drevna_gurciya_coverНай-новата книга на известния траколог проф. Димитър Попов е Древна Гърция. История и култура (ИК „Изток-Запад“). Увлекателният и достъпно написан труд разглежда задълбочено историята и културата на античната цивилизация.

Проф. доктор на историческите науки Димитър Попов е роден на 17 април 1950 г. в София. Води лекционни курсове в областта на античната история и култура и на тракологията в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Изследователските му интереси са предимно в сферата на културните взаимодействия в средиземноморския свят и на религията на индоевропейците (в частност траките). Попов е автор на редица монографии, сред които „Гръцките интелектуалци и тракийският свят“, „Траки“, „Приказна Древна Тракия“, „Тракийска религия“ и др.

Новата му книга Древна Гърция. История и култура обобщава дългогодишните изследвания на проф. Попов върху редица проблеми от историята и културата на Древна Гърция. Обхванат е периодът от времето на разпадането на родовообщинния строй и образуването на най-ранни държави по тези земи до включването им в състава на римската държава. Направен е обстоен географски преглед на земите, които е обхващала гръцката цивилизация и ролята на природните фактори (планини, морета, почви), които оказват влияние върху развитието й. Изследвани са петте основни периода, на които се разделя гръцката история, като е направено уточнението, че всяка периодизация е условна. Отделено е внимание на различните исторически хипотези, съществуващи в историографията, като авторът аргументирано защитава своите виждания. Сред достойнствата на книгата е и обстойният преглед на археологическите и историческите извори от епохата. Димитър Попов еднакво увлекателно разказва както за Омир, така и за гръцката колонизация, олимпийските игри, полисите и други основни моменти от древногръцката история. Наред със социалното, икономическото и политическото развитие през разглежданите периоди специално внимание е отделено на културата. Разгледани са развитието на философската и историческата мисъл, ораторското майсторство, храмовата архитектура, скулптурата и живописта, лириката, драмата и театралното изкуство, появата на твореца като самостоятелна личност… Интересно за читателите ще е обяснението на произхода на много ключови за днешната цивилизация думи като трагедия, история, демокрация, тирания и др.

Написана на увлекателен език, Древна Гърция. История и култура потапя читателите в античния свят. Задълбочените познания на автора правят книгата неизчерпаем източник на факти за всички, които се интересуват от историята на тази ключова за световната култура цивилизация.

Откъс от „Древна Гърция“, Димитър Попов

Атина през VІІІ–VІ в.пр.Хр.

Историята на атинската държава се описва подробно в съчинението на Аристотел „Атинската полития“. Това е втората голяма сила в древна Гърция, която редом със Спарта тепърва ще играе роля в политическия и културния ѝ живот. Нещо повече – тя ще предопределя пътищата на развитие за столетия напред.

Атина се намира в Атика – област в Средна Гърция, която има форма на триъгълник, вдава се далеч навътре в Егейско море и чрез непрекъсната верига от по-малки и от по-големи острови се свързва с крайбрежието на Мала Азия. От запад тя се мие от водите на Сароническия залив и там о-в Егина е нещо като мост между йонийския и дорийския свят. Удобен изход към морето предлагат естествените пристанища Пирей, Мунихия, Фалерон. Планински гребени разделят една от друга Маратонската, Месогейската и Елевзинската равнина.

На запад Коринтският провлак лишава Атика от естествен излаз към едноименния залив, а на североизток тя се отделя чрез протока Еврип от о-в Евбея. Въпреки сравнително високите, но лесно проходими планини, се осъществява пряка връзка и с Беотия. Това географско цяло предпоставя условия за политическо сливане на всички територии около един център. Процесът не закъснява да се развие и постепенно дванадесетте общини, на които се дели атическата земя, се обединяват под ръководството на Атина.

