„Детективи“ на  Артър Хейли с ново издание от ИК БАРД

На сержант Малкълм Ейнсли от отдел „Убийства“ в полицията в Маями му предстои да излезе в отпуск. Но е повикан на спешна мисия. Осъден на смърт престъпник моли Ейнсли да изслуша признанието му, часове преди да го изпратят на електрическия стол. Дали Елрой Дойл – Звяра – най-сетне ще признае, че е извършил серия зловещи двойни убийства, разследвани от Ейнсли? Или – тъй като Ейнсли е бивш католически свещеник – желанието на осъдения за „изповед“ има съвсем различно значение?


Хейли е легендарен майстор разказвач, прочут с детайлните проучвания и наелектризиращ реализъм. Романът „Детективи“, преливащ от съспенс, е сред най-култовите в жанра.

goodreads.com

ОТЪКС

ПЪРВА ЧАСТ

1.

В 22:35 ч. на 27 януари Малкълм Ейнсли почти беше стигнал до външната врата на отдел „Убийства“, когато телефонът зад него иззвъня. Той инстинктивно спря и погледна назад. По-късно му се искаше да не го бе правил.

Детектив Хорхе Родригес бързо отиде до празното бюро, обади се и после извика на Ейнсли:

– За теб е, сержант.

Ейнсли остави книгата, която носеше, и се върна на собственото си бюро, за да вдигне слушалката. Движенията му бяха отмерени и спокойни. Четиресет и една годишен, детектив сержант Ейнсли имаше масивно телосложение: беше метър и осемдесет и един и не изглеждаше много по-различно от времето, когато играеше защитник в гимназиалния футболен отбор. Само малкото му шкембе издаваше некачествената храна, която често ядеше – основна за много от детективите, които трябваше да се хранят на крак.

Тази вечер офисите на отдел „Убийства“ на петия етаж в централната сграда на полицейското управление на Маями бяха спокойни. Тук работеха седем екипа за разследване, всеки от които се състоеше от по един главен сержант и трима детективи. Но сега целият дежурен екип беше навън и разследваше три различни убийства, за които бяха получили съобщения през последните няколко часа. В Маями, Флорида, престъпността рядко забавяше темпото си.

Официално дежурството в отдел „Убийства“ траеше десет часа, но често бе по-дълго заради продължителните разследвания. Малкълм Ейнсли и Хорхе Родригес, чиято смяна беше завършила преди няколко часа, бяха свършили работата си само преди минути.

Почти със сигурност го търсеше жена му Карън, помисли си Ейнсли. Навярно се чудеше кога ще се прибере вкъщи и нямаше търпение да започнат отдавна планирания отпуск. Е, поне веднъж щеше да може да ѝ каже, че вече си тръгва, че е свършил с писмените си доклади и че тримата с Карън и Джейсън са свободни да вземат рано на другата сутрин самолета на „Еър Канада“ от Маями за Торонто.

Ейнсли беше готов за почивка. Макар и в добра физическа форма, вече нямаше онази безгранична енергия, с която преди десет години бе постъпил на служба. Докато се бръснеше предния ден, беше забелязал, че кестенявата му оредяваща коса е посивяла още повече. А и още няколко бръчки – определено резултат от напрежението в отдел „Убийства“. Очите му – зорки и проницателни – издаваха скептицизъм и разочарование от изслушаните през годините свидетелски показания, от най-лошата форма на човешко състояние.

Точно в този момент Карън се бе появила зад него и прочела мислите му, както се случваше толкова често, прокара пръсти през косата му с думите:

– Това, което виждам, все още ми харесва.

Той я прегърна и силно я притисна към себе си. Стигаше едва до рамото му и Ейнсли усети с бузата си мекотата на копринената ѝ кестенява коса. Както винаги близостта на телата им ги възбуди. Той повдигна с пръст брадичката ѝ и я целуна.

– Идвам с малко багаж – беше му казала Карън скоро след като се сгодиха. – Но в него има много обич наред с всичко останало, от което ще се нуждаеш. – Така и се бе оказало.

Очаквайки да чуе гласа на Карън по телефона, Ейнсли се усмихна и пое слушалката от Хорхе.

Разнесе се дълбок кънтящ глас:

– Обажда се отец Рей Ъксбридж. Свещеник съм в щатския затвор на Флорида.

– Да, зная. – Ейнсли няколко пъти се беше срещал с Ъксбридж и не го харесваше. Но отвърна любезно: – С какво мога да ви бъда полезен, отче?

– Тук има един затворник, който ще бъде екзекутиран в седем часа утре сутринта. Казва се Елрой Дойл. Твърди, че ви познава.

Ейнсли кратко каза:

– Разбира се, че ме познава. С моя помощ пратиха Звяра в Рейфорд.

– Говорим за човешко същество, сержант – сковано отвърна гласът. – Предпочитам да не използваме вашето определение.

