Излезе бестселърът на Джон Белеърс „Мистерията на къщата с часовника”, чиято екранизация е в програмата на кино-литературния фестивал „Синелибри”.

Мистерията на къщата с часовника“ (превод: Надежда Розова, 168 стр., цена: 12 лв.) е готически хорър роман от 1973 г. и разказва историята на осиротелия Луис Барнавелт, който отива да живее при чичо си Джонатан в един мистериозен и пленителен дом. Скоро ще се наложи ексцентричният чичо и неговата скъпа приятелка г-жа Зимърман да сдружат магическите си способности, за да победят силите на мрака и да им попречат да унищожат света с неукротимата си мъст. Но ще се справят ли без помощта на изобретателния и храбър Луис, който бързо се досеща, че не една и две са тайните на внушителната стара къща с просторни стаи и мрачни проходи? Оказва се, че в стените й е зазидано тиктакащо сърце!

Джон Белеърс (1938–1991) дължи литературната си слава на своите готически младежки романи. Автор е на повече от 30 произведения и е носител на многобройни литературни награди за най-популярните от тях. „Мистерията на къщата с часовника“ получава първата си филмова адаптация още през 1979 г. Втората излиза на екран през 2018 г. с участието на Джак Блак, Кайл Маклоклан и Кейт Бланшет! Режисьор на лентата е Илай Рот.

Гледайте филма на 12 октомври от 19:00 ч. в Руския културно-информационен център на ул. „Шипка” 34.

Джон Белеърс  – „Мистерията на къщата с часовника“ 

Луис Барнавелт се въртеше и триеше потните си длани в седалката на автобуса, който боботеше към Ню Зебъди. Годината беше хиляда деветстотин четиресет и осма, а лятната вечер  – топла и ветровита. Отвън де. През прозореца, който не се отваряше като всички останали прозорци в автобуса, Луис гледаше как се поклащат осветените от луната дървета. Сведе очи към пурпурните си рипсени панталони – от онези, дето правят скръц-скръц, когато ходиш. Вдигна ръка и потърка косата си, разделена на път по средата и пригладена с помада „Уайлдрут Крийм“. Дланта му се намазни и той отново я избърса в седалката. Устните му се движеха, молеше се. Беше една от молитвите му като олтарник:

Quia tu es Deus fortitudo mea; quare me repulisti, et quare tristis incedo, dum affligit me inimicus? Защото Ти си Бог на моята сила. Защо си ме отхвърлил? Защо ходя натъжен от обидите на врага?

Опита да си спомни още молитви, но му дойде наум само още една във въпросителна форма:

Quare tristis es anima mea, et quare conturbas me? Защо униваш, душо моя, и защо ме мъчиш?

На Луис напоследък май му хрумваха все въпроси. Къде отивам? С кого ще се срещна? Ще ми хареса ли? Какво ще стане с мен?

Луис Барнавелт беше на десет години. До неотдавна беше живял с родителите си в градче близо до Милуоки. Обаче баща му и майка му загинаха внезапно една нощ при автомобилна катастрофа и сега Луис беше на път към Ню Зебъди, център на окръг Кафарнъм в щата Мичиган. Щеше да живее с чичо Джонатан, когото изобщо не беше виждал. Разбира се, Луис беше чувал едно-друго за чичо Джонатан – например, че пуши, пие и играе покер. За католическо семейство не бяха бог знае какви простъпки, но Луис имаше две неомъжени лели баптистки, които го бяха предупредили да внимава с Джонатан. Надяваше се опасенията им да се окажат напразни. Докато автобусът завиваше, Луис се огледа в прозореца до седалката си. Видя лице, кръгло като луна и с лъскави бузи. Устните на лицето се движеха. Луис отново мълвеше молитвите си на олтарник, защото много му се искаше чичо Джонатан да го хареса. Judica me Deus… Съди ме, Господи… не, не ме съди, помогни ми да живея щастливо.

В девет без пет автобусът спря пред дрогерия „Химсот Рексъл“ в град Ню Зебъди. Луис слезе, изтри длани в панталона си и дръпна огромния мукавен куфар, щръкнал от ръба на металната поставка. Бащата на Луис беше донесъл куфара от Лондон в края на Втората световна война. Целият беше покрит с разчоплени и избелели лепенки на лайнерите „Кюнард“. Луис дръпна силно и куфарът се наклони над главата му. Той залитна назад през пътеката под опасно надвисналия куфар, после рязко седна долу и куфарът тупна в скута му.

– О, стига де! Не се пребивай, преди да имам шанс да те опозная!

На пътеката стоеше мъж с чорлава рижа брада, прошарена с бели нишки. Сиво-кафявите му памучни панталони бяха издути отпред от шкебмето му, а над тях носеше синя работна риза и червена жилетка със златисти копчета. Луис забеляза, че жилетката има четири джоба: от горните два стърчаха четчици за почистване на лула, а между долните висеше верижка от кламери. Единият край на верижката беше закачен за копчето на златен часовник.

Джонатан ван Олден Барнавелт извади пушещата лула от устата си и протегна ръка.

– Здрасти, Луис. Аз съм чичо ти Джонатан. Познах те по снимката, която баща ти ми изпрати преди време. Добре дошъл в Ню Зебъди.

Луис се ръкува с чичо си и забеляза, че от горната страна дланта на Джонатан е покрита с килимче от жилави рижи косъмчета. Космената покривка продължаваше нагоре и се губеше под ръкава му. Дали цялото му тяло беше покрито с рижи косми?

Джонатан вдигна куфара и заслиза по стълбите на автобуса.

– Мили боже, ама че тантурище! Трябва да има колелца отдолу. Уффф! Да не си носиш и тухли от къщата?

