Българското издание на „Вроден порок“ от Томас Пинчън, една от най-величавите фигури на американската постмодерна проза, е в книжарниците!

Вроден порок“ (превод: Владимир Полеганов, 472 стр., цена: 22 лв.) ни връща в края на шейсетте, за да ни срещне с Док Спортело, лосанджелиски частен детектив от специална порода, който разследва заедно с най-близкия си неприятел, ченгето Бигфут, странното изчезване на милиардера Мики Улфман, за което му съобщава бившата му приятелка Шаста. Времето е по-скоро драматично: бунтове в квартал Уотс, войната във Виетнам, Чарлс Менсън – и залеза на хипарското движение, употребено и удавено в прилива на един хищнически либерализъм, който не може да бъде избегнат. Док Спортело е един от многото тревомани, които потеглят на психеделично пътешествие с ганджи, козове, картони, че дори херинги, на фона на нищо друго освен рок и в компанията на въздействащи на либидото им момичета. Отчасти черен роман, отразяващ в гротесков вид мечтата и разочарованието на хипитата, написан на уличен жаргон и изпълнен с понякога енигматични, но винаги забавни диалози, „Вроден порок“ e поредната „висока топка“ на вече известния у нас Томас Пинчън.

Роден през 1937 г., Томас Пинчън е най-интригуващият американски писател постмодернист – енциклопедичен ум, чиито творби са предизвикателство за любознателния читател. Първата му книга, романът „V.“, излиза през 1963 г. и оттогава Пинчън държи в плен вниманието и въображението на писатели, критици и журналисти както със сложните си, изтъкани от препратки към науката и изкуството, романи, така и с мистериозната си личност. Почти нищо не е известно за човека, написал монументалния роман „Гравитационна дъга” – знае се, че живее в Ню Йорк, говори се, че като студент е посещавал лекциите на Набоков в „Корнел”, а из интернет се върти една снимка на странен, млад мъж, която може да е негова, а може и да не е. Името му неизменно присъства в залозите за Нобеловата награда за литература.

По книгата е заснет филмът „Вроден порок” на режисьора Пол Андерсън, който има няколко награди, в т.ч. две номинации за „Оскар“. 

Томас Пинчън  – „Вроден порок“ 

ТЯ ДОЙДЕ ПО АЛЕЯТА И ИЗКАЧИ ЗАДНИТЕ СТЪЛБИ както всеки път преди. Док не я бе виждал повече от година. Никой не беше. По онова време тя винаги носеше сандали, долната половина на бикини с щампа на цветя, избеляла тениска на „Кънтри Джо & Дъ Фиш“. Тази вечер беше в дрехите на дълбоката суша, косата ѝ бе по-къса, отколкото в спомените му, и изглеждаше точно така, както се бе кълняла, че никога няма да изглежда.

– Това ти ли си, Шаста?

– Гледай го, мисли си, че халюцинира.

– От новата опаковка ще да е. Стояха на уличната светлина, изливаща се през кухненския прозорец, чиито пердета бяха вечно дръпнати, и слушаха бумтенето на вълните от плажа долу. В някои нощи, когато духаше подходящият вятър, вълните се чуваха из целия град.

– Имам нужда от помощта ти, Док.

– Нали знаеш, че вече си имам офис? В смисъл нормална дневна работа?

– Видях го в телефонния указател и почти отидох там. Но после си казах, за всички ще е най-добре, ако рандевуто е тайно.

Окей, романтичната вечер отпада. Кофти. Но оставаше вариантът да изкара някакви пари.

– Следят ли те?

– Мотах се един час по улиците, за да изглежда като нещо нормално.

– Искаш ли бира?

Той отиде до хладилника, извади две кенчета от кутията, която държеше вътре, подаде едното на Шаста.

– Има един… – започна тя.

Естествено, че ще има, но защо винаги така емоционално? Ако му даваха по петаче за всеки път, в който клиент започваше по този начин, отдавна щеше да е на Хаваите, червив от пари, яхнал вълните на Уаймеа или направо наел някого да ги язди вместо него…

– Господин с недвусмислени намерения – усмихна се той.

– Добре, Док. Женен е.

– Значи… ситуацията е финансова.

Тя отметна назад коса, каквато вече нямаше, а повдигнатите ѝ вежди казаха: е, и? Жестоко, поне що се отнася до Док.

– И съпругата му… тя знае ли за теб?

Шаста кимна.

– Но и тя се вижда с друг. Само дето не е обичайното… двамата кроят някакво зловещо планче.

– Как да изчезнат с богатството на съпруга, да, мисля, че съм чувал такива неща да се случват около Ел Ей. А… ти какво точно искаш от мен?

Той намери хартиената торба, в която бе донесъл вечерята си, и започна да се прави, че си води някакви бележки на нея, защото заедно с униформата на нормална мацка и грима, чиято идея беше да не му личи, че е грим, се появи и добрата стара ерекция, която Шаста рано или късно предизвикваше. Ще свърши ли някога това, зачуди се той. Разбира се, че ще. Така и стана.

Преместиха се в стаята отпред, където Док се излегна на дивана, а Шаста остана права и заснова из пространството.

– Ами работата е там, че искат да им помогна – каза тя. – Мислят си, че аз съм онази, която може да стигне до него, когато е най-уязвим, доколкото това е възможно в неговия случай.

