da_gledash_bolkata_na_drygite_coverВ последната книга, която пише, Да гледаш болката на другите(ИК Изток-Запад“), видната интелектуалка Сюзан Зонтаг предлага провокиращ поглед върху разбирането за войната, насилието и страданието в съвременното общество.

Да гледаш болката на другите излиза през 2003 г. и е последната книга на Сюзан Зонтаг ─ година по-късно известната есеистка в областта на философията, литературната критика, културологията и фотографията умира, победена от рака. Размислите и вижданията на Зонтаг, свързани с военната фотография, визуализираща насилието и страданието, са представени в есеистичен вид. Една от основните цели на авторката е да намери отговор на въпроса, поставен още от Вирджиния Улф в книгата й „Три гвинеи“: „Как може да бъде избегната войната?

Видната писателка проследява представянето на жестокостта, започвайки от творчеството на Гоя, преминавайки през Американската гражданска война, линчовете на чернокожи, нацистките лагери на смъртта, достигайки до съвсем близкото минало: Босна, Руанда, Израел, Палестина, атентатите в Ню Йорк… Този труд на Зонтаг променя начина, по който мислим за ролята, значението и възприемането на снимките в нашия свят. Да гледаш болката на другите предлага интересната, умело аргументирана гледна точка на авторката за разбирането на войната в съвременното общество. Тя защитава тезата, че има реалности, които нито една снимка не може да възпроизведе, и че ако не си преживял нещата, представени на фотографиите, не можеш да почувстваш истинското им значение. Известната интелектуалка поставя важния въпрос за това как ни влияе страданието на другите и привикваме ли с жестокостта. Зонтаг за пореден път отправя предизвикателство към баналностите, шаблоните и табутата, провокира читателя, не го оставя безучастен към написаното и му предлага различни гледни точки.

susan_sontagСюзан Зонтаг (1933─2004) е световноизвестна общественичка и писателка. Получава образованието си в престижни университети ─ Харвард, Оксфорд и Сорбоната. Широката сфера на творческите й интереси обхваща художествената литература, есеистиката, философията, литературната критика, културологията. В многобройните си романи, разкази, есета и театрални сценарии Зонтаг развенчава табута и стереотипи, които се оказват устойчиви за различни времена и култури.

В Да гледаш болката на другите – чийто превод на български е дело на Юлиян Антонов, Зонтаг разглежда визуалното възпроизвеждане на войната и насилието и тяхното влияние върху хората чрез множество ярки исторически примери. Авторката предлага интересни, аргументирани и провокиращи мисленето доводи. Есеистичният, увлекателен стил на писателката и дълбочината на познанията й правят книгата интересна за широк кръг читатели.

Откъс от „Да гледаш болката на другите“, Сюзан Зонтаг

Да наблюдаваш бедствия, сполетели някоя друга страна, е по същество модерно преживяване – общият резултат от продължаващите вече век и половина усилия на едни професионални и тясно специализирани туристи, известни под името „журналисти“. Войните днес са и зрелища и звуци от всекидневната. Информацията за случващото се другаде, която наричаме „новини“, включва конфликти и насилие. „Ако е с кървища, значи е водеща!“ – гласи изпитаното правило на таблоидите и 24-часовите новинарски емисии и на всяко ново чуждо нещастие, попаднало в полезрението ни, ние реагираме със състрадание или пренебрежение, нездрав интерес или пък одобрение.

Как да реагираме на неспирния и все по-обилен информационен поток за войната и нейните безчислени агонии? В края на ХІХ в. този въпрос вече стои на дневен ред. През 1899 г. Гюстав Мойние, първият президент на Международния комитет на Червения кръст, пише следното:

Сега ние знаем какво се случва всеки ден по целия свят… На практика вестникарските описания поставят агонизиращите по бойните полета пред очите на читателя и писъците им отекват в неговите уши.

Мойние има предвид воюващи и от двете страни, та нали Червеният кръст е основан с тази цел – да облекчава страданията им, без да заема ничия страна. Убийствената мощ на армиите вече е достигнала нови висоти с оръжията, въведени скоро след Кримската война (1854–1856 г.), например многозарядните пушки и картечниците. Вярно е, че агонията на бойното поле е станала по-осезателна отвсякога за онези, които само четат за нея в пресата, но през 1899 г. е било пресилено да твърдиш, че знаеш „какво се случва всеки ден по целия свят“. Дори и днес, когато страданията от несекващите войни атакуват очите и ушите ни още в мига, в който се случат, подобно твърдение ще е силно преувеличено. Всъщност това, което новинарските емисии наричат „свят“ – „Вие ни давате 22 минути, а ние ви даваме света!“, както гласи заставката на една популярна нюйоркска радиостанция [WINS] – е едно доста малко място (за разлика от реалния), не само географски, но и тематично, а онова, което според някои си струва да знаем за него, се поднася сбито и настоятелно.

Това познание за страданието, извличано от подбрани войни, ставащи някъде другаде, е и нещо конструирано. То лумва пред очите ни, щом го регистрират камерите, то лумва, споделят го мнозина, а после избледнява – и изчезва от полезрението ни. Но за разлика от словесното описание, което в зависимост от вложените мисли, отпратки и речник достига до някаква по-голяма или по-малка читателска аудитория, фотографията борави само с един език и потенциално е предназначена за всеки.

В първите по-важни войни, за които разполагаме и с фотографски свидетелства – Кримската и Гражданската война в Щатите, а и всяка друга преди Първата световна, самото сражение не попада в обхвата на камерата. Както и във военните фотографии, публикувани в периода между 1914 и 1918 г. (почти всичките анонимни), те са издържани – доколкото представят нещо от ужаса и разрушението – в стилистиката на епоса и обикновено са описание на последствията – купищата трупове и лунните пейзажи, оставяни от бойните действия, опустошените френски села, споходени от войната. Фотографският „мониторинг“ на войната (във вида, в който го познаваме) е трябвало да изчака още няколко години, за да се появят и по-радикални нововъведения в професионалнато оборудване, например леките и удобни фотоапарати от типа на „Лайка“, използващи 35 мм филм, който може да се експонира трийсет и шест пъти, преди да се презареди камерата. Благодарение на тях снимки вече може да се правят в самия разгар на битката и да се показват – стига воената цензура да разреши – жертвите сред цивилното население, както и изнурени, неопрятни воини в едър план. Испанската гражданска война (1936–1939) е първият въоръжен конфликт, надлежно документиран (или „медийно отразен“) в съвременния смисъл на думата – с професионални фотографи на предната линия, както и в бомбардираните градове, чиято работа веднага се публикува в пресата – не само испанската, но и в чужбина. Войната, която Америка води във Виетнам – първата, следена всекидневно от телевизионните камери – предлага и нещо ново на семейната аудитория – една нова, „телеинтимна“ среща със смъртта и разрухата. Оттгова битките и кланетата, филмирани на място, се превръщат в рутинна съставка на несекващия поток на домашните разлечения, предлагани на малкия екран. За да приковеш вниманието на аудиторията, заливана постоянно с драми от целия свят, в точно определен конфликт е необходимо векидневно излъчване (и преизлъчване) на кадри, свързани със самия конфликт. Когато хората не са се сблъсквали с реалността на войната, знанията им за нея вече се базират на такива изображения.