Единайсет перли от съкровищницата с приказки на Братя Грим блестят в нов луксозен том, който издателство „Лист” пуска в навечерието на Рождественските празници. Някои от тях – като „Червената шапчица”, „Бременските градски музиканти” и „Спящата красавица” са добре познати, но между кориците се промъкват още герои и интригуващи истории – като „Ханс Ежко мой”, „Седемте гарвана” и „Бедното мелничарче”.

Преводът на всички тях, дело на изтъкнатата германистка проф. Ана Димова, е най-близо до немския оригинал. Така например Червената шапчица не носи на баба си баница или питка, а нещо съвсем друго.

Подборът на приказките е на художничката Лизбет Цвергер, носителка на наградата „Ханс-Кристиан Андерсен”. Четката ѝ оставя усещане за вълшебство във всяка илюстрация, така е и в тази колекция.

„Именно тези

илюстрации, които ме впечатлиха

с новаторския си поглед

към познатите сюжети, ме подтикнаха да приема предложението на издателство „Лист” за нов превод на Приказките на Якоб и Вилхелм Грим. Наистина преводите и изданията са много, но покрай работата ми се убедих, че е имало нужда от съвременен превод. Досега всички са били побългарявани. Освен това много думи са остарели и излезли от употреба и са напълно неразбираеми за днешните деца”, коментира проф. Ана Димова.

Първата сбирка с приказки на Братя Грим излиза в Германия преди повече от двеста години и съдържа 86 творби. Тя бързо претърпява няколко издания и допълнения. При по-късните Вилхелм и Якоб преработват някои от историите заради упреците, че в тях има много жестокост.

В изящното издание на „Лист” всички страхове са преодолими. На Коледния панаир на книгата в НДК на щанд 117 Приказките се предлагат с 20% отстъпка от редовната си цена 16 лева.

ОТКЪС

ЖАБОКЪТ ПРИНЦ

            В древни времена, когато пожеланията все още имали сила, живял един крал. Всичките му дъщери били много красиви. Но най-малката била толкова красива, че дори слънцето, което е виждало много неща по света, се смайвало от нейната хубост. Недалеч от кралския дворец се простирала голяма тъмна гора, а  под една стара липа имало кладенец. Когато денят бил много горещ, кралската дъщеря отивала в гората и сядала до прохладния кладенец – а когато й станело скучно, започвала да си играе със златна топка, хвърляла я нагоре и после я хващала. Това била любимата й игра.

            Веднъж, както си играела така, топката не паднала в протегнатите ръце на кралската дъщеря, а тупнала на земята, отскочила и се изтърколила във водата. Кралската дъщеря я проследила с поглед, но топката изчезнала. А кладенецът бил дълбок, толкова дълбок, че дъното му не се виждало. Тя заплакала… Плакала,плакала все по-силно и безутешно. И както плачела, изведнъж дочула глас:

– Какво ти е, принцесо, защо плачеш така жално, че и камъкът би се смилил над теб?

            Принцесата се огледала, за да разбере откъде идва гласът, и тогава видяла един жабок, който подавал голямата си грозна глава от водата.

– О, ти ли си, стари цамбурко – попитала принцесата. – Плача за златната си топка, която падна в кладенеца.

– Успокой се и не плачи – отвърнал  жабокът. – Мога да ти помогна, но ти какво ще ми дадеш, ако ти върна любимата играчка?

– Каквото поискаш, мили ми жабчо – казала принцесата. – Роклите ми, перлите и скъпоценностите ми, дори златната ми корона можеш да имаш.

            Жабокът отговорил:

– Не ти искам нито роклите, нито перлите и скъпоценностите, нито златната корона. Но ако обещаеш да ме обикнеш, ако ме приемеш за приятел и другар в игрите си, ако ми позволиш да седя до теб на твоята масичка, да се храня от твоята златна чинийка и да пия от твоята чашка, да спя в твоето креватче – ако ми обещаеш всичко това, тогава ще сляза в кладенеца и ще извадя от там златната ти топка.

– Обещавам ти – казала принцесата – всичко, което поискаш, само ми донеси златната топка.

А през това време си мислела: „Какви ги дрънка тоя тъп жабок! Да си седи там във водата при другите жаби и да си квака заедно с тях, не може той да ми бъде приятел и другар в игрите.

И жабокът, след като получил обещанието, потопил глава във водата, гмурнал се в кладенеца, след малко изплувал отново, в устата си носел топката и я метнал в тревата. Кралската дъщеря много се зарадвала, като видяла любимата си играчка, взела я и припнала към двореца.

– Чакай, чакай – извикал жабокът. – Хайде вземи ме, аз не мога да скачам толкова бързо.

