Шведската сензация Фредрик Бакман, чиито книги не слизат от класациите за най-продавани заглавия месеци наред, се завръща с нова книга, определяна единодушно от тези, които са я чели, като най-добрата досега. В типичния за автора стил, Бьорнстад (ИК „Сиела”) ни запознава с живота в едноименния малък град, разположен в шведската гора, където мечтите на обикновения човек са големи – толкова големи, че понякога стремежът на този обикновен човек да ги осъществи го тика към  ужасни постъпки.

Шведското литературно чудо Фредрик Бакман отсъства за кратко от списъците с нови книги, но не слезе от челните места в класациите за най-продавани заглавия както у нас, така и по света. Сега Бакман отново е готов да трогне своите фенове – с новия си роман Бьорнстад.

В превод от шведски Бьорнстад означава Град на мечки. Като всеки малък град в провинцията, и Бьорнстад се буди рано. Неговите ранобудни жители имат големи мечти, но Градът на мечките бавно се смалява и притихва. Местният младежки отбор по хокей е светлината в тунела, която вдъхва надежда на жителите на градчето, че то ще получи отново шанс да се развива, че утрешният ден ще бъде по-добър от днешния, че Бьорнстад ще пребъде. Всички са притаили дъх в напрегнато очакване на предстоящия полуфинал на първенството, на който отборът на Бьорнстад Хокей се класира за първи път от 20 години насам. Около този важен за целия град мач напрежението взима връх, избивайки в акт на насилие. След него нищо не е същото – но и реакцията на града е много различна от очакваното. Предопределената приказка за героите от малкото градче, които надскачат себе си и очакванията на цялата нация, така и не води извън гората.

Бьорнстад е голям роман за малко място с красиви мечти, както и за ужасните неща, които правим понякога, за да успеем. Той е сага за спорта и семейството и за това докъде сме готови да стигнем, за да предпазим децата си. Също и за смелостта, която е нужна, за да се изправиш срещу всичко, за което си мечтал – и да кажеш истината, независимо от последствията. Независимо от всичко.

Мненията за Бьорнстад на Запад красноречиво показват, че това е най-добрият роман на Бакман до момента. Преводът на българското издание от шведски език е на добре познатия Любомир Гиздов, превел и „Баба праща поздрави и се извинява”, Брит-Мари беше тук и Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг. За художник на корицата от „Сиела” отново са заложили на Дамян Дамянов, който е автор на кориците на предишните книги на Бакман, публикувани у нас, както и на илюстрациите към новелата „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг”.

*

Фредрик Бакман е автор на дълбоко човешки романи. Всяка негова творба е внимателно и деликатно написана и ни въвежда в емоционалните светове на хора, които иначе навярно бихме подминали в реалния живот. „Бьорнстад е неговият неоспорим шедьовър.”

New York Journal of Books

Откъс от „Бьорнстад”, Фредрик Бакман

1

Беше късна вечер в края на март. Един млад човек взе двуцевна ловна пушка в ръка, отиде право в гората, допря оръжието до челото на друг човек и натисна спусъка.

Тази история разказва как се стигна дотук.

2

Туп-туп-туп-туп-туп.

Намираме се в Бьорнстад[1] в началото на март и все още нищо не се е случило. Петък е и всички просто чакат. Утре юношеският отбор на Бьорнстад Хокей ще играе полуфинал в най-висшата младежка дивизия в страната. Колко ли важно би могло да е това? Не много, разбира се. Ако се случваше някъде другаде.

Туп. Туп. Туп-туп-туп.

Бьорнстад се буди рано, както винаги. Малките градчета трябва да си дават аванс, за да могат да се състезават с останалия свят. Редиците автомобили на паркинга пред фабриката вече са покрити със сняг. С полуотворени очи и полузатворени умове, хората са се наредили на тиха опашка, за да потвърдят съществуването си пред системата за отчитане на работното време. Изтръскват ботушите си от кишата, с погледи, настроени на автопилот, и с гласове като от телефонен секретар, в очакване предпочитаният наркотик – кофеин, никотин или захар – да подейства и да приведе телата им в що-годе изправно състояние поне до първата почивка.

