Преди да покори телевизионните екрани, Гералт от Ривия завладява и  читателската фантазия с третата част от бестселъровата сага „Вещерът“.

След грандиозния успех на сборниците „Вещерът: Последно желание” и „Вещерът: Меч на съдбата” и след обявяването от „Нетфликс” на предстоящия сериал по култовата поредица, Гералт от Ривия продължава победоносния си поход във вселената на Анджей Сапковски с първия роман от сагата за Белия вълк – „Вещерът: Кръвта на елфите”!

Подгответе се за смели приключения, дръзки решения и неочаквани обрати. Защото в част трета от поразителния фентъзи епос – смесица от европейско Средновековие, славянска митология и авторово въображение – нищо не е такова, каквото изглежда.

Цири, Детето на изненадата и наследницата на трона на Цинтра, е изчезнала. Според някои тя е намерила смъртта си при войната с Нилфгард, според други – е пленница на императора. Но малцина знаят, че момичето се намира под закрилата на вещера Гералт.

Когато тайно елфическо пророчество предсказва времето на Вълчата виелица, края на света и неговото прераждане, благодарение на Старата кръв – кръвта на елфите, борбата за абсолютна власт се оказва неизбежна, а съдбата на Детето на изненадата – от решаващо значение за бъдещето.

Кървави битки, политически интриги, напрегнато действие, циничен хумор и запомнящи се диалози – „Вещерът: Кръвта на елфите“ поставя основите на мащабна картина на реалността, в която опасности дебнат навсякъде, героите имат две лица, а войната никога не е била толкова жестока.

В сагата „Вещерът“ Анджей Сапковски изгражда пленителен и плашещо познат свят, в който хората са само една от няколко разумни раси, принудени да съжителстват заедно. В този свят на бедни и богати, кал, болести, насилие няма място за подвизи, а границата между доброто и злото се размива.

Малко след появата на компютърната игра The Witcher, вдъхновена от поредицата, и след нейния касов успех, историята на Гералт от Ривия се превърна в световен феномен и в едно от най-добрите фентъзита на XX век.

Истина ви казвам, ще дойде векът на Меча и Брад­вата, векът на Вълчата виелица. Ще дойде времето на Белия студ и Бялата светлина, време на безумие и време на презрение, Tedd Deireadh, Времето на Края. Светът ще загине, обхванат от студ, и ще се възро­ди заедно с новото слънце. Ще се възроди от Стара­та кръв, от Hen Ichaer, от засятото зърно. Зърно, което няма да покълне, а ще избухне в пламъци.

Ess ’tuath esse! Така да бъде! Вглеждайте се в знаменията. А какви ще бъдат знаменията, истина ви казвам: най-напред ще потече по земята кръвта на Aen Seidhe, Кръвта на елфите…

„Aen Ithlinnespeath“, пророчество

Из „Вещерът: Кръвта на елфите” от Анджей Сапковски

Из Първа глава

Истина ви казвам, ще дойде векът на Меча и Брад­вата, векът на Вълчата виелица. Ще дойде времето на Белия студ и Бялата светлина, време на безумие и време на презрение, Tedd Deireadh, Времето на Края. Светът ще загине, обхванат от студ, и ще се възро­ди заедно с новото слънце. Ще се възроди от Стара­та кръв, от Hen Ichaer, от засятото зърно. Зърно, което няма да покълне, а ще избухне в пламъци.

Ess ’tuath esse! Така да бъде! Вглеждайте се в знаменията. А какви ще бъдат знаменията, истина ви казвам: найнапред ще потече по земята кръвта на Aen Seidhe, Кръвта на елфите…

„Aen Ithlinnespeath“, пророчество на Ithlinne Aegli aep Aevenien

Градът гореше.

От тесните улички, водещи към рова, към първата тераса, лъхаше дим и жар, пламъците поглъщаха разположените нагъсто сламени покриви на къщите, облизваха стените на замъка. От за­пад, откъм портата на пристанището, нарастваше шумът от писъ­ци, отгласи от ожесточено сражение, глухи, разтърсващи зидове­те удари на таран.

