Siyaina zoraДни преди 3 март – Националния празник на България, с логото на ИК Хермес излиза историческия роман „Димитър Злочести и Войводата Патрев“. Преиздаването му през 2016 година съвпада с честването на 140 години от Априлското въстание.

След издаването на „Калуня-каля“ на Георги Божинов романът „Димитър Злочести и Войводата Патрев“ на Анчо Калоянов е втората забележителна и забравена книга за Априлското въстание (първото издание е през 1978 г.), която „Хермес“ предлага за нов прочит. Вярвам, че тя също ще намери път до сърцето на днешния читател.

Стойо Вартоломеев

Дълбоко българска е тази книга не само по характера и целта си, не само поради историческата си принадлежност, а и поради своята философия на историята.

Васил Попов, 1978 г.

Романът разказва за пробуждането на националното самосъзнание, назряването на Априлското въстание, избухването и потушаването му.

Иван Станков, 2015 г.

***

          Сняг падна по Балкана – потерите вървяха по стъпките им, реките придойдоха – проклети да са! – робски страх изпълзя като отровни змии от душите на мирни орачи и пастири и те викаха: „Дръжте ги!“. Апостолите не можеха да минат отвъд, след Батак и Бояджик те можеха да свържат времето само със смъртта си и историята не ги искаше живи…

          А Войводата ще поиска да го изведат:

         – Това е моята България!

         Към Трънлива стока отдолу бърза Пилич Осман със зареден револвер, с нож – а отгоре слиза онова Аспарухово девойче от ХVІІ век и носи върбовата клонка.

kaloianovЗа автора

Анчо Калоянов е роден през 1943 г. в село Бъзовец, Русенско. Завършил е „Българска филология“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ (1964-1968). Работил е като уредник-фолклорист в Музея на гр. Дългопол, Варненско. През 1972 г. става асистент по „Български фолклор“ във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, по-късно получава званието доцент, а днес вече е един от най-уважаваните професори. Над 20 г. е научен ръководител на кръжока по български фолклор „Акад. М. Арнаудов“, чрез който се формират научните интереси на редица бъдещи фолклористи и литературоведи. Научен ръководител е и на над 80 дипломни разработки, защитени във ВТУ. Обект на научните му интереси са архаичните пластове на българския фолклор (митология, езичество, шаманство), както и проблемите на българската култура и религиозен опит от ранното средновековие до най-ново време. Анчо Калоянов е член на СБП от 1981 г. Автор е на книгите „Последното жито на лятото“ (разкази, 1970), „Селищна могила“ (новели, 1976), „Седмият живот“ (разкази и новели, 1981), „Див огън“ (роман, 1997), „Девети“ (роман, 2003) и др.

По разказа „Страдивариус“ от „Седмият живот“ е заснет едноименен филм.

През 2015 г. Анчо Калоянов е избран за Преподавател на годината от студентите във ВТУ.

          За българския Христос и българската памет в мистичния роман „Димитър Злочести и Войводата Патрев“.         

Интервю с автора Анчо Калоянов

   В: Защо издавате отново „Димитър Злочести и Войводата Патрев“?

   – Очакван въпрос, който обаче изисква подбор на думите, защото всичко, свързано с този исторически роман, предполага осмислянето на придобит опит в продължение на четири десетилетия – моето истинско белетристично време. След него се появиха „Див огън“ /1997/ и „Девети“ /2003/ – и трите исторически романа, Иван Станков ги разпозна като „триптих“. Те бавно и без предварителен замисъл „отвоюваха“ през моя поглед три бележити и кървави дати в нашата българска памет… Ще съобщя пряко само обстоятелството – стопанинът на „Хермес“ Стойо Вартоломеев е професионален литературен критик, подсетиха го приятели /Емил Андреев/, а и той знаеше за мене и за романа. Случи се, но тази дума е със старинно значение „съдба на път“, т.е. съдбовно в пътя през годините.

   В: Навършват се 140 години от Априлското въстание и може би тази кръгла годишнина е причината – да си спомним и припомним съдбата българска?

   – Тъкмо това се опитвах да кажа със „съдбовното“ обстоятелство. Когато преди време водихме разговорите за издаването, не се сещахме за външния повод, какъвто в случая се явява Април 76, макар че той е същността на романа. Явно, някой отгоре нарежда…

   В: Не е ли мистично това „някой отгоре“?

– За мене не е… Писах го с бяла риза, приготвяна всеки ден от майка ми /по стих от един от моите връстници, мисля, Калин Донков/. Бях на 33 – Христовата възраст /и заглавие на стихосбирката на моя приятел Борис Христов/. Преминах през тежко изпитание, една от диагнозите беше, че ще живея още от шест месеца до година и два месеца. Дадох обет, че ако е по-дълго, първо ще завърша романа – бях вече написал първите тридесетина страници. И знаех, докато го пиша, че някой бди и ми диктува. Внезапно осъзнах, че Христо Патрев е Христос, разпнат на Трънлива стока /името на мястото по венеца/. С него са били двама от неговата чета /двамата разбойника от двете страни на Голгота/, имаше Юда /селския говедар Петко Язаджи/, и Пилат Понтийски /турското заптие Хасан Басаре/. Христос беше слязъл в Ченге, тогавашното име на днешното Аспарухово, Варненско, но не го бяха познали!

