svruhgeni_coverСлед революционната книга „Свръхмозъкът“ Дипак Чопра и Рудолф Е. Танзи отново са разбиващ тандем. „Свръхгени“ (ИК „Литус“) e безценен пътеводител за това как да постигнем благополучие, като контролираме биологичната си история.

„Свръхгени“ определено е една от най-важните книги, свързани със здравето. В нея Чопра и Танзи повеждат читателите на вдъхновяващо пътешествие в света на гените – пътешествие, което ще им помогне да станат господари на съдбата си. Авторите защитават революционната теза, че ние можем да контролираме и направляваме гените си. Изборите, които правим, мислите ни, храната, която ядем, оказват влияние върху нашите гени. Дори малки промени в начина ни на живот могат да повлият върху активността на гените. Нашите действия могат да оптимизират гените ни, а това от своя страна да доведе до постигане на баланс и благополучие. Всеки човек се ражда с определени гени, но те са динамични, реагират на нашите действия и ние можем да влияем върху тях. Авторите оборват господстващата години наред теза, че гените не могат да се променят и всичко в биологичното ни развитие е предопределено. Идеите, застъпени от двамата учени, ни помагат да подобрим не само нашето здравословно състояние, но да повдигнем духа си и да освободим съзнанието си.

Едно от безспорните предимства на авторите е, че те успяват да представят най-новите открития в областта на науката на достъпен език. Чопра и Танзи умело съчетават научните факти с разказите на реални хора.

„Свръхгени“ е книга, която доказва, че оптималното благополучие не е мит и може да бъде постигнато. Дипак Чопра и Рудолф Е. Танзи ще ви разкрият безграничността на човешките възможности, развитието на които е в нашите собствени ръце.

Чопра е известен индийски лекар и мислител. Роден е на 22 октомври 1947 г. в Индия. Завършва медицина в Индийския държавен институт по медицински науки. Автор е на редица книги (много от тях преведени и на български език) като „Седемте духовни закона на йога“ в съавторство с Дейвид Саймън и „Бог. История и откровения“. Рудолф Е. Танзи е преподавател по неврология в Харвардския университет. Автор е на редица научни статии за престижни списания. Интересите му са насочени в областта на генетиката.

Преводът от английски е дело на Светлана Комогорова-Комата, автор на корицата е Румен Хараламбиев.

ОТКЪС

Тайнствено наследство

На определен етап изглежда напълно своеволно и високомерно ние, човешките същества, да твърдим, че съзнанието е наше частно владение. Идеята, че Природата без мисъл е създала собствения ни разум, не е особено смислена в същността си. Интелигентността, с която са пропити стратегемите на еволюцията, е смайваща дори и при така наречените низши форми на живот. Например генетично обоснованите промени при оцеляването могат да се осъществят чрез обикновена кражба. Вземете за образец блестящия изумруденозелен морски охлюв Elysia chlorotica, който забележително прилича на растение. Когато дойде време за хранене, охлювът отмъква хлоропласти – клетъчни органели, които извършват фотосинтеза – от близките водорасли, за да произвежда храна за себе си като растение, и произвежда захари от водата, хлорофила и слънчевата светлина.

Този интересен случай на кражба на хлоропласти е известен от десетилетия, но сравнително неотдавна бе открито, че хитрият морски охлюв може да краде и цели гени от водораслите. Те му позволяват сам да си произвежда храна. Обикновено откраднатите хлоропласти оцеляват само за кратко, но гените, които морският охлюв открадва и прикрепя към генома си, го поддържат силен и способен да произвежда храна далеч по-дълго. Поразително е, че едно животно може да се храни като растение чрез междувидова кражба на гени.

Нещо подобно важи и за нашия вид. Учените смятаха, че всички клетки в нашето тяло съдържат еднакъв геном. Но сега откриваме, че в ядрото на една обикновена човешка клетка може да се открият повече геноми. По-конкретно, открити са някои хора с групи клетки, съдържащи многобройни генни мутации, които не възникват никъде другаде в тялото им. Това се случва, когато геномите на две различни яйцеклетки се сливат заедно в една яйцеклетка. Бременната майка може дори да получи нови геноми в клетките си от своето дете, което оставя зародишни клетки след раждането си. Тези клетки могат да мигрират до органите на майката и дори до мозъка и да бъдат абсорбирани. Такива случаи са известни като мозаицизъм, който изглежда се среща далеч по-често, отколкото някога сме си представяли. Смята се, че в някои случаи мозаицизмът допринася за появата на болести като шизофрения, но поначало се смята за доброкачествен.