Думите му напомниха на Ейнсли защо не харесва Рей Ъксбридж. Свещеникът беше надуто копеле.

– Всички му викат Звяра – отвърна полицаят. – Самият той се нарича така. Освен това е извършил убийствата си по-гадно и от животно.

Всъщност при гледката на обезобразените трупове на първите две жертви от приписваните на Елрой Дойл дванайсет убийства заместник-патоанатомът на окръг Дейд доктор Сандра Санчес бе възкликнала:

– О, мили боже! Виждала съм ужасни неща, но това е дело на истински звяр!

Забележката ѝ се бе разпространила широко.

– Господин Дойл ме помоли да ви предам, че иска да ви види, преди да умре – продължи Ъксбридж. Последва кратко мълчание и Ейнсли си представи как свещеникът си поглежда часовника. – Дотогава остават малко повече от осем часа.

– Дойл каза ли ви защо иска да ме види?

– Той съзнава, че повече от всеки друг вие сте причината за арестуването и осъждането му.

– Та какво казвате? – нетърпеливо попита Ейнсли. – Че иска да се изплюе в лицето ми, преди да умре, така ли?

Моментно колебание.

– Двамата със затворника си поприказвахме. Но ви напомням, че разговорът между свещеника и осъдения е тайна и…

– Съзнавам това, отче – прекъсна го Ейнсли, – но аз пък ви напомням, че се намирам в Маями, на шестстотин и четиресет километра разстояние, и нямам намерение да шофирам цяла нощ само защото на онзи луд му е хрумнало, че ще му е забавно да ме види.

Ейнсли зачака. Тогава свещеникът очевидно взе решение.

– Той казва, че иска да си признае.

Думите му потресоха Ейнсли – това беше последното нещо, което очакваше. Полицаят усети, че пулсът му се ускорява.

– Какво да признае? Искате да кажете всички убийства ли?

Въпросът бе естествен. По време на целия процес за ужасното двойно убийство, за което беше признат за виновен и осъден на смърт, Елрой Дойл твърдеше, че е невинен, въпреки категоричните доказателства срещу него. Същото твърдеше и за други десет убийства – очевидно серийни, – в които не бе обвинен, но за които полицията беше убедена, че са негово дело.

Безжалостната жестокост на всичките дванайсет убийства беше предизвикала сензация и ужас в цялата страна. След процеса в пресата писаха: „Елрой Дойл е най-убедителният аргумент в полза на смъртното наказание. Жалко че на електрическия стол той ще умре прекалено лесно, без да страда така, както са страдали жертвите му“.

– Нямам представа какво възнамерява да признае. Това ще трябва да разберете лично.

– О, майната му!

– Моля?

– Казах „майната му“, отче. Със сигурност и вие използвате този израз понякога.

– Не е нужно да се държите грубо.

Ейнсли гласно простена от ненадейната дилема, с която се бе сблъскал.

Ако преди да умре Звяра беше готов да признае, че обвиненията от процеса му са верни и че е виновен за другите серийни убийства, това трябваше да се документира. Поради една причина: неколцина витиевати общественици, включително група, обявяваща се срещу смъртното наказание, дори сега поддържаха невинността на Дойл и твърдяха, че го били осъдили, защото възбуденото обществено мнение се нуждаело от изкупителна жертва, при това бързо. Признанието на Дойл щеше да съкруши тези твърдения.

Естествено, беше съмнително какво разбира Дойл под „признание“. Дали влагаше в него обикновения юридически смисъл, или ставаше дума за нещо объркано и религиозно? На процеса един от свидетелите го бе описал като религиозен фанатик, изричащ „безумни и изопачени религиозни нелепости“.

Но каквото и да искаше да каже Дойл, имаше въпроси, които Ейнсли, издълбоко познаващ нещата, беше най-компетентен да зададе. Ето защо трябваше, просто трябваше да отиде в Рейфорд.

Той уморено се облегна на стола си. Не можеше да се случи в по-неподходящ момент. Знаеше, че Карън ще побеснее. Само преди седмица тя го бе посрещнала на вратата на дома им в един часа сутринта с твърдо заявление. Ейнсли току-що се връщаше от страшно убийство, свързано с някаква банда, заради което беше пропуснал вечерята по случай годишнината от сватбата им. Облечена в розова нощница, Карън бе препречила пътя му и решително му каза:

– Малкълм, животът ни просто не може да продължава така. Почти не те виждаме. Не можем да разчитаме на теб. А когато си тук, си толкова уморен от шестнайсетчасовата си работа, че можеш само да спиш. Казвам ти, положението трябва да се промени. Трябва да избереш. – Карън извърна очи и тихо добави: – Говоря сериозно, Малкълм. Това не са празни приказки.

Той разбираше какво иска да каже Карън. И знаеше, че е права. Но нещата не бяха толкова прости, колкото изглеждаха.

Вашият коментар