Vunderkind_coverНиколай Грозни е един от популярните съвременни писатели, родени в България, но първо заслужили уважението на читателите извън страната, а чак след това у нас. Владее две клавиатури – на пианото и на компютъра. Българинът, когото Америка отдавна обича, не спира да изненадва публиката с разнообразни сюжети и собствен колорит, така необходими за богатството на родната литература.

Грозни е музикант, пътешественик и търсач на отговори още от младежките си години. Пътят му е белязан от изненадващи обрати: макар и обещаващ ученик, той е изключен от Националното музикално училище в София, напуска страната си и се превръща в още по-обещаващ ученик по пиано в колежа Бъркли в Бостън. Обучението по джаз музика обаче не удовлетворява желанието му да познава неизвестното и 20-годишният Николай поема към Индия, за да се посвети на будизма. Пет години по-късно се завръща в България, за да пише. Портфолиото му се допълва и от фотографски проекти, част от които могат да бъдат разгледани в сайта му nikolaigrozni.com. Междувременно Грозни се отдава на литературата.

Пет от книгите на световно признатия интелектуалец са издадени и на български език – „Да подремнеш в скута на Голямата еднаквост”, „Някой омагьоса битието”, „Жития на безделници и пропаднали мистици”, „Крака на костенурка” и „Вундеркинд”. За последния рок легендата Пати Смит казва: „”Вундеркинд” е дар за всички сетива. Вибриращата, самобитна проза на Николай Грозни се разгръща като музика, сякаш си е служил не с пишеща машина, а с роял”.

Романът отваря широко вратите на музикалното училище от края на 80-те и се изправя дръзко срещу статуквото от онова време. С типичната за тийнейджърите арогантност и мнителност, 15-годишният главен герой Константин се противопоставя на заобикалящия го свят, като това не му пречи да бъде едновременно и виртуозен пианист, и неудържим бунтар. Издания като The New York Times, The Guardian, The Millions не пестят положителни рецензии за Грозни, ясно дефинирайки мястото му в писателския свят.

Николай Грозни

ВУНДЕРКИНД

ПРОЛОГ

Небето над София е издялано от гранит. Сиво сутрин, тъмносиво следобед, черно през нощта; черно, но с бледо рубинено сияние, грапавата му твърд възпламенена от мигащи светофари, трамваи-светулки, безутешни блокове, изнервени телевизори, неонови реклами, фосфорециращи руски войници, изваяни от бронз и червени сънища, в които угоени партийни секретари се лутат из събраните съчинения на В. И. Ленин. Тук не летят самолети. Времето не може да избяга от гранитния купол. Следобед миризмата на топли понички подслажда хтоничния дъх на древните софийски канали, на хилядите подземни реки, които обливат византийски руини, тракийски пантеони и противобомбени скривалища и крадат кости от османски гробища. Високо горе комините на порутените жилищни блокове бълват сяра; вплетени в куките на телевизионните антени, облаци-въглени клечат върху опърпаните керемидени покриви. Циганка продава цветя при детелината на „Заимов“, до паметника, издигнат на мястото, където турците са бесели християнски бунтовници. Времето е в нас и ние сме във времето, чете надписът: нерешим парадокс, измислен от монах, обесен за заговор срещу султана. Над оградата, покрай тясната пътека, през двора, осеян с фасове и празни бирени бутилки: прескачам високата тухлена стена, промъквам се под телената мрежата и ето ме обратно в училище. Този с анцуга и очилата с дебели лупи е Брадата, учителят по физическо. Той е и изнасилвач. Мъжът, който излиза от главния вход, с военната униформа и медалите, е преподавателят по военно: той ни учи да хвърляме ръчни гранати, да намушкваме империалистически войници на щик и да разглобяваме калашници. Дъхът му е способен да предизвика остра халюцинация за градска тоалетна. Дребната, кокалеста жена на средна възраст с клюнест нос и гарвановочерна коса е математичката. Тя носи точно двайсет и осем медни и месингови гривни на всяка от ръцете си, защото числото двайсет и осем е равно на сбора на своите делители и следователно според питагорейците е съвършено. Да я вземат дяволите.