– По гол задник и заспал.

– Знаех си, че ще ме разбереш.

– И още се опитваш да разбереш дали това е редно, или не, така ли, Шаста?

– По-лошо.  – Тя го прониза с онзи поглед, който той помнеше така добре. Когато изобщо си спомняше нещо. – Колко лоялна трябва да съм му.

– Надявам се, не питаш мен. Като изключим дължимото според дребния шрифт в договора, когато редовно се чукаш с…

– Мерси, и Скъпа Аби ми каза горе-долу същото.

– Жестоко. Да оставим емоциите и да видим парите тогава. Колко от наема плаща?

– Целият.

За миг той зърна старата предизвикателна усмивка с присвити очи.

– Доста е, така ли?

– Като за Хенкок парк.

Док изсвирука мелодията от припева на Can’t Buy Me Love и се направи, че не вижда изражението ѝ.

– И разбира се, във всеки един момент го гледаш с очи, които казват „на теб дължа всичко.“

– Шибаняк, ако знаех, че още си толкова обиден…

– Аз? Просто се опитвам да се държа професионално. Колко ти предложиха госпожата и гадженцето ѝ, за да се включиш?

Шаста каза сумата. Док бе успявал да избяга със сто мили в час от ролсове с подобрени двигатели, пълни с разгневени дилъри на хероин, в мъглата по пасаденската магистрала и нейните недодялано проектирани извивки, бе обикалял задните улички покрай река Лос Анджелис въоръжен единствено с взето назаем гребенче за афроприческа в джоба, бе влизал и успешно излизал от Съдебната палата, скрил скромно състояние под формата на виетнамска трева, и в последно време почти се бе убедил, че тази безразсъдна ера е зад гърба му, но ето че сега онова чувство на дълбоко притеснение започваше да се обажда отново.

– Значи… – съвсем внимателно, – не става въпрос само за няколко голи полароида. Или да оставиш ганджа в жабката му, нищо подобно…

Преди тя можеше да изкара цели седмици, без нищо по-сложно от това да нацупи устни. Сега обаче пред очите му се разгърна някаква тежка комбинация от лицеви изражения, които той изобщо не знаеше как да разчете. Сигурно бяха резултат от урок, научен в училище за актьорско майсторство.

– Не е това, което си мислиш, Док.

– Не се притеснявай, мисленето ще дойде по-късно. Какво още има?

– Не съм сигурна, но ми се струва, че искат да го вкарат в нещо като лудница.

– В смисъл по законен път? Или с помощта на някаква цака?

– Никой не ми казва нищо, Док, аз съм просто примамката. – Сега, като се замисли, май за първи път долавяше толкова много тъга в гласа ѝ. – Дочух, че се виждаш с някаква от центъра?

Виждаш. Ами…

– О, Пени ли имаш предвид? Готина мацка от сушата в търсене на тръпката от тайна любов с хипар. В най-общи линии…

– Както и нещо като младши прокурор в екипа на Ивел Янгър?

Док се позамисли.

– Мислиш, че някой там ще може да попречи на това?

– Не са много местата, откъдето да потърся помощ, Док.

– Добре, ще говоря с Пени и ще видим. А твоята щастлива двойка – имат ли си имена, адреси?

Когато тя му съобщи името на любовника си, той каза:

– Това същият Мики Улфман ли е, онзи, който е нонстоп във вестниците? Голямата работа с бизнеса с недвижими имоти?

– Обаче трябва да остане в пълна тайна, Док.

– Ни чувам, ни виждам, част от длъжностната ми характеристика. Разполагаш ли с телефонни номера, които би споделила?

Тя повдигна рамене, намръщи се, каза му един.

– И се опитай никога да не го използваш.

– Жестоко. А с теб как да се свържа?

– Просто недей. Изнесох се от старото място и сега отсядам където мога, дори не питай. Той бе на ръба да каже: „Тук има място“, каквото всъщност нямаше, но я бе видял как оглежда всичко, което не се бе променило, автентичната мишена за дартс от английски пъб, окачена на колелото от каруца, и висящата лампа като от някой бардак с лилавата психеделична крушка с вибрираща жичка, колекцията от миниатюрни автомобили хот-род, направени от кенчета бира „Куурс“, топката за плажен волейбол с автограф от Уилт Чембърлейн, написан с флуоресцентен флумастер, кадифената картина и останалото с изражение на, да кажем, отвращение.

Изпрати я надолу по хълма до мястото, където беше паркирала. Вечерите в работните дни тук не бяха много по-различни от вечерите през уикендите и тази част от града вече гъмжеше от търсачи на забавления, почитатели на алкохола и развикали се из малките улички сърфисти, тревомани в търсене на храна, пичове от сушата на лов за стюардеси, готови да изкарат някой долар, мацки от сушата с прекалено земни професии, надяващи се някой да ги помисли за стюардеси. Нагоре по хълма и изцяло невидим, трафикът на булеварда в посока от и към магистралата редеше мелодични фрази от изгорели газове и ги изпращаше с екот към морето, където, ако екипажите на бавните нефтени танкери ги чуеха, сигурно щяха да ги вземат за звуците на захваналата се с нощни дейности дива природа от някой екзотичен бряг.

 

Вашият коментар