Дори и сред крепостите на дарвинизма стана ясно, че еволюцията е сложен танц между устойчивото и допълнителното наследство. Например половото размножаване при повечето видове е програмирано. Мъжката плодова мушица автоматично знае, че за да се съеши, трябва да намери подходяща женска, да я приклещи с предните си крачета, да изпее специфични песни, да завибрира с едното крило и да оближе гениталиите ѝ. Никой не се налага да учи плодовата мушица на това. Всеки жест е генетично програмиран, а програмата е много стара в еволюционен план. Но на някакъв етап много отдавна това поведение все още не е било програмирано в тях – трябвало е да еволюират. Всеки отработен компонент на брачния ритуал е възникнал индивидуално у някой мъжки от предците на плодовите мушици, а после е започнал да се разпространява. Накрая новата черта се е оказала толкова успешна, че съвкуплението не е можело да се състои без нея. На този етап ние наричаме вкорененото поведение „инстинктивно“, „програмирано“ или „генетично предопределено“.

Иначе казано, поведението възниква, без да е необходимо да присъства мисъл. То се появява в отговор на специфичен стимул. Една хлебарка автоматично ще избяга и ще се скрие, когато светне лампата. Гущерът ще побегне, щом се приближи човешка сянка. Катерицата при сблъсък с нападател ще разбухне опашка, за да изглежда по-голяма. Това вродено поведение се е автоматизирало, за да подсигури оцеляването. Но е пресилено да се твърди, както твърдят еволюционните психолози, че човешкото поведение е обусловено преди всичко от оцеляването.

Това е опит да ни изкарат предварително програмирани като плодовите мушици, хлебарките и катериците. Несъмнено ние сме наследили от своите предци бозайници механизми, които са вродени – реакцията „бий се или бягай“ е най-явният пример. Но ние можем да преодолеем волево наследството от нашите предци и точно заради това например пожарникарите не бягат от огнения ад, а тичат към него, и затова войниците на бойното поле тичат да спасят другаря си под тежък обстрел. Съзнанието надделява над инстинкта чрез избор и свободна воля. По същия начин – и това е идеята, която възмущава конвенционалните генетици – и съзнанието надделява над гените.

Има ли някаква полза за оцеляването в изкуството, музиката, любовта, истината, философията, математиката, състраданието, милосърдието и почти всяка друга черта, която ни прави напълно човеци? Наследяват ли се генетично тези черти? Всеки ден сложни сценарии се разработват от еволюционните психолози, които настояват, че могат да покажат защо например любовта е само умение за оцеляване или тактика, развила се, за да увеличи възможността за съвкупление. Всяка друга черта се „обяснява“ по подобен начин с една-единствена цел – запазване на първоначалната Дарвинова схема на всяка цена.

Анатемосва се всяко допускане Хомо сапиенс да е еволюирал, като е използвал съзнанието и изобщо е заобиколил гените. При все това на определен етап е ясно, че ние се стремим към музиката, защото тя е прекрасна, проявяваме състрадание, защото сърцата ни са затрогнати, и тъй нататък. По някакъв начин това поведение е наследено, но никой не знае как. Съществуването на разума като движеща сила е също толкова добро обяснение, колкото и всяко друго, а често и много по-добро. Напълно възможно е ние да „изтегляме“ много от желаните черти, които ни правят човеци, не чрез развиване на дребните жестове, които се включват в брачния ритуал на плодовата мушица, а чрез цялостно възприемане наведнъж.

Например някой чува за дете чудо, което никога не е вземало уроци по музика, ала инстинктивно знае да свири на някакъв инструмент още от мъничко. Великата аржентинска пианистка Марта Аргерих разказва подобна история.

В детската градина, когато бях на две години и осем месеца, участвах в състезателна програма. Бях много по-малка от останалите деца. Имах един малък приятел, който вечно ме дразнеше – той беше на пет години и все ми повтаряше: „Ти не можеш това, ти не можеш онова.“ И аз винаги правех онова, което той твърдеше, че не мога.