Неочаквано, нападателите ги обградиха, след като пробиха барикадата, отбранявана от малцина войници, граждани, въоръ­жени с алебарди, и стрелци с арбалети. Коне с черни покривала прелитаха над преградите като призраци, ярко проблясващи ме­чове сееха смърт сред бягащите защитници.

Цири почувства как седящият зад нея на седлото рицар рязко пришпорва коня си. Чу вика му.

– Дръж се! – крещеше той. – Дръж се!

Други рицари в цветовете на Цинтра ги изпревариха и със скорост се врязаха в нилфгардците. Цири видя това само за миг, с крайчеца на окото си – безумният водовъртеж от синьо-златисти и черни наметала сред кънтенето на стомана, ударите на мечовете в щитовете, цвиленето на конете…

Вик. Не вик. Крясък.

– Дръж се!

Страх. Всяко разтърсване, всяко рязко движение, всеки скок на коня дърпа болезнено ръцете, вкопчени в ремъците. Краката, болезнено присвити, не намират опора, очите сълзят от дима. Обгърналата я ръка я мачка, души я, до болка притиска ребрата ѝ. Воят около нея се усилва – такъв вой, какъвто никога досега не е чувала. Какво трябва да правят с човек, че да крещи така?

Страх. Обезсилващ, парализиращ, потискащ страх.

Отново звънтене на желязо, хриптене на коне. Къщите на­около танцуват, бълващите огън прозорци внезапно се озовават там, където преди миг е имало кална уличка, застлана с трупове, затрупана с изоставения багаж на бегълците. Рицарят зад рамене­те ѝ изведнъж е разтърсен от странна, хриплива кашлица. Върху нейните вкопчени в ремъците ръце бликва кръв. Вик. Свистене на стрела.

Падане, удар, болезнен сблъсък с доспехите. Съвсем близо удрят копита, над главата ѝ се мяркат конски търбух и раздърпан подпръг, още един конски търбух, развяващо се черно покрива­ло. Стонове, подобни на онези, които издава дървар, докато сече дърво. Но ударите не са по дърва, а на желязо по желязо. Вик, сподавен и приглушен, точно до нея нещо голямо и черно пада с плясък в калта, пръска кръв. Облеченото в броня стъпало потреп­ва, мята се, огромната шпора рие земята.

Дърпане. Някаква сила я повдига нагоре, поставя я отпред на седлото. „Дръж се!“ Отново разтърсващ, безумен галоп. Ръцете и краката отчаяно търсят опора. Конят се вдига на задните си крака. „Дръж се!“ Няма опора. Няма… Няма… Има само кръв. Конят пада. Тя не може да отскочи, не може да се измъкне, да се изтръгне от прегръдката на облечените в ризница ръце. Не може да из­бяга от кръвта, лееща се върху главата ѝ, върху шията ѝ.

Разтърсване, мляскане на калта, рязък удар от земята, изуми­телна неподвижност след дивата езда. Пронизващо хриптене и пищене на коня, опитващ се да се вдигне на краката си. Удари на подкови, надкопитни кости и копита. Черни наметала и покрива­ла. Вик.

На улицата има огън, бучаща червена огнена стена. На фона ѝ се вижда ездач – огромен, сякаш извисяващ се над пламтящите покриви. Обгърнатият с черно покривало кон танцува, тръска гла­ва, цвили.

Ездачът я гледа. Цири вижда блясъка на очите му в процепите на големия шлем, украсен с крилете на хищна птица. Вижда от­блясъка на пожара върху широкото острие на меча, който онзи стиска в отпуснатата си надолу ръка.

Ездачът я гледа. Цири не може да се помръдне. Пречат ѝ без­силните ръце на убития, прегърнали я през кръста. Задържа я нещо тежко и мокро от кръвта, което лежи върху бедрото ѝ и я притиска към земята.

И я обездвижва страхът. Чудовищен, сковаващ вътрешности­те ѝ страх, заради който Цири вече не чува стоновете на ранения кон, рева на пожара, писъците на гинещите хора и биенето на ба­рабаните. Единственото, което го има, което трябва да вземе под внимание, което има значение, е страхът. Страхът, приел формата на черен рицар с украсен с пера шлем, застинал на фона на черве­ната стена от бушуващ огън.

