Zapadnoevropeiska-PRESSЗа творчеството на най-големите модернисти четем в новата част от „Западноевропейска литература” на проф. Хаджикосев

Видният български учен и литературовед Симеон Хаджикосев издаде девети и десети том от поредицата „Западноевропейска литература”, с подзаглавие „Ранен европейски модернизъм (1848 – 1914)”. Девета и десета част са събрани в общо издание, което дава оценка и коментар на развитието и взаимодействието между изкуствата и тяхното влияние върху западноевропейската литература.  Книгата е предназначена не само за студенти и преподаватели по литература, а за всички, които се интересуват от нейната проблематика.

Основният въпрос, който разглежда професор Хаджикосев в настоящия том, е дефиницията за модернизма. В увода си към девета част той уточнява, че има два подхода към разглеждането му – културноисторическият поглед на западноевропейското литературознание и теологичното и агресивно партийно разглеждане на марксистите. Още повече трудности възникват, когато модернизмът в литературата се анализира в контекста на изобразителното изкуство и музиката, където той е по-ясно очертан. В девета част Симеон Хаджикосев разглежда няколко бележити личности от литературния елит от края на ХIX век – поетите символисти Верлен, Рембо, Маларме; някои представители на френски натуралисти (Зола, Матерлинк, дьо Лил-Адан), както и иконата на английския естетизъм Оскар Уайлд.

В десета част литературоведът разисква значими литературни фигури от модернизма – Ницше, Д’Анунцио, Пшибишевски, Стриндберг, Ибсен и др. Авторът поставя въпроса за артдоминантата (превеса на дадено изкуство) в епохата на ранния модернизъм. Обръща се внимание на влиянието на музикалните колоси Вагнер и Верди, но и на факта, че универсалният език на музиката отстъпва пред изящните изкуства, които стават артдоминантата на ранния ХХ век. Разисква се също мястото на големите романи на модернизма – „Сага за Форсайтови”, „Одисей”, както и произведения от Вирджиния Улф, Д. Х. Лоурънс, Франц Кафка и Михаил Шолохов. Десета част завършва с любопитната личност на Алфред Жари, символистът автор на „Татко Юбю”.

ОТКЪС

ФРИДРИХ НИЦШЕ (1844–1900)

Ницше е най-проблематичният казус в този том. Сложен и противоречив е той като мислител и писател, противоречива и нееднозначна е неговата рецепция в българската култура. Няма да скрия най-сетне и личната ми дистанцираност спрямо неговата личност и творчеството му. Но мястото му е тук, в началото на този том, тъй като Ницше е открояваща се фигура в европейската култура, една от най-влиятелните личности от последната третина на XIX в. и първата четвърт на ХХ в. Дори Оскар Уайлд, който безспорно е един от най-харизматичните творци на ранния модернизъм, му отстъпва по влияние в европейската култура, колкото и противоречиво да е то.

Най-напред следва да обговорим дали има място за „философа на живота“ Ницше в една история на литературата. Улеснен съм за отговора на този въпрос от мнението на най-добрия наш специалист по Ницше проф. Исак Паси, автор на предговорите на почти всички съчинения на философа, публикувани у нас през годините на прехода. В заключителния шести раздел от встъплението към „Несвоевременни размишления“ (библ. „Класическо наследство“, УИ, 1992) той пише: „Несъмнено Ницше е изцяло в европейската традиция (на която лесно могат да се открият и антични източници и образци) на философията литература, на философията, разчитаща на изяществото на слога почти толкова, колкото

и на дълбочината и оригиналността на идеята. Затова не е случайно, че Монтен и Паскал, Ларошфуко, Волтер и Шамфор, Лихтенберг и Шопенхауер, Гьоте и Хайне са негови най-любими писатели и стилистически наставници“.

