Cover_GirlOnline-II_(21mm-Spine)Възможно ли е световноизвестен влогър да е и световноизвестен писател? Да и пример за това е Зоуи Съг, позната още като Zoella, която успешно съчетава и двете поприща и се превърна в идол на младите хора по цял свят. Тя се нарежда сред най-популярните влогъри, каналът й в Youtube има близо 11 милиона последователи, a видеоклиповете й за мода и красота имат милиони гледания. Първата й книга „Girl Online и рокбожественярското момче от Бруклин” (в България излезе с логото на ИК „Кръгозор”) само за една нощ се превърна в най-продавания дебютен роман на всички времена и оглави литературните класации.

Зоуи Съг сбъдва мечтата си да стане писател, а големият успех на романа и страхотните отзиви на феновете й я вдъхновяват да напише продължение на историята. Втората книга вече е на български език със заглавие „Girl Online на турне с рокбожественярското момче” и е сред най-очакваните тийн романи за това лято у нас.

Zoella+bookГлавната героиня отново е Пени, 16-годишната блогърка. Тя тръгва на дългоочакваното европейско турне с гаджето си Ноа и неговата група. Въпреки че ще е далеч от семейството си и от най-добрия си приятел Елиът, Пени очаква едно перфектно лято с вълнуващи емоции и романтични вечери. Но нещата не се случват точно така, каквото си ги е представяла.

Вторият роман отново засяга теми, свързани със съзряването и израстването, но поднесени с лекота и чувство за хумор. Авторката обръща внимание на проблемите и въпросите, които вълнуват тийнейджърите като например какво да правят, когато не знаят с какво искат да се занимават след завършване на училище, как да понесат болката при раздяла с любимия човек, колко е важно да следват мечтите си и да не изневеряват на себе си. Чрез главната си героиня Пени Зоуи Съг внимателно и с неподправена чувствителност споделя и съветва, както би го направила по-голямата сестра.

Copyright Penguin. Credit - Jamie Simonds PhotographyОбщите черти между Пени и писателката – и двете имат блог, живеят в Брайтън и получават паник атаки, правят романа още по-автентичен и искрен. Втората книга отново е за тийнейджъри и следва жизнерадостния стил на авторката, но този път звученето сякаш е по-зряло, а в думите на Пени се чува още по-силно гласа на Зоуи Съг.

Влогърката Зоуи Съг: Tрябва да внимаваме какво споделяме в мрежата

Zoe on sofa. Copyright Penguin. Credit - Jamie Simonds PhotographyОчакваното с нетърпение продължение на „Girl Online и рокбожественярското момче от Бруклин” от влогърката Зоуи Съг, известна като Zoella, вече е на български език. Романът „Girl Online на турне с рокбожественярското момче” (ИК „Кръгозор” проследява историята на 16-годишната Пени, която е лудо влюбена в гаджето си Ноа и тръгва на европейско турне с него и групата му.

Ето какво споделя Зоуи Съг за новата си книга:

В новата ти книга „Girl Online на турне с рокбожественярското момче“ главната героиня Пени отива на турне с рокбожественярското си гадже Ноа. Ако ти беше на нейно място, кого щеше да вземеш със себе си?

Това е труден въпрос. С удоволствие бих взела Алфи и още няколко приятели, но те вероятно ще трябва да теглят жребий помежду си, защото аз не мога да избера.

До каква степен би казала, че Пени и животът й се базират на теб и на твоя живот?

Исках главната ми героиня и аз да имаме известни прилики, за да мога да я разбирам по-добре, когато пиша за нея. Имаме доста общи черти – тя също има блог, живее в Брайтън и получава паник атаки. Личните ми преживявания наистина ми помогнаха да създам Пени такава, каквато е, и да разкажа нейната история. Въпреки това, тя е измислен герой и, разбира се, много от нещата, които й се случват, са плод на въображението ми.

Има ли някакви послания, които би искала да достигнат до читателите на „Girl Online на турне с рокбожественярското момче“?

Психическият тормоз в интернет е проблем, който много бих искала да засегна, защото, за съжаление, аз самата съм се сблъсквала с него. Редица хора не осъзнават колко болезнени могат да бъдат думите им за другите. Всички трябва да внимаваме какво казваме в мрежата. Пени преживява доста от нещата, с които аз съм се сблъсквала от първо лице и през които моите почитатели също са преминали или са ме питали за съвет. Става въпрос за тормоз, за прекъсване на приятелски отношения, за момчета и за тревожност. За мен е важно, че Пени преминава през редица от нещата, които съпътстват всички тийнейджъри.

