Хитовата британска писателка Клеър Макинтош се завръща с нов завладяващ криминален трилър. Във втората й книга Виждам те (ИК „Сиела“) Макинтош умело преплита нишките на съспенса и задължителните за жанра изненадващи обрати, разказвайки ни всъщност една вълнуваща, напълно човешка история.

След бляскавия успех на първия й роман „Оставих те да си отидеш“, за който наскоро бе съобщено, че вече е продаден в над 1 млн. копия по света, британката Клеър Макинтош се завръща с втора книга – трилърът Виждам те, който вече е преведен на повече от 30 езика.

В съвременния свят на постоянно развиващи се технологии, редица социални мрежи и безброй камери с висока резолюция, човек може да бъде проследен навсякъде. И ако някой пожелае да направи социална мрежа за изнасилвачи и убийци, в която, срещу съответното заплащане, да им предоставя информация за потенциални жертви, то едва ли този някой би се изправил пред особени трудности. Младата Зоуи Уокър съвсем случайно се натъква на своя снимка в лондонски вестник. Под снимката, публикувана на страницата за реклами за компаньонки и импулсни телефони, има само интернет адрес, който на пръв поглед не е активен. Въпреки това името на сайта е повече от плашещо: „Намери единствената точка ком”. Зоуи е силно стресирана. В главата й започват да се въртят зловещи мисли. Тя е сама, няма къде да се скрие. Нейните преследвачи я виждат навсякъде. Във влака на път за работа тя е изложена на хиляди погледи и всеки случаен минувач може да се окаже престъпник. Но дали това е само параноя, или Зоуи наистина е в опасност? Първоначално никой, дори собственото й семейство, не вярва на младата жена, докато наскоро допусналата грандиозна грешка амбициозна полицайка Кели Суифт не започва собствено разследване по случая, с което цели да защити репутацията си. Уликите и интуицията ще отведат Кели към голямо разкритие – цяла социална мрежа, в която срещу заплащане можеш да получиш данни за точния маршрут, който различни жени изминават всеки ден в Лондон. Някои подбира жертвите, пуска за тях обяви във вестника и ги следи всеки ден, за да може да ги продава в мрежата. А част от жените в сайта вече са станали жертва на насилие. Дали Зоуи ще е следващата – това зависи от бързата работа на полицията и от нейния собствен инстинкт за самосъхранение…

Виждам те” не е просто интригуващ и напрегнат трилър в духа на „Момичето от влака” и „Оставих те да си отидеш”. Това е психологически роман за правото на лично пространство, за параноята, насилието над жени, за отчуждеността на големия град и за семейните отношения в модерното общество.

Макинтош дебютира с „Оставих те да си отидеш“ в края на 2014 г. Първата й творба приковава вниманието още с излизането си – трилърът е бестселър на „Сънди Таймс“ и е най-бързо продаващата се книга на изгряващ автор на криминални романи през 2015 г. Победител е сред лятната селекция на читателите на Книжния клуб на Ричард и Джуди и на Книжния клуб на Ай Ти Ви Луз Букс. През 2016 г. „Оставих те да си отидеш” печели най-популярната награда за криминална литература на Острова – Theakstons Old Peculier Crime Novel, побеждавайки доказани имена като Джоан Роулинг. В момента Клеър Макинтош е писател на пълен работен ден и живее със семейството си в Котсуолдс, Великобритания. Основател е и на литературния фестивал, който се провежда в Чипинг Нортън. Преди да стане популярна като писател, авторката на Виждам те прекарва 12 години в силите на реда, включително в Службата за криминални разследвания и в отдел „Опазване на обществения ред”. Напуска полицията през 2011 г., за да работи като журналист на свободна практика и консултант в социалните медии.

Виждам те излиза в превод от английски на Коста Сивов. Автор на корицата е Живко Петров.

Откъс от „Виждам те”, Клеър Макинтош

Рамото я болеше, където се беше ударила в онази стена, защото взе завоя прекалено рано, докато бягаше от асансьорите към перона на Марбъл Арк. Закъсня със секунди и се ядоса, че увеличаващата се подутина беше получена напразно. Следващия път щеше да е по-бърза.

Влакът спря на Ливърпул Стрийт, където доста хора чакаха на перона, нетърпеливи вратите да се отворят.

Пулсът на Кели се ускори.

Там, насред тълпата, полускрит под широките си дънки, суитчъра и бейзболната шапка, стоеше Карл. Веднага го позна и – колкото и да ѝ се искаше да се прибере у дома – не можеше да го остави да отмине ей така. От начина, по който се смеси с тълпата, ѝ стана ясно, че я е забелязал стотна от секундата преди тя да го види, и беше също толкова неентусиазиран от срещата им, колкото и тя. Налагаше се да действа бързо.

Кели скочи от влака точно когато вратите изсъскаха зад нея. В началото реши, че го е изгубила, след което забеляза бейзболната му шапка на около десетина метра пред себе си; не бягаше, но бързо си проправяше път през тълпата от пътници, които напускаха перона.

През последните десет години, в които използваше метрото, Кели беше разбрала, че учтивостта няма да те отведе никъде.