Ездачът пришпорва коня си, крилата на хищната птица на шлема му изплющяват, птицата полита. Понася се към беззащит­ната, парализирана от страх жертва. Птицата – а може би рица­рят – крещи, вие; страшно, зловещо, триумфално. Черният кон, черните доспехи, черният развяващ се плащ, а зад тях – само огън, море от огън.

Страх.

Птицата врещи. Крилете ѝ плющят, перата бият по лицето.

Страх.

„Помощ! Защо никой не ми помага? Аз съм сама, малка съм, беззащитна съм, не мога да се помръдна, дори не мога да се оба­дя – гърлото ми се е свило.

Защо никой не ми се притичва на помощ?

Страх ме е!“

Очите пламтят в процепите на крилатия шлем. Черното на­метало закрива всичко…

– Цири!

Тя се събуди схваната и обляна в пот, а собственият ѝ вик – викът, който я беше пробудил – все още трептеше, вибрираше някъде вътре в нея, в гърдите ѝ, изгаряше сухото ѝ гърло. Боля­ха я ръцете, вкопчени в чула, болеше я гърбът…

– Цири, успокой се!

Наоколо беше нощ, тъмна и ветровита, монотонно и мелодич­но шумяща с короните на боровете, проскърцваща със стеблата. Вече нямаше пожар и викове, имаше я само тази шумоляща при­спивна песен. Наблизо танцуваше светлият и топъл лагерен огън, пламъците хвърляха отблясъци върху скобите на хамута, обагря­ха в червено ръкохватката и обкова на меча, облегнат на лежа­щото на земята седло. Нямаше друг огън и друго желязо. Ръката, която докосваше бузата ѝ, миришеше на кожа и пепел. Не на кръв.

– Гералт…

– Това беше само сън. Лош сън.

Цири се разтрепери, сви ръце и крака.

Сън. Само сън.

Огънят вече е успял да поутихне, брезовите клонки са ста­нали червени и прозрачни и от време на време изпращяват, като изстрелват сноп син пламък. Пламъкът осветява белите коси и острия профил на мъж, който я завива с чула и кожуха.

– Гералт, аз…

– Тук съм. Спи, Цири. Трябва да си починеш. Все още ни чака дълъг път.

„Чувам музика – помисли си тя изведнъж. – В този шум… има музика. Свирене на лютня. И гласове.“ – Принцеса от Цин­тра… Дете на предопределението… Дете на Старата кръв, кръвта на елфите. Гералт от Ривия, Белия вълк и неговото предопределе­ние. Не, това е легенда. Измислица на поет. Убили са я на улицата в града, когато се опитваше да избяга…

„Дръж се… Дръж…“

– Гералт?

– Какво, Цири?

– Какво ми направи той? Какво се случи тогава? Какво… ми направи той?

– Кой?

– Рицарят… Черният рицар с пера на шлема. Нищо не помня. Той крещеше… и ме гледаше. Не помня какво се случи. Само, че се страхувах. До смърт се страхувах…

Мъжът се наведе, пламъците на огъня се отразяваха в очите му. Тези очи бяха странни. Много странни. Някога Цири се бое­ше от тези очи, не обичаше да гледа в тях. Но това беше отдавна. Много отдавна.

– Нищо не помня – прошепна тя, търсейки ръката му, твърда и груба като необработено дърво. – Черният рицар…

– Това е било сън. Спи спокойно. Няма да се повтори.

Цири вече беше слушала подобни уверения, отдавна. Бяха ѝ ги повтаряли многократно, много, много пъти я бяха успокоявали, ко­гато се събуждаше посред нощ от собствения си вик. Но сега беше различно. Сега тя вярваше. Защото сега това ѝ го казваше Гералт от Ривия, Белия вълк. Вещерът. Този, който беше нейното предо­пределение. За когото тя беше предопределена. Вещерът Гералт, който я беше открил сред войната, смъртта и отчаянието, който я беше взел със себе си и бе обещал вече никога да не се разделят.

Тя заспа, без да пуска дланта му.