   В: Впечатляващи съвпадения – готова „арматура“, остава само обличането със слово на фигурата, а според заглавието те са две. И как стана?

Да, ниско слънце – дълги сенки. Не е съвпадение, истина е. По това време преподавах в Университета на Света гора Търновска не само фолклор, но и възрожденска литература. През 1976 беше и сто годишнината, отпразнувана с обновяване на паметта по документи с тогавашни думи. Изповядвам правилото, че в историческите романи за времето от Паисий насам героите трябва да мислят чрез тогавашния език, напълно разбираем и сега. Издателството обаче се постара да допълни предишния речник към романа, за което съм признателен. Аз се опирах на случилото се – Димитър Злочести също е истински. Като уредник в музея на Дългопол моят шеф /Димитър Златарски/ ме притика да препиша на пишеща машина драгоценния ръкопис /музейно притежание/, знаеше, че съм белетрист и ми „заложи капан“, в който се хванах. И му посветих „Димитър Злочести и Войводата Патрев“.

   В: Да не искате да кажете, че сте написали документален роман?

   – От признанието ми в края на романа, че в Ченге всичко е ставало навреме и както трябва, а аз само съм слагал запетайките между събитията, може да се стигне до „документален роман“. Не е, признанието е за „заблуда“ – аз вече знаех достатъчно как се използва митът в литературата на XX в. След излизане на „Димитър Злочести и Войводата Патрев“ през 1978 г. в издателството във Варна, се появи следващата ми книга „Български митове“ /1979/. И настоявам за това, че романът е „мистичен“, а не „документален“! Тези, които можеха да разкажат със свои думи от мястото на Разпятието в село Ченге, бяха четирима. Първият е Димитър Злочести, създал училище и църква през 1857 г., неслучайно оставил за потомците своя житиепис. Вторият е неговият син Вълчо, поп Васил, познавах го по снимка и по надгробния паметник в черковния двор. Третият е внукът – поручик Гавраил Попов, художник, всеки ден с двата му автопортрета в музея бяхме заедно, срещнах се с вдовицата му. Загинал е при освобождаването на Добрич през септември 1916 г. Четвъртият е зетят на поп Васил – Главният учител Илия Тодоров, преображенски въстаник, оставил в ръкопис историята на селото – „Овчага-Ченге-Аспарухово“ и биография на Войводата. В самото село и тогава, те бяха подредени по родство, по време и по съдба както четиримата евангелисти. Матей /Човека/ с печата на „ужаса на Историята“, злочестият, Марко /Лъва/, поп Васил не е Левски, но „реве“ с името си Вълчо, Лука /Телецът/ и Художникът, и новата жертва на жертвеника с бичите рога. А Йоан Богослов /Орелът/ осмисляше всичко чрез подреденото слово и то се превръщаше в Словото. Както виждате, съвпаденията са две – и Разпятието на Голгота, и свидетелите Му. Много е, за да бъде случайно. И както казваше Андрей Германов, роден в Яворово, почти съседно на Ченге – „сядам да пиша и знам, че някой диктува“. На мен ми диктуваше „Април 76“. Помислете и ще се съгласите – Левски и Христос /“о, бесило славно, ти си с Кръста равно“/. Водачите в четирите революционни окръга, по трима от всеки, бяха 12-те апостоли и въстанието наричаха „кървавия Великден“. Сега аз ли да питам и кой всички нас ни препитва за съдбата българска? И комай Някой отгоре…

   В: Очаквате ли нещо ново от срещата на читателите с новото издание на „Димитър Злочести и Войводата Патрев“?

   – Да, дори две неща. Първото, да кажем мистично, че понесените от човека жертви от „ужаса на Историята“ и тогава и сега се овъзмездяват. Отказвам да вярвам, че човек и човечеството притежават Историята. И второто – да кажем реалистичното, че родното място на Войводата /град Шипка под връх Шипка/ и лобното му място /Трънливата стока в село Аспарухово/ ще бъдат за обичащите България местата за поклонение на Българския Христос.

   В: Оставате верен на мистичното?

   – Съвсем не е мистично моето говорене, повдигнато от въпросите. Аз просто чета знаците на друго присъствие зад видимото сега и тук около нас. Всеки грамотен от нас вече се е срещал с него в ученичеството. Смятам, че Христо Патрев е Бойчо Огнянов. По признание на автора на „Под игото“ /или може би му се приписва?/ прототип му е бил Стоян Заимов. А и Иван Вазов от Сопот и Христо Патрев от Шипка или, по-точното, Христо Патрев от Шипка и Иван Вазов от Сопот не са много далече един от друг. Нито във времето, нито в пространството. Войводата го е чел, знае какво значи „Боят настана“, и Вазов е чувал нещичко за него! Несъмнено е чувал за Него…