Слушаш ли музика, докато пишеш?

Да, много обичам да пиша на музикален фон. Слушам много Ели Гoлдинг, Сам Смит и Ед Шийрън –  песните им са чудесни.

Какви книги четеш? Кой е любимият ти писател?

Наистина обичам чиклити, защото са ми много приятни и забавни и се четат бързо. Някои от любимите ми автори са Софи Кинсела и Линдзи Келк. Освен това просто обожавам „Вината в нашите звезди“ от Джон Грийн и „Всички наши места“ от Дженифър Нивън.

Източник: Maximumpop.co.uk

ОТКЪС

Първа глава

…Медиите обезумяха, когато разбраха, че излизам с рок звездата Ноа Флин, и откриха блога ми; изровиха подробности от личния ми живот и ми лепнаха етикета „разбивачка на връзки“, защото се предполагаше, че Ноа има връзка със суперизвестната поп звезда Лиа Браун. Тези няколко дни бяха най-лошите в живота ми, но приятелите ми ми помогнаха да преодолея бурята. А когато всичко приключи, се оказа, че драмата само ни е сближила още повече.

Когато учениците се пръсват по коридора, Кийра се обръща към мен:

– Да празнуваме с бургери в „Джи Би Кей“? Ще се съберем там, преди да отидем на концерта. Сигурно нямаш търпение да видиш Ноа отново.

Стомахът ми се присвива от познат трепет. Естествено, че нямам търпение, но също така съм и адски притеснена. Не съм виждала Ноа от Великден, когато той дойде за шестнайсетия ми рожден ден. А сега ще прекараме цели две седмици заедно. И макар това да е единственото нещо, което наистина искам – и единственото, за което въобще мога да мисля – не мога да не се питам дали всичко ще бъде същото.

– Ще дойда направо в закусвалнята – отвръщам. – Трябва да взема някои неща от кабинета на госпожица Милс и да мина през къщи да се преоблека.

– О, боже! И аз трябва да реша какво ще облека! – стисва ръката ми Кийра.

Усмихвам се леко, когато тя забързва по коридора, но изведнъж облекчението от края на изпитите е заместено от нов вид притеснение – дали гаджето ми все още ме харесва. Знам, че трябва да съм още по-уверена от факта, че Ноа ме харесва такава, каквато съм, но когато първото ти гадже е един от най-известните изгряващи музиканти на планетата, това е по-лесно да се каже, отколкото да се почувства.

Коридорите са почти празни и единственият звук, който ги изпълва, е скърцането на гумените подметки на конвърските ми по линолеума. Не мога да повярвам, че това е последната ми среща с учителката ми по фотография госпожица Милс. Тази година тя беше изцяло до мен – а и вероятно е единственият човек, с изключение на родителите ми, на когото разказах всичко, случило се по Коледа и Нова година. Понякога има неща, които не мога да споделя дори и с Елиът. Никога не съм искала да имам на разположение безпристрастен слушател и заради това доскоро не знаех, че имам нужда от такъв.

Всичко започна с паник атаката в малкия килер, който госпожица Милс беше превърнала в импровизирана тъмна стаичка. Случи се няколко седмици, след като новината за мен и Ноа „взриви“ интернет. Обикновено тъмната стаичка ми действаше успокояващо, но дали от изпаренията, или от затвореното пространство – или от факта, че снимката, която проявявах, беше на красивото лице на Ноа, лице, което нямаше да видя на живо доста дълго време – почти припаднах върху ваничките с химикали. За щастие, всичко това се случи след часовете в училище и никой не стана свидетел на втората изява на „Панираната Пени“. Госпожица Милс ми направи чаша чай, даде ми да хапна малко бисквити и докато се усетя, вече бях започнала да говоря и не можех да спра.

Оттогава тя ми помага, като ме изслушва, но аз знам какво би ми било от най-голяма полза – блогът ми. Писането в блога ми винаги е било толкова освобождаващо. Въпреки че след последния ми текст „Превръщането на приказката в кошмар“[1] настроих всички бъдещи постове в Girl Online да бъдат лични и да не могат да се четат от всички хора, не можех да пренебрегна желанието да споделям мислите си със света – беше като сърбеж, който все исках да почеша. Girl Online беше мой творчески и емоционален отдушник в продължение на повече от година и сега ми липсваше – както ми липсваше и общността от онлайн читатели, които бях започнала да наричам приятели. Знаех, че ако просто ги бях помолила, читателите на блога ми щяха да ме подкрепят, докато преминавах през този тежък период, както ме бяха подкрепили и при ранните етапи на тревожността ми.