Може да се каже, че музикалното училище е моят дом. Попаднах тук още когато бях на седем, след като издържах приемния изпит по пиано и солфеж. Всеки, който дръзне да пристъпи във фоайето, бива пренесен моментално в паралелна вселена: спареният въздух, смачканите граждани и бронзовите идоли изчезват и на тяхно място изниква необятен безплътен град, в който всичко – стените, цветовете, хората – е сътворено от звуци. Десетки гласове на сопрани прерязват тътена на барабани и тимпани, който се надига от отдела за ударни инструменти в мазето. Състезанието между вибрафон, туба и тромпет е като надбягване между щурец, костенурка и заек; пианист на рояла във втора зала репетира прогресия от хроматични акорди, прескача границите на пространството и разкрива ново измерение: в града от звуци човек може да преминава от едно измерение в друго без никаква трудност. Струнна секция препуска през Брамсов концерт, виолончели и контрабаси моделират нови слънца, тъкат черни дупки. Обой и приглушена флейта нарушават законите на относителността: как търкалят града от звуци като стъклено топче! Пространството е безтегловно; гама в сол мажор предизвиква взрив от синьо, бутилково зелено и ярък кехлибар. Ако си ученик в музикалното и обикаляш сумрачните коридори ден и нощ, рано или късно ще се научиш да се осланяш единствено и само на слуха си. Очите тук не са от голяма полза. Улиците и корпусите от звуци са много по-живи от видимите предмети. И когато в междучасията се втурваме към тавана, за да се изчукаме набързо, ние затваряме очи и тренираме абсолютния си слух: буйстващ кларинет удря горно ла диез; вятърът имитира далечни стъпки.

Вляво от главния вход, в будка от заварена ламарина, седи училищният портиер: плешиво седемдесетгодишно старче в син комбинезон, чиято основна работа е да раздава ключове. Близо петдесет прилежно номерирани ключа висят от дървеното табло в дъното на будката. Необичайно дългият и лъскав сребърен ключ в долния десен ъгъл на таблото е за рояла Стайнуей в Камерна зала № 1. До него виси почти толкова дългият, но не толкова лъскав, златен ключ от рояла Ямаха в Камерна зала № 2. Само най-привилегированите ученици по пиано имат право да се упражняват на концертните рояли. Колкото и да не е за вярване, аз съм един от тези ученици.

Да различиш двата рояла не е трудно. Звукът на Стайнуей е остър, студен, строг. Всеки акорд излъчва призрачно бяла аура, която придава на Моцарт, Лист и Скрябин безрадостно, отвъдно звучене. Тонът на Ямаха, от друга страна, е топъл и мек, и създава усещане за безпределно пространство, където всеки слънчев лъч се прецежда през кадифени завеси: акордите на Шопен добиват махагонов оттенък, войнстващият дух на Бетовен е удавен във вино, а вихрушките на Дебюси във високия регистър проблясват като черни перли.

Стълбите от главния вход водят към мрачен вестибюл с високи орнаментирани тавани и мозаечен под. Вдясно е Камерна зала № 3, оборудвана с руско пиано и предвидена за малки ансамблови концерти. Вляво е Камерна зала № 2, малко по-голяма от № 3, която се използва за продукции и пиано рецитали. Тежки двукрилни врати отвеждат към стълбището и Камерна зала № 1 – звукоизолиран салон с триста места, дървена ламперия и сцена, която побира малък оркестър. Два пъти месечно, както и в дните на национални празници и годишнини (като годишнината на Октомврийската революция) Камерна зала № 1 се преобразява в комунистически храм с червени знамена, петолъчки и портрети на Маркс и Ленин. Учителите маршируват по сцената, отдават чест и разменят окултни заклинания. Директорката и останалите заслужили прозелити държат многочасови речи, изпълнени с месиански плам. Накрая десетина шестнайсетгодишни се качват на сцената, за да бъдат посветени в тялото на Комунистическата партия.