Мрак и светлина са вкопчени в ожесточена битка за душата на 15-годишната Ани, която се опитва да загърби миналото, но настоящето не й позволява да продължи напред. Дебютният роман Добро момиче, лошо момиче (ИК „Сиела”) от писателката Али Ланд е вдъхновен от „Повелителят на мухите” на Уилям Голдинг и „Фабрика за буболечки” от Иън Банкс, а мнозина го сравняват с хитовия „Момичето от влака” на Паула Хоукинс.

Ани е на 15 години. Майка й е медицинска сестра и закоравяла серийна убийца, която отвлича, изтезава и убива децата на своите пациентки. Успоредно с това тормози и дъщеря си. Единственият свидетел на нейните жестокости е самата Ани, която може да сложи край на целия този ужас, стига да посмее да предаде майка си в полицията. И тя го прави. Това преобръща живота й напълно и Ани се опитва да започне нов живот в приемното семейство на отзивчивия психолог и експерт по травми Майк, неговата „слаба и отнесена” съпруга Саския и невъзпитаната им злонамерена дъщеря Фиби. Кошмарите на Ани обаче не изчезват. Ще успее ли 15-годишното момиче да зарови надълбоко тежките спомени от миналото? Ще тръгне ли по стъпките на майка си, или ще се освободи завинаги от нея? Героинята на Али Ланд е изправена пред трудната задача да избере каква ще бъде през остатъка от живота си – добро момиче или лошо момиче. Тормозът, на който е подложена от съученичките си в новото училище далеч не й помага, а мрачните тайни, които не смее да сподели с никого допълнително утежняват ситуацията.

Романът Добро момиче, лошо момиче е дебютен за британката Али Ланд, която е работила повече от 10 години като медицинска сестра по психично здраве на деца и подрастващи в Англия и Австралия. Теми като психопатията, домашното насилие, агресията при тийнейджърите, както и нефункционалното съвременно семейство са широко застъпени в романа, като историята се базира на дългогодишния опит на Ланд.

Смразяващият трилър на Али Ланд вече е издаден в повече от 20 държави и е сравняван с утвърдили се през последните години бестселъри като „Момичето от влака” на Паула Хоукинс. Британката Клеър Макинтош, която през 2016 г. спечели най-популярната награда за криминална литература на Великобритания Theakstons Old Peculier Crime Novel за дебютния си роман Оставих те да си отидеш, определя „Добро момиче, лошо момиче” като „оригинален и завладяващ… Сензационен дебют”. Книгата на Ланд е и най-продаваният дебютен роман с твърди корици в Обединеното кралство и още с излизането си на британския пазар влезе в Топ 10 за най-продавани книги на „Сънди таймс”.

Преводач от английски е Коста Сивов. Автор на корицата на българското издание на „Добро момиче, лошо момиче” е Живко Петров.

Откъс от „Добро момиче, лошо момиче”, Али Ланд

Ново име. Ново семейство. Бляскаво.

Ново.

Аз.

* * *

Приемният ми баща, Майк, е психолог, експерт по травми; както и дъщеря му, Фиби, макар че тя е веща в причиняването им, а не в лекуването им. Саския – майката. Тя се старае да ме накара да се почувствам у дома си, макар да не съм сигурна, много е различна от теб, мамо. Много слаба и отнесена.

Късметлийка, каза ми социалната работничка, докато чаках да дойде Майк. Какво прекрасно семейство са Нюмонт и какво място е „Уедърбридж“. Еха. Еха. ЕХА. Да, чатнах. Трябва да се чувствам късметлийка, но всъщност съм изплашена. Изплаше­на да разбера коя и какво съм.

Изплашена, че и те може да разберат.

Седмица преди това Майк трябваше да дойде да ме вземе, лятната ваканция беше към края си. Косата ми беше чинно сресана, вързана с ластичка, репетирах какво трябва да кажа, дали да седна, или да стана. С всяка изминала минута и с все­ки глас, който чувах и не беше неговият, а на сестрите, които си разказваха вицове, се убеждавах, че семейството му беше променило решението си. Че се беше осъзнало. Стоях като истукана и чаках да ми кажат – съжалявам, днес няма да хо­диш никъде.

Тогава той пристигна. Поздрави ме с усмивка, здраво ръко­стискане, свойски, но приятно, приятно, защото показваше, че не се бои да ме докосне. Не се опасява, че ще се зарази. Помня как забеляза, че нямам почти никакъв багаж, само един малък куфар. В него се намираха няколко книги, малко дрехи и други скрити неща, спомени за теб. За нас. Останалото – взето като улики, когато къщата ни беше претърсена. Не се тревожи, каза ми той, ще отидем да напазаруваме. Саския и Фиби са у дома, добави, ще вечеряме заедно, за добре дошла.

Отидохме при директора на отделението. Лека-полека, каза той, карай го ден за ден. Исках да му кажа, от нощите се страху­вам.

Размениха се усмивки. Ръкостискания. Майк подписа до­кументите, обърна се към мен и попита, готова?

Не, не съвсем.

Но така или иначе тръгнах с него.

Не пътувахме дълго до новия ми дом, по-малко от час. Вся­ка улица и сграда бяха нови за мен. Още беше светло, когато пристигнахме пред голяма къща с бели колони отпред. Добре ли си, попита Майк. Кимнах, макар да не беше така. Изчаках го да отключи предната врата; сърцето ми се нави на спирала в гърлото, когато осъзнах, че не беше заключена. Влязохме на­право вътре, а можеше да е всеки. Той повика съпругата си, бях я срещала няколко пъти. Сас, провикна се Майк, прибрахме се. Идвам, отвърна му тя. Здрасти, Мили, поздрави ме, добре дошла. Усмихнах се, смятах, че така трябва да сторя. Роузи, териерът им, също ме поздрави, скочи на краката ми, кихна от радост, когато я почесах зад ушите. Къде е Фибс, попита Майк. Идва си от Клондин, отвърна Саския. Чудесно, каза той, вечеря след половин час. Предложи на съпругата си да ми покаже ста­ята ми, помня, че и кимна по начин, който можеше да се приеме за окуражаване. Окуражаваше нея, не мен.

Последвах я по стълбите, опитах се да не броя. Нов дом. Ново аз.

На третия етаж ще сте само ти и Фиби, обясни Саския, ние сме един етаж по-долу. Ще ти дадем стаята отзад, от балкона има прекрасна гледка към градината.

Първото нещо, което привлече вниманието ми, беше жълтият цвят на слънчогледите. Беше толкова ярък. Усмивки във ваза. Благодарих и, казах и, че са едни от любимите ми цветя, тя изглеждаше доволна. Чувствай се свободна да огле­даш наоколо, каза ми, има някои дрехи в дрешника, ще ти купим още, разбира се, можеш сама да си ги избереш. Попита ме дали имам нужда от нещо – не, отговорих, и тя ме остави сама.

Оставих куфара си на пода, отидох до вратата на балкона, проверих я – беше заключена. Обезопасена. Дрешникът вдясно – висок, античен бор. Не погледнах в него, не исках да мисля за обличането на дрехи, за събличането им. Огледах се, забелязах чекмеджета под леглото, отворих ги, проверих вътре – нямаше нищо. Безопасно, засега. Баня, огромна, стената вдясно беше покрита от огледало. Извърнах се от отражението си, не исках да си припомням. Проверих дали вратата може да се заключва отвътре, дали може да се отваря отвън, след което седнах на леглото и се постарах да не мисля за теб.