Луис така се натъжи при споменаването на дома му, че Джонатан реши да промени темата. Прокашля се и продължи:

– Добре де! Както казах, добре дошъл в окръг Кафарнъм и в красивия стар град Ню Зебъди. С население шест хиляди, ако не броим…

Камбанен звън започна да отмерва времето.

Джонатан замълча. Закова се на място. Пусна куфара и ръцете му увиснаха отпуснати отстрани. Луис го погледна уплашено. Джонатан се беше изцъклил.

Камбаната продължи да бие. Луис вдигна очи. Звънтенето идваше от висока тухлена камбанария от отсрещната страна на улицата. Арките ѝ образуваха раззината муцуна и две кухи очи, а под муцуната имаше голям светещ часовник с метални цифри.

Дрън. Пореден удар. Камбаната имаше гърлен звук, от който Луис се почувства отчаян и безпомощен. Такива камбани все така въздействат. Обаче какво ставаше с лицето на чичо Джонатан?

Камбанният звън престана. Джонатан излезе от транса си. Поклати глава отривисто и вдигна ръка към лицето си. Целият беше плувнал в пот. Изтри челото си и браздулиците по бузите си.

– Хмм… ха! Хмфф! Оох! Извинявай, Луис, аз… току-що се сетих, че съм… че съм оставил чайника да ври на печката. Винаги се отнасям така, като си спомня за нещо забравено, или пък обратното. Сигурно дъното вече е съсипано. Хайде, да тръгваме.

Луис се взря изпитателно в чичо си, но не каза нищо. Двамата закрачиха.

Напуснаха яркоосветената главна улица и скоро подтичваха бързичко по широката и дълга Маншън Стрийт с дървета от двете страни. Сключените отгоре клони превръщаха улицата в дълъг шумолящ тунел. Отраженията от уличните лампи се нижеха далеч напред. Докато вървяха, Джонатан попита Луис как върви училището и дали знае средния годишен резултат на Джордж Кели като батсман. Предупреди го, че сега, като живее в Мичиган, ще се наложи да стане привърженик на „Тигрите“. Джонатан не се оплака повече от куфара, но спираше начесто, за да го пусне на земята и да раздвижи зачервената си ръка.

На Луис му се стори, че Джонатан говори по-силно в тъмното между уличните лампи, макар да не проумяваше по каква причина. Възрастните не би трябвало да се страхуват от тъмното, пък и улицата не беше тъмна и безлюдна. В повечето къщи светеше и Луис чуваше как хора се смеят, разговарят и затръшват врати. Чичо му със сигурност беше чудак, но симпатичен чудак.

На ъгъла на „Маншън“ и Главната улица Джонатан спря. Остави куфара пред пощенска кутия с надпис „Само за поща“.

– Живея горе на склона – обясни той и посочи нагоре.

Главната улица беше стръмна. Закатериха се, приведени напред, напредваха бавно. Луис няколко пъти помоли Джонатан да му даде да носи куфара, но той всеки път отказваше: не, благодаря, справял се. Луис започна да се разкайва, че е пъхнал вътре толкова много книги и оловни войничета.

Когато се покатериха на върха на склона, Джон остави куфара. Извади червена носна кърпа на шарки и изтри лицето си с нея.

– Е, пристигнахме, Луис. „Барнавелтс Фоли“. Какво ще кажеш?

Луис погледна.

Видя триетажна каменна къща с висока кула отпред. Навсякъде в къщата светеше: долу, горе и най-горе. Дори овалното прозорче подобно на око сред летвите от облицовката на скосения връх на кулата. В предния двор растеше голям кестен. Листата му шумоляха на топлия летен ветрец.

Джонатан стоеше спокойно с ръце на гърба и разкрачил широко крака.

– Е, какво ще кажеш, Луис, а? – повтори той.

– Много ми харесва, чичо Джонатан! Винаги съм искал да живея в голяма къща, а тази определено е голяма!  – Луис се приближи до красивата ограда и докосна един от железните помпони в редичка най-горе. Загледа се към табелката с цифрата 100 от червено отразително стъкло. – Истинска ли е, чичо Джонатан? Къщата, имам предвид.

Джонатан го изгледа озадачено.

– Да… да… да, разбира се, че е. Истинска е. Хайде да влизаме.

Джонатан повдигна клупчето на връзката за обувки, която придържаше портата. Тя проскърца, отвори се и Луис закрачи по алеята. Джонатан го следваше по петите, влачейки куфара. Качиха се по предните стълби. Вестибюлът беше тъмен, но в дъното светеше. Джонатан остави куфара и обгърна с ръка раменете на Луис.

– Хайде, да влезем. Не се стеснявай. Това вече е твоята къща.

Луис тръгна по дългия коридор. Все едно крачи цяла вечност. В другия му край се озова в стая, обляна от жълта светлина. По стените имаше картини с тежки златисти рамки, полица, накачулена с всякакви дрънкулки, голяма кръгла маса насред стаята, а в единия ъгъл седеше жена с прошарена коса и широка пурпурна рокля. Беше притиснала ухо към стената и слушаше.

Луис спря и се вторачи в нея. Стана му неловко. Сякаш беше я спипал да прави нещо нередно. Мислеше, че с Джонатан са вдигнали доста шум на влизане, но явно жената, която и да беше тя, се учуди, когато го видя в стаята. Учуди се и се смути досущ като него.

Тя се изправи, приглади роклята си и каза бодро:

– Здравей. Аз съм госпожа Зимърман. Живея в съседната къща.

Луис усети, че се е вторачил в едно от най-сбръчканите лица, които е виждал някога. Очите обаче бяха дружелюбни и бръчките до една бяха разтеглени в усмивка. Двамата се ръкуваха.

Вашият коментар