Само че, щом затворех очи и се замислех дали да подновя блога си, единственото нещо, което изникваше в ума ми, бяха злобните хора онлайн, които стояха над клавиатурите си и чакаха да ме разкъсат. И въпреки че толкова много хора ме подкрепяха и се държаха мило с мен, само един кофти коментар беше достатъчен да ме запрати отново в тъмната бездна. Никога преди не се бях чувствала толкова парализирана, толкова неспособна да пиша. Обикновено думите се лееха изпод пръстите ми като река, но сега изглеждаха насилени и не на място. Вместо в блога, започнах да пиша в дневник, но чувството просто не беше същото.

Опитах се да обясня на госпожица Милс какво чувствам. В тъмната бездна хората в интеренет изглеждат като клоуни, намацани с грим, а усмивките им разкриват остри като бръснач зъби. Те са като чудовища, но вместо да се спотайват в тъмнината, са лъснали пред погледа на всички. Тези хора са всичките ми най-ужасни страхове, събрани в едно. Те са милион кошмари. Те ме карат да обмислям идеята да събера малко багаж и да се пренеса при някое откъснато от света племе в амазонските дъждовни гори, което смята, че самолетите са зли духове, пратени им от боговете. Елиът ми разказа за едно такова племе. И се обзалагам, че никога не са чували за Girl Online или Ноа Флин. Убедена съм, че не знаят какво е фейсбук. Или туитър. Или пък популярните видеа, които явно никога не изчезват напълно.

Всичко щеше да е наред, ако живеех само в Брайтън, Англия. По-голямата част от съучениците ми вече бяха забравили за моя „скандал“, както вече не помнеха и името на миналогодишния победител в X Factor. Татко казва, че всяко чудо е само за три дни и „горещите“ новини се забравят бързо. И е прав – новината за блога ми и връзката ми с Ноа днес е дори по-износена от любимите ми дънки на коленете. Но аз не живея в откъсната от света джунгла, нито единствено в Брайтън, Англия. Вместо това, съм гражданка на планетата Интернет и точно в момента тя е най-лошото място, на което бих могла да се намирам. Защото притесненията, че в интернет никой никога не забравя, не ме напускат нито за миг.

Въпреки всичко, поне едно хубаво нещо излезе от цялата история в интернет. След като Pegasus Girl ми оказа подкрепа, си разменихме имейл адресите и от най-верния читател на Girl Online, тя се превърна в един от най-близките ми приятели, макар все още да не сме се срещали на живо. След като за хиляден път ѝ мрънках колко ми се иска Girl Online все още да съществуваше, тя ми каза, че мога да променя настройките на блога си, така че да може да се чете само от хора, на които съм предоставила паролата. Така че сега тя, Елиът и госпожица Милс са единствените, които четат бръщолевенето ми, което все пак е много по-добре от нищо.

Мога да видя през замъгленото стъкло на вратата на класната стая как светлокестенявата коса на госпожица Милс пада върху лицето ѝ, когато се навежда, за да запише някакви оценки. Почуквам по касата на вратата, тя вдига поглед към мен и се усмихва.

– Добър ден, Пени. Приключи ли вече с учебната година?

– Току-що свърши изпита ми по история – кимвам.

– Страхотно, влизай.

Изчаква да седна на един от твърдите пластмасови столове. Из цялата стая са наредени проектите по фотография на съучениците ми, залепени на черен пенокартон и готови за лятната изложба. Въпреки желанието на госпожица Милс, аз специално я помолих да не излага моите фотографии. Бях изпълнила всички задания, но не можех да се пречупя и да покажа снимките си на никого другиго. Голяма част от съучениците ми също качват портфолиата си онлайн, но аз спрях да го правя след Коледа. Ужасява ме мисълта, че някой ще го намери и ще го използва, за да ми се подиграва. Вместо това всяка седмица събирах снимките си в хартиено портфолио и го давах на госпожица Милс. Физическата страна на творческия процес бе като терапия.

Тя изважда портфолиото ми и ми го подава.

– Както винаги, страхотна работа, Пени – казва с усмивка. – Известно време няма да можем да се виждаме, нали? Исках да поговорим за последния ти пост в блога. Знаеш ли, че ставаш все по-добра?

Повдигам рамене. Оказва се, че това да се справя с всеки следващ ден, отнема всичките ми сили.