Но колкото и силно да викал и да квакал подир принцесата, тя не го чувала, бързо се прибрала у дома и много скоро забравила бедния жабок, който се върнал в своя кладенец.

На другия ден, тъкмо когато принцесата седяла на трапезата заедно с краля и всички придворни и се хранела от своята златна чинийка, се чуло как по мраморните стъпала се качва някакво същество – шляп-шляп, шляп-шляп, а като стигнало горе, започнало да хлопа на вратата и да вика:

– Принцесо малка, отвори ми!

Принцесата изтичала да види кой я вика, но като отворила, видяла, че пред вратата стои жабокът. Бързо я захлопнала, върнала се на трапезата и била много уплашена. Кралят забелязал как се е разтреперила и попитал:

– Защо така се изплаши, дете мое, да не би на вратата да има някой великан, който иска да те отвлече?

– Не – отвърнала принцесата, – не е великан, а е един гаден жабок!

– И какво иска този жабок от тебе?

– О, скъпи татко, както си седях вчера в гората до кладенеца и си играех, златната ми топка падна във водата. И аз се разплаках, а жабокът ми я извади от кладенеца. Но после поиска и аз му обещах да бъде мой другар в игрите. Не съм предполагала обаче, че ще успее да се измъкне някога от кладенеца си. А ето че сега стои отвън и иска да влезе.

Отново се чуло хлопане по вратата и жабокът извикал:

– Принцесо малка, отвори ми,

забрави ли, че дума ти ми даде

там край кладенеца хладен?

Принцесо малка, отвори ми!

            Тогава кралят казал:

– Щом си обещала, трябва да изпълниш обещанието си. Иди и му отвори!

Принцесата отишла и отворила вратата, и подскок-подскок – жабокът влязъл заедно с нея, последвал я до трапезата, тя седнала на стола си. А жабокът извикал:

– Хайде, вземи ме при себе си!

Тя се поколебала, но кралят й заповядал да го вземе. Принцесата вдигнала жабока на стола до себе си, но той пожелал да се качи на масата, а като го сложила на масата, той наредил:

– Я дай по-близо твоята златна чинийка, та да похапнем заедно.

Принцесата изпълнила желанието му, но се виждало колко й е неприятно да го стори. Жабокът започнал да похапва с апетит, а на принцесата всяка хапка й засядала в гърлото. Накрая жабокът казал:

– Добре похапнах и съм малко уморен. Занеси ме сега в твоята стаичка и приготви твоето копринено креватче, да легнем заедно в него и да поспим.

Кралската дъщеря се разплакала, много я било страх от студения жабок, не смеела дори да го докосне, а сега трябвало да спи заедно с него в хубавото си, чисто креватче. Кралят се ядосал и казал:

– Щом някой ти е помогнал, когато си била в беда, не бива след това да се гнусиш от него.

Принцесата хванала жабока с два пръста, занесла го в стаята си и го сложила в един ъгъл. Легнала си в креватчето, но жабокът отишъл при нея и казал:

– Уморен съм, искам да се наспя добре, вземи ме при себе си, иначе ще кажа на баща ти.

Принцесата много се ядосала, вдигнала го от пода и го метнала с всичка сила към стената:

– Дано мирясаш най-сетне, жабок гаден!

Но когато паднал на пода, той не бил вече никакъв гаден жабок, а принц с прекрасни и усмихнати очи. А по волята на баща ѝ бил неин другар и съпруг.

И той разказал на принцесата как бил омагьосан от зла вещица и че никой друг не можел да го спаси от кладенеца, освен тя самата, а на другия ден щели заедно да заминат за неговото кралство. И те заспали, а на сутринта, когато слънцето ги събудило, пристигнала каляска с осем бели коня, накичени по главите с бели щраусови пера и със златни синджири, а отзад в каляската стоял слугата на младия крал, верният Хайнрих. Верният Хайнрих толкова се натъжил, когато господарят му бил превърнат в жабок, че накарал да оковат сърцето му в три железни обръча, за да не се пръсне то от мъка и болка. Каляската трябвало да отведе принца в неговото кралство. Верният Хайнрих качил двамата в каляската, качил се и той отзад и бил преизпълнен от радост заради избавлението на господаря си.

Пътували така известно време и принцът чул откъм задната част на каляската някакъв пукот, сякаш нещо се е счупило. Обърнал се назад и извикал:

– Хайнрих, каляската се счупи сякаш!

– Не, не, на каляската нищо й няма!

Обръчът падна, който стегнал бе

от мъка и болка моето сърце,

докато в оня кладенец дълбок

превърнат бяхте вие във жабок.

            Още веднъж и още веднъж по пътя се чул същият пукот, и всеки път принцът си мислел, че каляската се чупи, но се счупили само обръчите и падали от сърцето на верния Хайнрих, защото то било освободено и щастливо.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here