките си налични средства в закупуването на подобни имоти и натрупва главоломни печалби при нормализирането на политическата ситуация и покачването на цените. Оттам насетне спекулата се превръща във втора природа за бързо забогатяващия римски аристократ. В предишната част споменах, че в един момент от кариерата си той притежава 50 000 хектара земя из цяла Италия, чиято стойност се равнява на най-малко 200 милиона сестерции. Но това не изчерпва богатството му – той има несметно количество роби, имоти в столицата, от които получава огромни наеми; разполага с неизчерпаеми финансови инструменти – пари в наличност, кредити, земеделски полици. Само за броени години Марк Крас се превръща не просто в най-богатия човек в Рим, но и в най-заможния мъж в цялата история на Вечния град.

Но за Крас парите не са самоцел, а просто средство към истинската му амбиция – да играе решаваща роля в голямата политическа игра на Републиката. В това отношение десетилетието между победата на Сула и въстанието на Спартак е изненадващо тихо за иначе толкова енергичен и целеустремен човек. Това са годините на натрупване на богатство, на култивиране на връзки и задкулисни влияния, на спечелване на безброй клиенти сред всички социални прослойки в столицата. През втората половина на 72 г. пр. Хр. настъпва перфектният момент за решително излизане на голямата сцена. Двамата консули на Републиката са претърпели шокиращи и унизителни поражения от робската армия, която вилнее из цяла Италия. Никой в Рим не иска да се заеме с неблагодарната и явно не толкова лека задача да се справи със Спартак. Така да бъде – Крас ще екипира със собствени средства цели шест легиона и ще поеме бремето върху себе си.

Не бива да подценяваме риска, който представлява тази стъпка. Нищо освен пълен и безусловен успех не може да гарантира политически дивиденти срещу покриващите се с безсмъртна слава Лукул и Помпей. Дори и най-малката сянка на провал ще бъде кастрофална за перспективите на Крас – потенциално той може да бъде запомнен като поредния неудачник, провалил се срещу робите. От такъв удар кариерата му не би могла да се възстанови.

В известен смисъл Спартак и робската армия имат малшанса да се изправят срещу един от най-амбициозните римляни на епохата, за когото загубата или отстъплението не са опция. Глабер и Вариний, Косиний и Фурий, Публикола и Лентул – всички те са назначени от Сената (възможно и против тяхното лично желание) да се справят с въстанието. Крас е първият римски пълководец, който доброволно влиза във войната, с ясното съзнание за важността на мисията си в контекста на собствените амбиции. Той няма да остави лагера си без стража, няма да бъде изненадан в крайпътна баня, няма да позволи коня и ликторите му да бъдат пленени. Спартак и последователите му най-сетне се изправят срещу противник, който е мотивиран поне колкото тях.