Cover-Klyuchyt-kym-polunoshtС логото на ИК Колибри излезе „Ключът към полунощ“ от най-неустоимия автор на трилъри и съспенс в Америка – Дийн Кунц!

„Ключът към полунощ“ (превод: Венцислав К. Венков, 392 стр., цена: 19 лв.) ни запознава с Алекс Хънтър – един безподобен герой, който се изплъзва с взети под наем коли от преследващи го мощни джагуари, пренася нелегално оръжия през граници и митнически проверки и демонстрира безпогрешен инстинкт за самосъхранение. За разлика от Чък Норис, Алекс е собственик на частна охранителна фирма и е развивал тези свои умения в продължение на двайсетина години. А повод да ги приложи му дава случайната среща с отвлечената преди много време дъщеря на известен и богат американски сенатор.

Роден през 1945 г. в Пенсилвания, САЩ, Дийн Кунц е ненадминат майстор на съспенса и „пулсиращия адреналин“ в световната литература. Автор е на серия безупречно изваяни психологически трилъри, преведени на 38 езика, тиражирани в над половин милиард екземпляра. Четиринайсет от романите му са били номер едно в списъка на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“, сред които „Съпругът“, „Какво знае нощта“ и „Шадоу Стрийт 77“. Кунц разполага с цели легиони от страстни поддръжници по всички краища на планетата, а критиката не пропуска да отбележи, че сюжетите му кипят от мистерия и находчивост и разголват най-интимните човешки страсти и страхове.

Дийн Кунц „Ключът към полунощ

Джоана Ранд отиде до прозореца, без да пали лампата, и гола и трепереща надникна между дървените пластини на щората.

От нахлуващия откъм далечните планини студен вятър стъклото на прозореца потракваше.

В четири след полунощ в Киото цареше тишина дори в Гион – увеселителния квартал, изобилстващ с нощни клубове и домове на гейши. Град Киото – духовното сърце на Япония, беше на хиляда години, но беше и нов като свежа идея: очарователна смесица от неонови реклами и древни будистки храмове, пластмасови дрънкулки и красиви ръчно изработени каменни изделия, възможно най-грозната съвременна архитектура, стърчаща в съседство с дворци и богато украсени шинтоистки светилища, надживели векове с горещи влажни лета и студени влажни зими. Но съчетавайки загадъчно традицията с популярната култура, метрополисът възобновяваше и усещането й за вечността и целеустремеността на човечеството и подхранваше невинаги устойчивата й убеденост в значимостта на индивида.

Земята обикаля Слънцето; обществото постоянно се променя; градът расте; възникват нови поколения… и аз като тях ще продължа да съществувам.

Тази мисъл винаги я утешаваше, когато се окажеше на тъмно, сама, неспособна да заспи, изпълнена с болезнена енергия от обземащия я всяка нощ мощен, макар и неопределим страх.

Поуспокоила се, но без да бърза да си ляга, Джоана облече червен копринен халат и обу чехлите си. Тънките й ръце все още трепереха, но не толкова силно, колкото преди. Усещаше се осквернена, използвана и захвърлена – сякаш омразното същество от кошмара й бе възприело истинска физическа форма и я бе изнасилвало многократно и брутално в съня й.

Мъжът със стоманените пръсти се пресяга за спринцовката.

Това бе единственият образ, останал й от кошмара. Но беше тъй ярък, че не й бе никак трудно да го извика в паметта си, и то с разстройващи подробности: гладката тъкан на металните му пръсти, щракането и бръмченето на работещите в тях зъбни колелца, отблясъците от светлина по роботските стави.

Включи нощната лампа и огледа стаята. Всичко си беше на мястото. И уханията във въздуха й бяха съвсем познати. Но въпреки това не беше убедена, че е била наистина сама през цялата нощ.

Потръпна.

От площадката на тясното стълбище Джоана влезе в своя партерен офис. Запали осветлението и огледа стаята така, както бе огледала и онези на горния етаж, едва ли не очаквайки страшният фантом от съня й да я дебне отнякъде и в реалния свят. Меката светлина от порцелановата лампа не достигаше до всички ъгли. Лилави сенки драпираха етажерките с книги, мебелите от палисандрово дърво и рисунките върху свитъците от оризова хартия. Палмите в саксиите плетяха сложни дантели върху едната от стените. Всичко беше наред.

Бюрото беше осеяно с неприключени преписки, но в момента не й беше до водене на счетоводство. Имаше нужда да пийне.

Външната врата на офиса водеше към застланата с мокет зона около дългия коктейлбар в единия край на нощния клуб „Мунглоу“. Клубът не беше съвсем тъмен: над опушените сини огледала зад бара две слаби крушки хвърляха дежурна светлина, от която скосените ръбове на стъклото бляскаха като остриетата на фино наточени ножове. Призрачно зелена аварийна крушка обозначаваше всеки един от четирите изхода. Отвъд високите столчета пред бара в главната зала двеста добре подредени стола гледаха към малката сцена. Нощният клуб беше притихнал и пуст.

Джоана мина зад бара, сне от стелажа шише и сипа върху бучките лед в чашата двойна доза „Драй Сак“. Отпи от шерито, въздъхна и усети движение близо до отворената врата на офиса й.