За разлика от съперницата си – Спарта – тя използва докрай положението и ресурсите на страната. Планините ѝ са богати с оловни и сребърни залежи (особено Лаврион), дават превъзходни видове камък – варовик и мрамор (най-вече този от Пентеликон), а добрата глина е отличен материал за керамични изделия. Съвсем закономерно от около средата на VІ в.пр.Хр. атическата керамика измества коринтската и се налага по всички външни пазари – в Етрурия, Египет, Кирена, покрай бреговете на Черно море. Атина наистина няма съперници в лицето на останалите полиси в Средна Гърция. Коринт например остава винаги чисто търговска държава със силни конкуренти като Мегара и Сикион и с незначителна територия, а Беотия, която няма излаз към морето, е раздробена от множество градове.

Актът на обединяване, който гърците наричат синойкизъм, се приписва на митичния атински цар Тезей. В действителност това е дълъг и мъчителен процес, който невинаги протича мирно – чрез съглашения. През ХІ–ІХ в.пр.Хр. Атика не се различава в социално-икономическо отношение от другите области на Гърция. Населението на страната се разделя на четири фили, а те на свой ред на фратрии и на родове. Същевременно разпокъсаните атически общини имат свой самостоятелен, независим живот и отстояват свободата си.

Античната писмена литературна традиция запазва спомена за стълкновения помежду им, каквито са например войните на Атина с Елевзина или с Браурон. Тези предания показват, че в редица случаи Атина подчинява със силата на оръжието градове, присъединява общини. От друга страна, процесът на синойкизъм се улеснява поради зараждането на силна аристокрация по места. Традиционно тя противостои на царската власт и се стреми чрез съединени сили да отстрани външните и вътрешните опасности.

В такава обстановка легендарният Тезей полага началото на единно държавно цяло, начело на което стои Атина. На него принадлежи разделянето на населението въз основа на професионалната му квалификация. Още тогава в полиса се наблюдава родовата аристокрация – евпатридите, т.е. които произхождат от благородни родители. На тях противостои демосът. От своя страна той се състои от дребни и от средни земеделци – геомори, от демиурзи, търговци и тети.

В групата на свободните хора влизат и метеките. Те се преселват в Атика от други области, занимават се със занаяти, често са имуществено състоятелни, но не се ползват с политически права, както и не владеят земя, а само движимо имущество. Най-долният слой на атическото общество се попълва от роби. Те се увеличават всяко следващо столетие. Политическото господство и първенството на Атина се утвърждават и с превръщането на култа на едноименната богиня в общоатически, с учредяването на специален празник в нейна чест, т.нар. Панатенеи, които се провеждат тържествено.

Първоначално върховната власт над синойкизирана Атика принадлежи на атинските царе. Около VІІІ в.пр.Хр. тази институция постепенно губи почва и политическо значение за сметка на развиващата се родова аристокрация. Въпреки че остава неясно по какъв начин, в крайна сметка тя е окончателно подменена от колегията на деветте архонти – висши длъжностни лица, които се излъчват от средата на евпатридите. В техни ръце се намира цялата изпълнителна власт.

Първият архонт – епонимът, с името на който се означава годината, отначало е с голямо влияние и е носител на гражданската власт. С течение на времето обаче функциите му намаляват, а изборът му има по-скоро престижен характер. Вторият архонт – базилевсът, споменът за който се съхранява от времената на пред­ходната, неограничена царска власт, запазва само религиозни прерогативи. Той изпълнява задълженията на жрец и решава съдебни въпроси, свързани с култа. Третият архонт – полемархът, е военачалник и командир, който предвожда атинското гражданско опълчение. Той поддържа и дипломатически отношения с други полиси, области, държави. Следват шест архонти тесмотети, т.е. законодатели, които преразглеждат всяка година законите. Те пазят реда и са председатели на различни съдебни колегии.

Най-напред службата на архонтите е пожизнена. Със засилването на имущественото неравенство вътре в отделните родове, с бавното разпадане на самите родови отношения и с откритата борба срещу тоталната власт на евпатридите след време длъжността им се ограничава за срок от десет години и накрая се свежда до една година. След изтичане на пълномощията им архонтите стават членове на ареопага – на съвета на старейшините. Той се нарича така по името на бога на войната и заседава на хълма, посветен на Арес. Ареопагът е най-висшият контролен и съдебен орган в държавния живот и практически цялото управление на страната се намира в ръцете му.