remarque_coverДва от най-емблематичните романи на Ерих Мария Ремарк – „На Западния фронт нищо ново” и „Обратният път” (ИК „Сиела“) – излязоха от печат в ново издание с твърди корици. След като двете книги са заклеймени от нацистите като „литературно предателство към боеца от Световната война” и Ремарк си спечелва неприязънта на родната Германия, произведенията му се превръщат в класика за литературата на военния реализъм и символ на Изгубеното поколение.

Героят от „На Западния фронт нищо ново” Паул Боймер, алтер егото на самия Ремарк, дръзва да надигне глас за жестоките зверства на войната. Романът е донякъде автобиографичен и в него авторът разказва своите собствени спомени от Първата световна война. Ремарк е едва на 18 години, когато е призован да се бие на Западния фронт и става свидетел на смъртта и осакатяването на хиляди свои връстници. Той е един от милионите младежи, които се бият по фронтовете на Европа и сцените на взривове, кръв и осакатени хора не излизат от съзнанието му. Именно така се появява „На Западния фронт нищо ново“.

Идеята за оставеното без мечти и идеали поколение е доразвита в „Обратният път“, където оцелелите войници се завръщат в един свят, който не ги разбира и в който те не могат да се интегрират. Американската писателка Гертруд Щайн дава на писателите от времето след Първата световна война печалното име Изгубеното поколение. Това име може да се използва и за цялото военно и следвоенно поколение, което, макар и оцеляло в боевете, се е завърнало с тежки физически и психически травми и е напълно неприспособимо към нормалния живот. Ремарк, заедно с Хемингуей, Фицджералд, Езра Паунд и Т.С. Елиът, е емблематична фигура в литературата от първото десетилетие след Голямата война.

След като Хитлер идва на власт през 1933 г., „На Западния фронт нищо ново” и „Обратният път” на Ремарк попадат в черния му списък и са сред хилядите „неудобни“ на райхканцлерството томове, които биват публично изгорени. Писателят губи германското си гражданство и му се налага да емигрира в САЩ. През целия му творчески път продължава да го вълнува темата за пагубната сила на войната, а героите му са мъже и жени, чийто свят се е сринал и са останали без вяра и посока.

Общото издание на „На Западния фронт нищо ново“ и „Обратният път“ е в превод на Никола Георгиев и Емилия Драганова и с нова корица от художника Дамян Дамянов.

Откъс от „На Западния фронт нищо ново” от Ерих Мария Ремарк

Трябва да отидем напред да издигаме заграждения. На смрачаване пристигат камионите. Накачваме се в тях. Вечерта е топла и здрачът е като покривало, под чия­то закрила се чувстваме добре. Той ни сближава: дори скъперникът Тяден ми подарява една цигара и ми дава огън да запаля.

Стоим прави, плътно притиснати един до друг; за ся­дане няма място. А и не сме свикнали на това. Най-после и Мюлер е в добро настроение — обул е новите си ботуши.

Моторите забръмчават, колите дрънчат и се тресат. Пътищата са разровени и осеяни с ями. Забранено е да се палят светлини, затова така се блъскаме в дупките, че малко остава да изхвърчим от колата. Това не ни тревожи особено. Какво пък толкова може да се случи? По-добре строшена ръка, отколкото продупчен корем, и не един си пожелава такъв добър случай да го пратят в къщи.

Покрай нас се нижат в дълга редица муниционните колони. Те бързат и постоянно ни задминават. Подвик­ваме им някоя и друга шега, те ни отговарят.

В мрака се появява някакъв зид от къща, която стърчи встрани от пътя. Изведнъж наострям слух. Лъжа ли се? Пак дочувам съвсем ясно — съскането на гъски. Поглеж­дам към Катчински — поглежда ме и той; разбираме се отведнъж.

  • Кат, чувам там един кандидат за котелката…

Той кима.Ще стане, щом се върнем. Това място ми е познато.

Има си хас да не му е познато. Той положително е

осведомен за всеки гъши крак на двадесет километра околовръст.

Колите навлизат в зоната на артилерията. Оръдей­ните ракли са замаскирани срещу самолети с храсти и клони, сякаш са украсени за някакъв военен празник на жътвата с беседки и зеленина. Тези беседки биха из­глеждали приветливи и мирни, само обитателите им да не бяха топове.

Въздухът натежава от оръдеен пушек и мъгла. Барут­ният дим нагорчава на езика. Изстрелите така трещят, че колата потреперва; ехото се понася оглушително подир тях, всичко се олюлява. Лицата ни незабележимо се про­менят. Не сме тръгнали за окопите, само ще издигаме за­граждения, но на всяко лице сега се чете: тук е фронтът, ние сме в неговата власт.

Това още не е страх. Който е идвал толкова често тук като нас, кожата му става дебела. Само младите ново­бранци се вълнуват. Кат ги поучава:

  • Това беше тридесет и половина сантиметрово. По­знава се по изстрела — веднага след това идва взривът.

Но глухият грохот на детонациите не достига до нас, а потъва в общия ромон на фронта. Кат се ослушва на­татък:

  • Тази нощ ще стане горещо.

Ослушваме се всички. Фронтът е неспокоен. Кроп казва:

  • Томитата вече стрелят.

Изстрелите ясно се чуват. Това са английските бата­реи вдясно от нашия сектор. Започват един час по-рано. Когато бяхме ние тук, винаги започваха точно в десет.

  • Какво ги е прихванало тия? — извиква Мюлер. — Ча­совниците им трябва да са напред.
  • Ще стане горещо, ви казвам, усещам го по кокалите си. — Кат повдига рамене.