Като изключим Шамфор, Лихтенберг и Шопенхауер, на останалите съм посветил самостоятелни очерци в моята „Западноевропейска литература“, при това не в качеството им на любими писатели на Ницше. Но при всички случаи прозорливата констатация на проф. И. Паси е достатъчно основание за включването на Фридрих Ницше в една литературна история. В своите предговори Исак Паси засяга бегло и въпроса за българ-

ската рецепция на Ницше, която има повече от едновековна история. И тя е неравномерна и асинхронна, подобно на рецепцията на Оскар Уайлд. При Уайлд обаче апогеят при представянето на писателя бе достигнат през първата половина на 80-те години на ХХ в., докато при Ницше той е в десетилетието след големите промени през 90-те години.

Въпреки субективно благородните намерения на сестрата на философа Елизабет Фьорстер-Ницше, която през 1906 г. публикува книга  първа и втора на проектираното от Ницше съчинение „Воля за власт“, днес повечето изследователи смятат, че публикуваната от нея творба не отразява реалните намерения на автора. Фрагментите, които я съставят, около 570 на брой, са композирани от Е. Фьорстер така, че представят Ницше като идеолог на немския национализъм. Не без основание е и твърдението, че сестра му е съдействала по-късно Ницше да бъде представян за предтеча и идеолог и на германския нацизъм. Това злощастно обстоятелство, за което Ницше обективно няма лична вина, бе предопределило негласната му забрана у нас през социалистическия период (1944–1989). Съчиненията му бяха иззети от обществените библиотеки, името му се споменаваше само в крайно отрицателен контекст като мракобесник антихуманист и идеолог на фашизма.

Следите от въздействието на Ницше върху българската интелигенция от началото на миналото столетие бяха старателно прочистени от историците на литературата. Особено знаменателен е случаят с П. П.

Славейков, изпитал влиянието на немския философ, когото е чел в оригинал още по време на следването си в Лайпциг. В иначе великолепно съставеното и осъществено осемтомно издание на съчиненията му (БП, 1958–1959) не е поместено есето му за Ницше, в което нашият писател заявява: „И няма съвременен творец в мисълта и изкуството, в чиито творения да не е чута да ръмоли освежителната струя на Нитчева извор“. Есето бе извадено от забрава и публикувано едва в навечерието на промените, когато се очертаваше тенденция към преоценка на остракирания философ. От малката антология на Пенчо Славейков бяха извадени и стихотворенията на Ницше, преведени от него. В чудесния двутомник „Литературна есеистика“ от Томас Ман, съставен от проф. И. Паси, във втория том (НИ, 1976) е поместена и статията „Философията на Ницше в светлината на нашия опит“ (1947), в която немският класик на литературата прави знаменателна преоценка на личността и делото на един от кумирите на младостта си непосредствено след приключването на Втората световна война. Иначе свидетелство за догматичното и по същество некомпетентно възприемане на Ницше е кратката статия за него в университетския учебник на проф. Д. Б. Митов „Западноевропейската литература след Парижката комуна“ (НИ, 1973). Тя е около три страници и е поместена в главата „Упадъчна

литература“ от раздела за немската литература. В заключението на статията четем следното: „Като най-гнусен агент на германската юнкерско-буржоазна държава Ницше се нахвърля против социалистите, нарича ги „апостоли на тълпата“. В полицейските си мерки против разрастващото се социалистическо движение идеолозите на пангерманизма неведнъж си служеха с аргументите на Ницше, легнали в основата на всички преследвания и кървави изстъпления срещу комунистите по времето на хитлеристката власт“.

В началото на миналото столетие обаче, когато славата на покойния философ все още гърми из цяла Европа като отрицател на религията и морала на упадащото буржоазно общество, тя не отминава и българската интелигенция, на която допада патосът на това отрицание, причудлива комбинация от аристократическо презрение и величава поза. Още

приживе на Пенчо Славейков неговата спътница в живота, даровитата поетеса Мара Белчева, работи над превода на „Тъй рече Заратустра“ в тясно сътрудничество с него. Този превод излиза като книга в разгара на Първата световна война през 1915 г. като издание на пловдивското издателство „Христо Г. Данов“ и под редакцията на вече покойния П. П. Славейков. По-нататък ще стане дума отново за считаната за най-популярна творба на Ницше. Засега ще се задоволим да отбележим, че историята на българските ѝ преводи е достатъчно впечатляваща и отговаря на капацитета и изявите на значително по-развити национални култури.