Третата книга от поредицата за Вега Джейн на легендарния автор на трилъри Дейвид Балдачи излезе! В Ширината на света (ИК „Сиела”) добре познатата ни от Довършителката и Пазителката героиня ще трябва да се изправи срещу най-голямата опасност до момента, а напрежението и неочакваните обрати  са гарантирани.

След като се опитаха да избягат от родното село Горчилище и междувременно се озоваха в забранената зона Мочурище, Вега Джейн и приятелите ѝ намериха изход от създадената специално за да държи хората в селото зона и се отправиха на пътешествие в търсене на отговори на неудобни за Съвета въпроси. Сега за героинята на Балдачи и нейната свита от верни другари предстои ново тежко изпитание: забравеният враг в лицето на Маладоните.

Тези представители на древна магична раса са построили цяла империя отвъд Мочурището, където безнаказано властват магията и жестокостта. Най-страшното в случая е, че хората в тази империя са своеобразни роби, които дори не осъзнават в колко тежко положение са се озовали. Техният спасител е не друг, а любимата ни Вега Джейн, която единствена е способна да провокира желанието за бунт сред хората. Бунт, който би предотвратил бавния геноцид, който Маладоните упражняват над човечеството. Всичко, което трябва да направи героинята на Балдачи е да повярва в себе си и да разбере истината за своето семейство и за способностите си. Дали ще успее? Предстои да разберем от страниците на романа Ширината на света.

Дейвид Балдачи е световноизвестен автор на трилъри, преведени на повече от 40 езика и продавани в милиони копия по света. Роденият през 1960 г. в Ричмънд, щата Вирджиния, САЩ писател е с италиански корени. През 1982 г. завършва политически науки във Virginia Commonwealth University, а през 1986 г. и право в Университета на Вирджиния. Практикува право близо десет години, но още от студент изпитва сериозно влечение към литературата – пише разкази, а впоследствие и сценарии за филми. Успехът в света на книгите идва за него през 1996 г. с дебютния му роман „Абсолютна власт”, който е филмиран от Клинт Истууд – режисьор и актьор във филма. Оттогава насам Балдачи може да се похвали с повече от 30 книги, издадени в над 100 страни. Най-новото от него – Ширината на света, е третата книга от особено успешната му YA поредица за Вега Джейн, която стартира с излезлите на български език Довършителката (2014) и Пазителката (2016).

Преводът на Ширината на света от английски е на Деян Кючуков. Корицата е на Живко Петров.

*

В света има и нещо добро и заради него си струва да се бориш.

Дж. Р. Р. Толкин

 

 

 

 

 

 

Откъс от „Ширината на света”, Дейвид Балдачи

В стаята имаше стари сандъци. А също и прозорец, както се бях надявала.

Затворих вратата подир нас, заключих и посочих към прозореца.

– Щом се разсъмне, оттук ще наблюдаваме какво става там, долу. Ще опознаем обстановката.

– Чудесен план – отзова се Делф, а Петра само сви рамене.

– Сега можем да поспим – продължих, – но както и в Мо­чурището, ще се редуваме да стоим на пост. За всеки случай.

Предложих да пазя първа, а останалите се настаниха на пода, като подложиха торбите си вместо възглавници. В един ъгъл открихме купчина прилежно сгънати одеяла – за наш късмет, защото сред каменните зидове бе доста хладно.

Приседнах край прозореца, а Хари Две се сви на кравай до мен. Долу не се мяркаше жива душа. Напразно се надявах да видя още някой от онези странни самоходни фургони. В далечината сякаш се носеше тънко, протяжно свирене, но ня­маше как да съм сигурна, защото звуците достигаха дотук приглушено.

Накрая пристъпих към сандъците и като гледах да не вдигам шум, за да не събудя другарите си, взех да ровя из тях с надеждата да открия нещо, което да ни даде по-добра представа къде се намираме.

Първият се оказа пълен с дрехи. Панталони, сака, ризи, рокли и обувки, дори шапки. Но материите и кройките ми бяха напълно непознати. Извадих няколко и ги огледах, сравнявайки ги със собственото си облекло. Ако искахме да се впишем в новото място, нямаше да е зле да сменим тоа­лета си.

Повдигнах капака на следващия сандък и при вида на съдържанието му се почувствах така, сякаш бях открила за­ровено имане.

Книги! Взех няколко от най-горните и като запалих свет­лина на върха на пръчката си, се залових да ги прелиствам.

Първата съдържаше нещо, наподобяващо проповеди­те на Езекил – тромаво и досадно, способно по-скоро да те уплаши, отколкото да те извиси. Следващата обаче ме заин­тригува. Беше озаглавена „Книга за Честен“.

Честен, както скоро узнах, бе името на мястото, къде­то се намирахме. За мое учудване, срещаха се думи, които никога по-рано не бях чувала, от рода на година, кон, хора, църква и автомобил. За щастие, повечето имаха пояснител­ни картинки. Така научих, че както мъжете, така и жените тук се наричат хора, а не Уъгморти.

Продължих да се самообразовам. „Кон“ беше онова, на което ние казвахме слеп, а кретът се наричаше „крава“. Сесията беше „година“, а зданието, в което се намирахме в момента, явно се назоваваше „църква“. Колкото до чудото, профучало покрай нас на улицата, то беше „автомобил“.