Край нас избумтяват три изстрела. Огненият лъч прорязва косо мъглата, оръдията бръмчат и ръмжат. По­биват ни тръпки и сме доволни, че утре рано заранта ще си бъдем отново в бараките.

Лицата ни не са по-бледи или по-червени от друг път, нито по-напрегнати или по-отпуснати, и все пак са някак други. Имаме чувството, че в кръвта ни е превключен контакт. Това не са приказки, а факт. Фронтът, съзнани­ето за неговата близост включва този контакт. В момен­та, когато засвирят първите снаряди, когато въздухът се разкъса под напора на изстрелите, в нашите жили, в нашите ръце и очи внезапно се появява едно притаено очакване, дебнене, едно по-напрегнато бодърстване, осо­бена гъвкавост на сетивата. Отведнъж тялото е в пълна готовност.

Често ми се струва, като че разтърсеният, вибриращ въздух прескача в нас на безшумни вълни или пък че са­мият фронт излъчва електричество, което мобилизира непознати нервни центрове.

Всеки път е същото: заминаваме навъсени или бодри войници, после се появяват първите оръдейни лафети и всяка дума в нашите разговори има вече друг, променен звук.

Когато Кат стои пред бараките и каже: „Ще стане горещо!“ — това си е негово мнение и толкова; но каже ли го тук, тези думи придобиват остротата на щик, блес­нал под сиянието на луната, те разсичат мисълта, стават по-близки и заговорват на подсъзнателното, което се е пробудило у нас, с някакъв неведом смисъл: „Ще стане горещо!“ Може би онзи наш най-съкровен и най-потаен живот потреперва и се вдига на самозащита.

За мен фронтът е като непроницаем водовъртеж. Още когато си далеч от центъра му, в спокойни води, усещаш смукателната му сила, която те увлича бавно, неотврати- мо, без много съпротива.

Но от земята, от въздуха в нас се вливат защитни сили, най-много от земята. За никого земята не е това, което е за войника. Когато се притисне о нея, дълго, задъхано, когато зарови дълбоко в нея лице и крайни­ци в смъртния си ужас от огъня, тогава тя е едничкият му приятел, негов брат, негова майка, той поверява своя страх и своите викове на нейното мълчание и закрила, тя ги поема и пак му дава сили за нови десет секунди бягане и живот, после пак го сграбчва — понякога завинаги.

Земя, земя, земя!…

Земя, с твоите гънки, ями и падини, в които можем да се хвърлим и да се скрием! Земя, ти ни даваше сред спазмите на ужаса, сред бликащото унищожение, сред смъртоносния рев на експлозиите могъщата опора на на­ново спечеления живот! Блуждаещата стихия на почти разпокъсаното битие протичаше през теб обратно в на­шите ръце, и ние, спасените, се заравяхме в теб и в немия трепет на плахо щастие, че сме преживели и тази минута, впивахме устни в теб!

При първия вой на снарядите с част от нашето съще­ство ние се връщаме светкавично с хиляди години на­зад. Инстинктът на животното се пробужда у нас, той ни води и закриля. Той не е съзнателен, той е много по- бърз, много по-сигурен, много по-непогрешим от съзна­нието. Това не може да се обясни. Вървиш и не мислиш за нищо — изведнъж се виждаш залегнал в някакъв трап, а над тебе се пръскат осколките; но не си спомняш да си чул снаряда или да ти е дошла мисълта да се хвърлиш по очи. Ако си разчитал на това, вече да си купчина разхвъ­рляни меса. Спасило те е другото, онова ясновидско обо­няние у нас, което ни е хвърлило на земята и ни е спа­сило, без да знаем как. Ако не беше то, отдавна да не е останал жив човек от Фландрия до Вогезите.

Заминаваме като навъсени или бодри войници — сти­гаме до зоната, където започва фронтът, и вече сме хора- животни.

Навлизаме в проредяла гора. Отминаваме походни­те кухни. Оттатък гората слизаме от камионите. Те се връщат обратно. Утре преди зазоряване ще дойдат да ни вземат.

Мъгла и оръдеен дим се стелят над поляните до ви­сочината на гърдите. Отгоре свети луната. По пътя се ниже войска. Стоманените каски блещукат под бледото сияние на месеца. Глави и пушки стърчат над бялата мъг­ла — само поклащащи се глави, люлеещи се цеви.

Нататък пред нас мъглата свършва. Главите се превръщат във фигури; куртки, панталони и ботуши из­плуват от мъглата като от млечно блато. Сливат се в ко­лона. Колоната крачи право напред, фигурите се спояват в клин, не се различават вече отделни силуети, само един тъмен клин се врязва напред, някак странно попълван от изплуващите из мъглявото блато глави и пушки. Коло­на — не хора.

По един напречен път се придвижват леки полски оръдия и коли с боеприпаси. Гърбовете на конете лъщят на лунната светлина, движенията им са красиви, те отмя­тат глави, очите им просветват в тъмното. Оръдия и коли се плъзгат пред разлатия фон на лунния пейзаж, конни­ците със своите стоманени шлемове приличат на рицари от старо време; някак красиво и вълнуващо е това.

Вървим към пионерния парк. Някои от нас нарам­ват извити, заострени железни прътове, други провират гладки лостове през макари с бодлива тел и потегляме. Товарите са неудобни и тежки.

Теренът става все по-разоран. Отпред долитат до нас предупредителни викове: „Внимание, отляво дълбока яма от снаряд!“ – „Пази се, окоп!“