Smartonosna-opasnostИК „Колибри“ издаде „Смъртоносна опасност“ – книга 3 от суперпоредицата на Джим Бъчър „Досиетата на Дрезден“!

Българските читатели вече познават Хари Дрезден, най-екстравагантния наемен магьосник и детектив в историята на Чикаго! В „Смъртоносна опасност“ (превод: Васил Велчев; стр. 400, цена: 18 лв.) той ще влезе в схватка с враг, чиито подбуди са мътни. Призраците в града сякаш са обезумели и създават куп неприятности, но никой не знае защо. Интересното е, че повечето жертви по един или друг начин са свързани с Хари и ако той не разкрие загадката, има опасност да се влее в армията от страховити създания.

Роден през 1971 г. в Индипендънс, Мисури, Джим Бъчър е „абониран“ за челни позиции в листата с бестселъри на Ню Йорк Таймс. Две големи страсти определят ритъма му на живот – писането и бойните изкуства. Световна слава му носят внушителните фентъзи серии – „Досиетата на Дрезден“ и „Кодекс Алера“. По бестселъра „Досиетата на Дрезден“ е създаден едноименен тв сериал с продуцент Никълъс Кейдж! „Смъртоносна опасност“ е трета книга от поредицата, започнала с „Буреносен фронт“ и „Безумна луна“.