Облегнах се на студените камъни и взех да си повтарям думите, свързвайки ги с изображенията върху страниците. Не знаех, че ще ми се наложи да уча нов език, но защо пък не? И без това откакто бяхме потеглили, всичко в пътуване­то ни бе напълно непредсказуемо. Трябваше ли това да се променя само защото бяхме напуснали Мочурището? А и трудно можехме да очакваме да се впишем в обстановката, ако обикаляхме наоколо, наричайки конете слепове, а пуш­ките – морти.

Нататък пишеше, че Честен вече от няколко века – ду­мата „век“ ми бе позната още от гостуването при Астрея – живее в мир и благоденствие, но преди тях е имал трудни периоди на несигурност и война. Имаше картинки на Уъгове и Женски – тоест на мъже и жени, забавляващи се със свои­те Младоци, които тук наричаха „деца“. Гледах усмихнатите им лица и те някак не ми се връзваха с дивите, кръвожадни Маладони – магичната раса, за която Астрея Прайн ми бе казала, че е сразила нашата в голямата война. Ако това бе вярно, сега Маладоните трябваше да владеят тук.

От друга страна… ако тези хора бяха победили и прого­нили самите Маладони? Това би обяснило споменаването на отминали войни, последвани от мир. Но как са успели да го сторят? За тази цел е трябвало да притежават по-силна магия дори от Маладоните, които без особен труд се бяха справили със собствените ми могъщи предци.

А Маладоните едва ли бяха измислица, защото според мен вече поне на два пъти се бях срещала с тях. Следовател­но бяха истински. Това наистина ме озадачаваше.

Продължих да чета и да уча колкото мога повече. Взирах се в илюстрациите на автомобили и се дивях как са способни да се движат без слепове – тоест без коне, които да ги теглят. Дали не бяха надарени с вълшебство?

Докато усетя, навън започна да се развиделява. Бях забравила да събудя Делф или Петра, за да ме сменят, но не усещах ни най-малка умора. Главата ми бе пълна с новата информация; безброй възможности и въпроси се стрелкаха в съзнанието ми. Най-вече въпроси, ако трябваше да съм честна. Отидох отново до прозореца и погледнах навън през него. В първите слънчеви лъчи предметите вече се откроя­ваха ясно. Градът бе по-голям, отколкото ми се бе сторило предната вечер. Виждах покривите на много сгради в дале­чината, а по улиците вече се появяваха Уъгове – тоест хора. Махнах с пръчката и промърморих:

Кристиладо магнифика.

Гледката моментално се избистри, сякаш всичко се на­мираше на няколко педи пред лицето ми. Със задоволство отбелязах, че поне хората изглеждат като нас – инак зада­чата ни би станала трудна. Дрехите им също наподобяваха като онези от сандъка, което бе добре. Но въпреки това си оставахме трима чужденци с едно куче. Как щяхме да обяс­ним появата си? Някакво бучене привлече вниманието ми и в усиленото от магията зрително поле се появи автомобил. Последва го още един, но различен – по-голям и возещ по­вече хора. Те бяха насядали на седалки на две нива – горно и долно. Край ъгъла на пресечката големият автомобил спря и някои хора слязоха, а на тяхно място се качиха нови. От­страни имаше надпис, гласящ ГРАДСКИ ТРАНСПОРТ НА ЧЕСТЕН.

– Да ме вземат мътните! – чу се зад гърба ми познат глас.

Извърнах се рязко и видях Делф и Петра да надничат през рамото ми.

– Защо не си ни събудила да те сменим? – попита укори­телно тя.

– Реших да ви оставя да поспите – отвърнах малко не­ловко.

– Не можеш да правиш всичко сама, Вега Джейн – вмет­на Делф. – Знам, че не съм магьосник като теб, но не съм прекосил цялото Мочурище само за да дремя в ъгъла!

Думите ми дойдоха като плесница. Делф никога не ми говореше така. По вида на Петра отгатнах, че е доволна от коментара му, което накара кръвта ми да кипне. Овладях се и казах само:

– Извинявай, имаш право. Затова пък научих доста неща.

Отделих време да им покажа дрехите, книгите и да спо­деля с тях новите думи като хора, година, коне и автомоби­ли. Те попиваха всичко и си личеше, че са по-изумени дори от мен.

Едва щом дочух стомаха на Делф да къркори, осъзнах колко гладна съм всъщност. И тримата проверихме багажа си, но запасите ни от храна бяха напълно изчерпани. Хари Две ни гледаше жалостиво, наклонил глава встрани.

Трябваше да се действа. Извадихме дрехи от сандъка, преоблякохме се и стегнахме торбите. Аз пъхнах в джоба на новото си палто книгата за Честен.

– И сега какво? – рече Петра. – Да не искаш да излезем навън?

– Наблюдавах доста време Уъговете… – започнах и се поправих. – Наблюдавах хората и ми направи впечатление, че рядко се поздравяват един друг. Това място е далеч по-голямо, отколкото си мислехме отначало. Ние пристигнахме посред нощ. През деня, когато е по-оживено, можем да се смесим с навалицата, особено в тези дрехи.

– Ами Хари Две? – повдигна вежди Делф.

– В книгата имаше много картинки на кучета, а и вече забе­лязах някои Уъгове… някои ХОРА да ги разхождат из улиците.