– Пазете се! – изкрещя тя, хукна да бяга и блъсна двама възрастни туристи, които влачеха куфарите си. – Минавам! – Може и да го беше изтървала тази сутрин и да си беше натъртила рамото в резултат на това, но нямаше да му позволи да се измъкне отново. За момент си помисли за вечерята, която се надяваше да я чака у дома, и сметна, че това приключение щеше да добави поне още два часа към деня ѝ. Но трябваше да го стори. Винаги можеше да си купи дюнер на път за вкъщи.

Карл се втурна към ескалатора. Грешката на новобранеца, помисли си Кели, и пое по стълбището. Тук имаше по-малко туристи и беше много по-лесно да се придвижваш, отколкото на пълзящите стълби. Въпреки това мускулите ѝ горяха, когато се изравни с мъжа. Той хвърли бърз поглед през лявото си рамо и когато стигна върха, се насочи надясно. Мамка му, Карл, каза си жената. Вече трябваше да си почивам.

Кели напрегна и последните си сили, за да го настигне, преди да е прескочил бариерата за билети, сграбчи якето му с лявата си ръка, а с дясната изви една от ръцете му зад гърба му. Карл направи вял опит да се освободи, извади я от равновесие и шапката ѝ падна на земята. Кели усети, че някой я вдигна и се замоли да не ѝ я задигнат. Вече изтърпя наказанието си със Сторс, задето изгуби палката си в боклука по-миналата седмица – нямаше нужда от още едно конско.

– Чух, че не си се явил, друже, и са пуснали заповед за задържането ти – каза Кели на пресекулки, дишайки тежко – едва ѝ се удаваше в пристегнатата бронежилетка. Посегна към колана си, взе белезниците, сложи ги умело на китките на Карл и ги провери дали са достатъчно стегнати. – Арестуван си.

Виждам те. Но ти не ме виждаш. Погълната си от книгата си с мека корица, на която е изобразено момиче в червена рокля. Не виждам заглавието, но то е без значение; всичките са еднакви. Ако не става въпрос за момче, което среща момиче, то тогава става въпрос за момче, което преследва момиче. Момче, което убива момиче.

Иронията ми е ясна.

На следващата спирка използвам качващите се пътници като извинение да се приближа до теб. Хванала си се за ремъка в средата на вагона, а с другата си ръка държиш книгата; отгръщаш страниците с отработено движение на палеца си. Толкова сме близо един до друг, че връхните ни дрехи се докосват и аз усещам ваниловия аромат на парфюма ти; аромат, който дълго време няма да изчезне, след като си тръгнеш от работа. Някои жени тичат към тоалетните по обед, за да си оправят ружа и да се напръскат с парфюм. Не и ти. Когато те видя след работа, тъмносивият грим на клепачите ти ще се е превърнал в уморени сенки, червилото от устните ти ще се е прехвърлило върху безбройните чаши изпито кафе.

Красива си, дори в края на дълъг работен ден. Това означава много. Невинаги става въпрос за красота; понякога е екзотичният външен вид, големите гърди или дългите крака. Понякога е класата и елегантността – тъмносини панталони по поръчка и обувки на високи токчета, – а понякога е безсрамието и долнопробното. Курвенското. Разнообразието е важно. Дори най-добрата пържола омръзва, когато ядеш само това.

Дамската ти чанта е по-голяма от на другите. Обикновено я носиш на рамото си, но когато влакът е пълен – какъвто е в този етап от пътуването ти, – я оставяш на пода, между краката си. Леко отворена е и мога да видя какво се крие вътре. Портмоне – мека кафява телешка кожа с позлатена закопчалка. Четка за коса, от която се подават руси косми. Платнена пазарска чанта, умело навита на ролка. Чифт кожени ръкавици. Два или три отворени кафяви плика, прибрани в чантата, заедно със съдържанието им. Взетата от изтривалката пред вратата на дома ти поща, прочетена на перона, докато чакаш първия си влак. Проточвам шия, за да видя какво е написано на най-горния плик.

Вече знам името ти.

Не че има значение, ти и аз няма да имаме връзка, която изисква имена.

Изваждам си телефона и плъзвам пръст по екрана, за да включа камерата. Обръщам се към теб; използвам палец и показалец, за да увелича образа, докато лицето ти не попада в кадър. Ако някой ме забележи какво правя, ще си помисли, че качвам снимка от пътуването си в Инстаграм или Туитър. Хаштаг селфи.

Тихо изцъкване и вече си моя.

Докато влакът преодолява поредния завой, ти пускаш ремъка, който виси от тавана, и се навеждаш към чантата си, все още погълната от книгата. Ако не те познавах толкова добре, щях да си помисля, че си ме хванала да надничам и сега си преместваш нещата далеч от погледа ми, но не е това. Завоят е показател, че спирката ти наближава.

Наистина се наслаждаваш на тази книга. Обикновено спираш да четеш доста по-рано – когато стигнеш до края на някоя глава и плъзгаш между страниците картичката, която ползваш за маркер. Днес продължаваш да четеш дори когато влакът спира на спирката. Дори докато си пробиваш път до вратата и постоянно повтаряш „извинете ме“ и „съжалявам“. Продължаваш да четеш дори докато вървиш към изхода, очите ти се вдигат от време на време, за да се уверят, че няма да се блъснеш в някого.

Продължаваш да четеш.

А аз продължавам да те наблюдавам.