Джим Бъчър – „Смъртоносна опасност“

Има си причини да не обичам да шофирам бързо. Една от тях е, че синята костенурка, моят безвкусно оцветен фолксваген, с който се разкарвам насам-натам, започва да дрънчи и стене опасно, ако случайно вдигна над сто километра в час. Друга причина е, че не се разбирам особено добре с техниката. Всичко, което е произведено след Втората световна война, като че ли проявява склонността внезапно да излиза от строя, когато се приближа до него. Така че по принцип гледам да шофирам много внимателно и благоразумно.
Тази вечер беше изключение от правилото.
Когато свихме зад ъгъла, гумите на костенурката изсвистяха в знак на протест, очевидно възмутени от знака, забраняващ завоя наляво. Старата кола изръмжа дръзко, сякаш усещаше какво е заложено на карта, и продължи смело да пърпори, стене и дрънчи нататък по улицата.
– Не може ли малко по-бързо? – обади се провлечено Майкъл.
Не че се оплакваше. Това беше просто въпрос, изречен със спокоен тон.
– Само ако се появи вятър, който да ни бута отзад, или започнем да се спускаме по някой хълм – отвърнах аз. – Колко остава до болницата?
Едрият мъж сви рамене и поклати глава. Той имаше от онзи тип силно прошарена коса, тъмна със сребристи нишки, която някои късметлии носеха в гените си, макар брадата му все още да имаше плътен тъмнокестеняв, почти черен цвят. Загрубялото му лице беше набраздено от бръчки – както от тревоги, така и от смях. Широките му жилести длани почиваха върху коленете му, които опираха в таблото.
– Не съм сигурен – каза ми той. – Три километра?
Погледнах с присвити очи през предното стъкло на костенурката към избледняващата светлина.
– Слънцето почти залезе. Дано не закъснеем.
– Правим каквото ни е по силите – увери ме Майкъл. – Ако Господ го пожелае, ще стигнем навреме. Ти сигурен ли си в твоя… – той сви отвратено устни – …източник?
– Боб може и да е досаден, но никога не греши – отвърнах аз, докато натисках спирачките и заобикалях боклукчийския камион. – Щом е казал, че призракът ще бъде там, значи, така ще стане.
– Господ да ни е на помощ – каза Майкъл и се прекръсти. Усетих как около него се раздвижи могъща, ведра енергия – силата на вярата. – Хари, иска ми се да поговоря за нещо с теб.
– Само не ме моли отново да отслужвам литургия – отвърнах аз с известно притеснение. – Знаеш, че ще ти откажа.
Един червен таурус ми отряза пътя и се наложи да свия встрани, в платното за насрещното движение, преди да изляза отново пред него. Две от колелата на костенурката се отлепиха от земята.
– Идиот! – изкрещях му аз през прозореца.
– Това не означава, че не мога да те помоля – каза той. – Но не. Просто исках да знам кога ще се ожениш за госпожица Родригес.
– По дяволите, Майкъл – намръщих се аз. – През последните две седмици двамата с теб обикаляме целия град и се изправяме срещу всяко привидение и дух, които внезапно покажат грозните си муцуни. Все още не знаем каква е причината призрачният свят да се разбушува така.
– Знам, Хари, но…
– В момента – прекъснах го аз – преследваме из окръг Кук една гадна дърта лелка, която може да ни види сметката, ако не внимаваме. И ти точно сега реши да ме разпитваш за любовния ми живот.
Майкъл ме погледна намръщено.
– Спиш с нея, нали? – попита той.
– Не толкова често, колкото ми се иска – изръмжах аз и преминах в насрещното платно, за да изпреваря един пътнически автобус.
Рицарят въздъхна.
– Обичаш ли я? – попита той.
– Майкъл – казах аз, – имай милост. Кой те научи да разпитваш така?
– Обичаш ли я? – повтори настоятелно той.
– Опитвам се да шофирам!
– Хари – каза Майкъл с усмивка, – обичаш ли момичето, или не? Това изобщо не е труден въпрос.
– Каза експертът – изръмжах аз.
Подминах една патрулка с около трийсет километра в час над позволеното и видях как полицаят, който седеше зад волана, примигна и разплиска кафето си, когато ме зърна да преминавам покрай него. Погледнах в огледалото за обратно виждане и видях как синият буркан на покрива на колата му започна да присветва.
– Проклятие, само това ни трябваше. Ченгетата да се втурнат по петите ни.
– Не се притеснявай за тях – увери ме Майкъл. – Просто отговори на въпроса ми.
Стрелнах го с поглед. Той беше обърнал към мен широкото си, честно лице с волева брадичка и ме гледаше с проблясващите си сиви очи. Косата му бе подстригана ниско, в стила на морските пехотинци, но си позволяваше къса воинска брада, която редовно подрязваше.
– Така мисля – отвърнах след секунда аз. – Да.
– Тогава защо не го кажеш?
– Какво да кажа? – започнах да шикалкавя аз.
– Хари. – Майкъл се намръщи и се хвана за дръжката на вратата, когато колата подскочи при преминаването си през едно хлътнало място на улицата. – Не се дръж детински. Щом обичаш жената, кажи го.
– Защо? – попитах настоятелно аз.
– Все още не си й го казвал, нали?
Аз го изгледах кръвнишки.
– И какво, като не съм? Тя го знае. Какъв е проблемът?
– Хари Дрезден – каза той, – от всички хора по света точно ти би трябвало да познаваш добре силата на думите.
– Виж какво, тя знае – рекох аз, прехвърляйки крака си върху спирачката, а след това отново върху педала на газта. – Изпратих й картичка.
– Картичка? – попита Майкъл.
– За Свети Валентин.
Той въздъхна.
– Искам да те чуя как го казваш.
– Какво?
– Кажи думите – настоя той. – Ако обичаш тази жена, защо не й го кажеш?
– Не мога ей така да казвам такива неща на хората, Майкъл. Небеса и звезди, това е… Просто не мога, ясно ли е?
– Не я обичаш – заяви Майкъл. – Разбирам.
– Знаеш ли, това не е…
– Кажи го, Хари.
– Щом това ще те накара да ме оставиш на мира – отвърнах аз и натиснах докрай педала за газта на костенурката. Някъде в далечината зад мен се виждаше полицейската
кола. – Добре. – Стрелнах Майкъл с намръщения си свиреп магьоснически поглед и изръмжах: – Обичам я. Така става ли?
Майкъл засия.
– Виждаш ли? Това е единственото нещо, което застава между вас. Ти не си от хората, които обичат да говорят за чувствата си, Хари. Или от тези, които са твърде вглъбени в себе си. Понякога просто трябва да погледнеш в огледалото и да се замислиш върху онова, което виждаш там.
– Не харесвам огледалата – измърморих аз.
– Въпреки това трябва да осъзнаеш, че наистина обичаш тази жена. Мислех си, че след Илейн ще се затвориш в себе си и никога…
Този път се ядосах не на шега.
– Аз не говоря за Илейн, Майкъл. Ако не ти отърва, разкарай се от колата ми и ме остави да свърша сам работата.
Майкъл ме погледна намръщено, по-скоро заради начина ми на изразяване, отколкото заради нещо друго.
– Става дума за Сюзан, Хари. Ако я обичаш, трябва да се ожениш за нея.