– Мисля, че можеш да се справиш много по-добре от това просто да преживяваш до следващия ден – казва госпожица Милс, сякаш прочела мислите ми. – Можеш да се развиваш, Пени. През тази година в училище преживя много. Радвам се, че реши да продължиш с добрия си успех, особено по фотография. Но не мисля, че трябва да позволяваш на решенията, които вземаш, да те тревожат толкова много. Позволено ти е все още да не знаеш с какво искаш да се занимаваш.

Иска ми се да ѝ повярвам, но ми е доста трудно. Изглежда сякаш всички наоколо са съставили план за живота си, с изключение на мен. Този проблем не вълнува Елиът. Той знае, че иска да учи моден дизайн и мечтае някой ден да има свой лейбъл. Наскоро разбрах, че Кийра иска да бъде ветеринарен лекар и се явява на изпити по биология и математика, за да влезе в добър университет. Амара е гений що се отнася до физиката и иска да стане учен, така че и тя се е подготвила за бъдещето. Всичко, което аз искам да правя, е да снимам и да пиша блог постове, които да разкривам само пред отбрана група от най-добрите ми приятели. Не мисля, че има такава професия. Знам, че някъде там има море от възможности, но аз не мога да помръдна от брега, за да се гмурна в тях.

– Вие винаги ли сте искали да бъдете учител? – питам госпожица Милс.

– Всъщност не – засмива се тя. – Като че ли… просто така се случи. Исках да стана археолог! Но това беше, докато не открих, че археологията не е приключението на Индиана Джоунс и често включва категоризиране на мини­атюрни фрагменти от кости часове наред. В продължение на много време бях като изгубена.

– Значи знаете как се чувствам в момента – отвръщам. – Изгубих се в собствения си живот. И нямам представа как да използвам компас, който да ми помогне с ориентацията. Има ли някакъв вид джипиес за живота?

– Каквото и да ти казват останалите възрастни – засмива се госпожица Милс, – аз ще ти разкрия една малка тайна. Не е задължително да си наясно точно сега. Ти си само на шестнайсет. Наслаждавай се на живота! Живей го. Хвани вътрешния си компас, обърни го наопаки и го завърти, така че да не знае къде е горе и къде долу. Аз например станах учител по случайност, но сега не мога да си представя да работя нещо друго – госпожица Милс се привежда към мен и ми се усмихва отново. – Та, очакваш ли с нетърпение концерта довечера? Във всичките ми класове говорят само за него. Нали Ноа подгрява The Sketch?

Ухилвам се, доволна от смяната на темата. Сърцето ми олеква, когато си помисля, че отново ще видя Ноа. Идва момент, в който скайп и съобщенията просто не вършат работа и този момент вече настъпи. Освен това довечера за пръв път ще го видя да пее на живо пред хиляди пищящи девойки.

– Да, той открива концерта. Вечерта е много важна за него.

– Така звучи. Добре, грижи се за себе си през лятото. Да не забравя – посочи тя портфолиото ми, – сигурна ли си, че не искаш да изложим таблото с фотографиите ти? Тук има няколко страхотни творби, които заслужават признание.

Поклащам глава. Тя въздъхва, защото знае, че това е загубена кауза.

– Е, тогава продължавай да пишеш в блога си, Пени. Това е талантът ти – да се свързваш с хората. И не ми се иска да го губиш. Нека това бъде заданието ти за лятото от мен, заедно със снимките. Искам пълен отчет за всичките ти пътешествия, когато се върнеш.

Усмихвам се и мушвам портфолиото си в чантата.

– Благодаря ви за помощта през цялата година, госпожице Милс.

Замислям се за заданието ни по фотография това лято. Госпожица Милс ни посъветва да потърсим „алтернативни перспективи“ и ни предизвика да погледнем нещата от различен ъгъл. Нямам представа какво ще правя, но съм убедена, че докато съм с Ноа на турнето му, пред мен ще се открият хиляди различни възможности.

– Пак заповядай, Пени.

Излизам от класната стая и отново се озовавам в пустия коридор. Усещам как сърцето ми забързва ритъм, когато се затичвам леко, а после увеличавам скоростта. Блъсвам вратите, които ме отвеждат навън, разпервам ръце и се завъртам на първото стъпало на училището. Изчервявам се, когато осъзнавам колко мелодраматична изглежда постъпката ми. Но никога не съм била по-готова за края на учебната година. Свободата никога не е била по-сладка.

[1] Има се предвид последният пост в блога, включен в книгата „Girl online и рокбожественярското момче“, ИК Кръгозор, 2015: Превръщането на приказката в кошмар. – Б. пр.