Навън пък тези, които работят в по-големия град отвъд гората, се качват по колите си и блъскат с ръкавици по климатиците, а ругатните им са от онези, които човек би се решил да използва само когато е пиян, на смъртния си одър или седи в твърде студено „Пежо“ твърде рано сутринта.

Ако замълчат, могат да го чуят: туп-туп-туп. Туп. Туп.

Мая се буди в стаята си. По стените се редуват рисунки с молив и стари билети от концерти в далечни градове – съвсем не толкова много, колкото ѝ се иска, но значително повече, отколкото родителите ѝ всъщност са ѝ разрешили. Лежи в леглото по пижама и свири на китара. Обича всичко в инструмента. Тежестта му, начина, по който дървото отговаря на почукването на пръстите ѝ, струните, които режат все още сънената ѝ кожа. Простите тонове, меките рифове, за нея това е божествена игра. На петнайсет години е и вече е успявала да се влюби много пъти, но китарата винаги ще си остане първата ѝ любов. Тя ѝ помага да се справи с живота в този град и да издържа на това да бъде дъщеря на спортния директор на малък хокеен клуб насред гората.

Мая мрази хокея, но разбира любовта на баща си. Спортът просто е инструмент, различен от нейния. Понякога мама шепне в ухото ѝ: „Никога не се доверявай на хора, които си нямат нещо, което обичат неконтролируемо“. Майка ѝ обича мъж, който обича място, което обича спорт. Бьорнстад е хокеен град и каквото и да си говорим за жителите му, на тях може да се разчита. Човек знае какво да очаква, ако живее тук. Ден след ден, след ден.

Туп.

Бьорнстад не се намира близо до каквото и да е. Дори на картата изглежда неестествено. „Все едно пиян великан е опитал да напише името си в снега, докато пикае“, биха казали някои. „По-скоро все едно природата и хората играят на дърпане на въже в спор за жизненото пространство“, може би биха възразили по-уравновесените. Във всеки случай градът губи. И отдавна не е печелил. Работните места намаляват, така че всяка година намаляват и хората, а гората изяжда по една-две изоставени къщи на сезон. Преди години, когато още имаше с какво да се похвалят, от общината сложиха табела при отбивката към града. Лозунгът беше от популярните по онова време: „Добре дошли в Бьорнстад – тук искаме малко повече!“. На снега и вятъра им трябваха няколко години, за да заличат думата „повече“. Понякога цялото място прилича на философски експеримент: ако един град падне в гората, но никой не го чуе, ще има ли някакво значение?

За да си отговори на този въпрос, човек трябва да измине няколкостотин метра надолу към езерото. Залата не е кой знае какво на външен вид, но вътре има ледена пързалка. Създадена е преди четири поколения от работници в завода. Хора, които са работели шест дни в седмицата и са имали нужда от нещо през седмия, което да очакват с нетърпение. Това е наследството им. Всичката любов, която градът успява да размрази, продължава да се влага в тази игра: лед и мантинела, червени и сини линии, стикове и шайби, както и всеки грам желание и сила в младите тела, които хвърчат по пързалката. Трибуните се пълнят всеки уикенд, година подир година, въпреки че изявите на клуба се сринаха в такт с икономиката на града. А може би именно заради това – всички се надяват, че когато клубът отново тръгне нагоре, останалите ще го последват по инерция.

Това е причината места като Бьорнстад винаги да влагат надеждите си за бъдещето в младите. Защото те са единствените, които не си спомнят, че едно време всъщност беше по-добре. Това може да бъде благословия. Затова градят юношеския си отбор така, както предните поколения са градили общността си: работят здраво, поемат ударите, не се оплакват, стискат зъби и показват на копелетата от големите градове откъде идват.

Наоколо няма много какво да се види. Но всички, които са били тук, знаят, че това е хокеен град.

Туп.

