cover-esen_malka„Дневникът на феникса от гнездотонай-новата книга с логото на „Труд“

За втори пореден път Бойко Бойков успява да обрисува светове, усещания и емоции само с няколко думи. За втори пореден път той убеждава читателите, че е истински майстор на „адски късия разказ”. В „Дневникът на феникса от гнездото” той пресъздава различни чувства, усещания, изживявания само с няколко думи. Но те се оказват напълно достатъчни да потопят читателя в неговия лиричен свят.

Книжката е събрала къси разкази (от няколко изречения), които разкриват мъдрости, разказвайки ни за най-обикновени неща. Те едновременно навяват спокойствие и ни карат да се замислим, за заобикалящата действителност, която е неразривна част от нашия свят, но често остава незабелязана. Интересно е как авторът забелязва и описва дребни детайли, които на пръв поглед изглеждат съвсем, съвсем незначителни, но в действителност характеризират важни събития от живота ни.

Томчето е илюстровано с графики, които напълно кореспондират с текстовете в нея.

„Дневникът на феникса от гнездото, 119 с., цена: 2.00 лв.

Бойко Бойков е роден на 20 юни 1947 г. в София. Завършва Френската гимназия, а след отбиване на военната служба като парашутист – специалност френска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Работи във вестниците “Земеделско знаме”, “Народна култура”, “Софийско утро”, а през последните двайсет години – във в. “24 часа”. Автор е на много статии, репортажи, интервюта, анализи, редица кореспонденции от страната и чужбина. Превел е частта “Името” от романа на Марсел Пруст “В търсене на изгубеното време”, публикувана в списание “Съвременник”. В продължение на година прекарва в ателието на големия наш скулптор проф. Любомир Далчев. При него изучава рисуване и композиция, а от разговорите им за изкуството се ражда поредицата от седем части “С годините назад”, публикувана във в. “Народна култура”. Изпълнител е на ролята на телевизионния репортер в българско-френския филм на Елвио Сото “Над Сантяго вали” (1976 г.). Негови творби са включени в няколко антологии с очерци и интервюта.

РОМАНЪТ НА ГРАВЮРАТА

Вместо увод

Белият лист пред мен ме предизвика да запиша онова, което се готвех да скрия от читателя. Онзи ръкопис, който и досега не е издаден – за белите коне и правилата на Нормативната граматика, вероятно ще остане неиздаден. Защото реших да се кача на тебеширените коне на Правилата. Това решение дойде, след като „прочетох“ романът на гравюрата.

Когато преди години тръгнах за първи път през откраднатото от журналистическите задачи време по европейските букинисти, разгръщайки папка с гравюри, попаднах на холандски пейзаж, отпечатан върху едрозърнеста оризова хартия. В експертната справка бе записано: „офорт, Холандия, ХVII век, неизвестен автор“. Изпитах вълнението от някакво озарение. Като че бях изправен пред откритие, чийто приоритет можеше да бъде само мой. Държах в ръцете си нещо, което ме свързваше със стотиците прочетени страници, разгърнати албуми и пребродени музейни зали.

Като се замисля днес, стигам до извода, че това преживяване е част от страстта на колекционера, която се ражда като Големия взрив във Вселената. Макар всеки път, когато съм го изпитвал по-късно, да е било различно. Защото откриването на четири френски гравюри от ХVI век, гравюра върху дърво на великия японец Хокусай и други – от известни и неизвестни автори, са ми доставяли различно вълнение. И всяко от тези дирения е обогатявало моя „Въображаем музей“, където „цялото изкуство на света да е на една ръка разстояние от човека“ (Андре Малро).

Увлякох се по гравюрата, защото ми изглежда като журналистиката. Гравюри са изобразявали сцени от Библията, или учението на Буда и Конфуций. Гравюри са разказвали за един непознат свят по времето на усвояването на новите земи, гравюри са „информирали“ за войни и въстания, в гравюри е бликал народният хумор…

И също така нещо много важно – гравюри са запознавали художниците с творби на техни велики предшественици и съвременици, чиито творби по онова време те не са имали възможност да видят сами. Макар и да не представяли цялостно творбите на великите, тези гравюри носели достатъчно заряд от сюжета и рисунъка. И днес са ценени от галерии, музеи и колекционери въпреки завидните технологични висоти на репродукцията. Ценени са заради оригиналното, неповторимо и неуловимо присъствие на автора-гравьор, който в най-честия случай остава „Неизвестен“.

Гравюрата притежава ценности, които нито живописта, нито рисунката могат да „понесат“, защото техният уникален, неповторим дори от самия художник характер ги прави твърде скъпи за плиткия джоб на всекидневието. Докато тиражираната гравюра, освен че е достъпна, има стойността на произведение на изкуството, което може да бъде срещнато в залите на голям музей. Това е писмеността на черното мастило. Изкуството ражда изкуство.

И тогава разбрах как гравюрата е била рисувана. С търпение и правила. Когато някоя чертичка натежи, се заличава. На нейно място се полага друга. Същото е и с думите. Правилата в живописта, рисунката и гравюрата ме върнаха към Правилата на граматиката.

Черно-белият пейзаж спря дъха ми. Една малка точка в него свети. Дали не показва Пътя?

Защото в гравюрата ЧЕТЕШ образи. Тя е писменост.