Веднъж му хрумна да ми каже, че не мога да свиря на пиано (смях). Така се започна. Още го помня. Незабавно станах, отидох при пианото и засвирих една мелодия, която учителката постоянно изпълняваше. Изсвирих я по слух, и то безупречно. Учителката веднага извика майка ми и започнаха да вдигат врява. Само заради това момче, което каза: „Ти не можеш да свириш на пиано.“

Невъзможно е да се узнае дали Аргерих просто е наследила или гените, или епигенетичните белези, отговорни за изумителната ѝ дарба. Съществуват наследени умения. Бебетата се раждат с хватателния рефлекс, който им позволява да се вкопчат в гърдата. Те имат чувство за равновесие и някои рудиментарни, ала мощни рефлекси за оцеляване. Например правени са опити с едва няколкомесечни бебета, при които ги поставят на маса, а майките им, застанали на няколко крачки оттам, ги насърчават да се приближат. Когато бебетата наближат ръба на масата, те не продължават оттатък него – те знаят рефлексивно, че прехвърлянето на ръба означава, че ще паднат. (Всъщност масата има прозрачно продължение, така че опитът е напълно безопасен.) Тъй като искат да бъдат с майките си, бебетата се разплакват от уплаха, но независимо колко майката придумва потомството си, то се подчинява на вродения си инстинкт.

Ала музиката е сложно умение, свързано с главния мозък, и за разлика от елементарния рефлекс изисква заучаването, организирането и запазването на много информация. Как така музикантите чудо, каквито е имало много, по някакъв начин наследяват едно сложно умствено умение? Никой не знае, ала това е силен аргумент в полза на идеята, че съзнанието е от решаващо значение за еволюцията, след като еволюцията изцяло е подчинена на наследяването. За да задълбочим усещането, че това е все още мистерия, вземете случая с Джей Грийнбърг, музикално чудо от ранга на най-великите в историята като Моцарт. Когато Джей за първи път вижда детско виолончело на двегодишна възраст, той го взема и започва да свири. На десет години постъпва в училището „Джулиард“ с намерението да стане композитор, а в средата на юношеството му „Сони“ издава диск с неговите произведения „Симфония №5“ в изпълнение на Лондонския симфоничен оркестър и „Струнен квинтет“ в изпълнение на Струнния квартет на „Джулиард“.

Що се отнася до работните му методи, Джей, както и много други деца чудо, казва, че чува музиката в главата си и я записва като диктовка (Моцарт също е притежавал тази способност, макар че едновременно с това протича и процес на усъвършенстване и творчество). Вероятно уникалното при Джей е, че може да чете или да чува едновременно по няколко партитури наум. „Подсъзнанието ми насочва моето съзнание със скорост една миля в минута“ – казва той на интервюиращия от „Шейсет минути“.

Децата чудо предизвикват изумление, но цялата тема за инстинктите и генетичната памет съдържа невероятно интересни еволюционни схващания. Един плосък червей може да бъде обучен да избягва светлината, като бива подлаган на електрошок винаги когато я види. Ако впоследствие плоският червей бъде разрязан на две, то накрая, след като на главата израсне нова опашка, а на опашката – нова глава, двете части ще продължат да избягват светлината. Как така един новосформиран мозък запазва същите спомени като стария – дали в този случай паметта се пази в червеевата ДНК? Въпросът как собственото ни инстинктивно поведение е било кодирано като спомени в нашата ДНК е открит. Все още предстои да разберем колко време им е отнело да бъдат автоматично програмирани в нас.

Още по-интересно – ние можем да размишляваме кое от нашите поведения, непрограмирано или автоматично за нас в момента, би могло да стане такова в далечното бъдеще. Ние не знаем. Но когато идентични стволови клетки могат да се превърнат във всяка една от 200-те различни специализирани клетки в тялото, в това са замесени епигенетиката и координираната генетична активност. Прецизно оркестрираните симфонии на генетичните мрежи са вродени и могат да ни подскажат началото на отговора как сложните умения могат да бъдат „изтеглени“ непокътнати. Дори не можем да бъдем сигурни, че „наследяване“ е точният термин, предвид това, че децата чудо в музиката и математиката, както и гениите въобще, с еднаква вероятност се появяват и в семейства, в които не са се проявявали никакви музикални или математически дарби, нито висок КИ.

 

Вашият коментар