Амат скоро ще стане на шестнайсет. Стаята му е толкова малка, че ако се намираше в по-голям апартамент в богаташка част от големия град, вероятно не би минала дори за walk-in closet[2]. Тапетите са покрити изцяло с плакати на играчи от НХЛ[3], с две изключения. Първото е негова снимка, на която е на седем години, най-малкото от всичко момчета на леда, носи твърде големи ръкавици и каската му е смъкната над челото. Второто е бял лист, на който майка му е написала части от молитва. Когато Амат се родил, майка му го държала в прегръдките си, легнала на тясно легло в малка болница на другия край на земното кълбо. Били съвсем сами на този свят. Една сестра прошепнала в ухото ѝ молитва, за която казват, че Майка Тереза написала на стената над леглото си. Сестрата се надявала, че молитвата ще даде на самотната жена сила и надежда. Близо шестнайсет години по-късно парчето хартия още виси на стената на сина ѝ; думите са разбъркани, но тя ги е записала така, както ги помни:

Честният може да бъде предаден от другите. Въпреки това бъди честен.

Дружелюбният може да бъде хулен от другите. Въпреки това бъди дружелюбен.

Доброто, което правиш днес, утре може да бъде забравено. Въпреки това върши добро.

Кънките на Амат стоят точно до ръба на леглото му, всяка нощ. „На майка ти сигурно ѝ е било доста тежко – да се родиш с кънките на краката“, хилеше се старият портиер в хокейната зала. Предложил е на момчето да ги съхранява в един шкаф в склада на клуба, но момчето обича да ги разнася напред-назад. Иска да е близо до тях.

Винаги е бил най-ниският във всички отбори, никога не е имал мускули като другите играчи, никога не е удрял шайбата толкова силно. Но никой в града не може да го стигне. Нито един играч от който и да е отбор, срещу който е играл, не е бил бърз колкото него. Не може да го обясни, но предполага, че е горе-долу както някои хора поглеждат цигулка и виждат само дъски и ключове, а други хора – музика. Кънките никога не са му били чужди. Напротив, именно когато пъхне крака в обикновени обувки, Амат се чувства като моряк, стъпил на сушата.

Последните редове, които мама е написала на листа на стената му, звучат така:

Всичко, което изградиш, може да бъде разрушено от другите. Въпреки това гради. Защото накрая всичко е между теб и Бог, никога не е било между теб и другите.

Отдолу, с червен тебешир и решителния почерк на дете от долните класове, е изписано:

КАЗВАТ ЧЕ САМ МНОГО МАЛАК ДА ИГРАИА. ВЪПРЕКИ ТФА ЩЕ СТАНА ГОЛЯМ ИГРАЧ!

Туп.

Веднъж мъжкият отбор на Бьорнстад Хокей завърши втори в най-висшата дивизия на страната. Оттогава са минали повече от две десетилетия и три дивизии, но утре Бьорнстад отново ще може да премери сили с най-добрите. Така че колко важен може да е един юношески мач? Колко да им пука на жителите на едно градче за някакъв тийнейджърски полуфинал в младежка лига? Не много, разбира се. Ако не се случваше точно в тази точка на картата.

Двеста метра южно от пътните табели започва районът, наречен „Възвишението“. Представлява малка групичка ексклузивни имоти с изглед към езерото. Съседите тук са собственици на магазини за хранителни стоки или шефове във фабриката, или имат по-добра работа в някой по-голям град, където колегите им се чудят ококорени по време на фирмените партита: „Бьорнстад? Може ли да се живее толкова навътре в гората?“. Те, разбира се, отговарят нещо за лова, риболова и близостта до природата, но в действителност в днешно време почти всички от тях се чудят дали наистина е възможно. Да се живее тук. Дали е останало нещо друго освен цените на имотите, които падат в такт с температурите.

После ги събужда едно „ТУП“. И те се усмихват.

[1] Град на мечки (шв.). – Б. пр.

[2] Голям гардероб, в който може да се влиза (англ.). – Б. пр.

[3] Националната хокейна лига на САЩ и Канада. – Б. пр.