Cover-Zovyt-na-kostiteС логото на ИК Колибри излезе от печат „Зовът на костите“, книга 2 от нашумялата трилогия за Бастан, подписана от баската писателка Долорес Редондо!

„Зовът на костите“ (превод: Катя Диманова; стр. 496, цена: 20 лв.) отново ни пренасят в долината на река Бастан в живописното градче Елисондо. Младата инспекторка Амая Саласар, вече в напреднала бременност, се впуска в лудешка надпревара с невероятно изобретателен и умен престъпник. Романът обсебва с динамичното си действие, изненадващи обрати и интересни размисли за доброто и злото в човешката природа. Неповторима атмосфера създава връзката с древните легенди и предания по земите на баските. Не напразно напоследък придобиват все по-голяма популярност туристическите турове по местата, описани в книгите от трилогията.

Долорес Редондо е родена през 1969 г., учила е право и гастрономия, но на попрището на литературата постига феноменален успех. „Невидимият пазител“ е нейният дебютен роман – впечатляваща амалгама от психологически трилър, криминален разказ и легенда, и поставя началото на трилогия, чиито права вече са продадени в десетки страни по света. До края на 2015-а ще излезе на български и последната книга от поредицата, а Долорес Редондо ще я представи лично при гостуването си у нас в рамките на третия Софийски международен литературен фестивал.

Екранизацията на трилогията за Бастан е поверена на „NadCom Entertainment” – продуцентите на филмовите адаптации на книгите на Стиг Ларшон, Камила Лекберг и Хенинг Манкел.

Долорес Редондо – „Зовът на костите“

Въздухът в сградата на съда не можеше да се диша. Полепналата по дрехите дъждовна влага започваше да се изпарява, примесена с дъха на стотиците хора, изпълнили до краен предел коридорите пред различните зали. Амая разкопча якето си и кимна за поздрав на лейтенант Падуа, който бързо каза нещо на жената до себе си, побутна я да влезе в залата и се запровира към нея между чакащите.

– Радвам се да ви видя, госпожо инспектор. Как се чувствате? Не бях сигурен дали ще можете да дойдете днес – каза той, поглеждайки към издутата й дреха.

Тя докосна корема си, който ясно показваше последния период от бременността.

– Е, засега май ще издържи. Видяхте ли майката на Йоана?

– Да, доста е нервна. Чака вътре заедно с близките си. Току-що ми се обадиха отдолу, че микробусът с Хасон Медина е пристигнал – отвърна той и тръгна към асансьора. Амая влезе в залата и седна на една от последните банки; дори оттук виждаше майката на Йоана Маркес, цялата в черно и много по-слаба отколкото на погребението на дъщеря си. Усетила сякаш присъствието й, жената се обърна назад да погледне и й кимна одобрително за поздрав. Амая направи неуспешен опит да се усмихне, загледана в измитото на вид лице на тази майка, изтерзана от убедеността, че не е успяла да опази дъщеря си от чудовището, което сама бе вкарала в къщата си.

Секретарят зачете на висок глас имената на призованите. Амая не пропусна да забележи как лицето на жената се сгърчи, като чу името на мъжа си.

– Хасон Медина – повтори секретарят. – Хасон Медина.

Един униформен полицай влезе тичешком в залата, приближи се до секретаря и прошепна нещо на ухото му. Той пък на свой ред се наведе към съдията, който го изслуша, поклати глава, повика прокурора и защитата, поговори с тях кратко и се изправи на крака.

– Заседанието се отменя, ще бъдете призовани отново при необходимост – и без повече обяснения напусна залата.

Майката на Йоана се развика и се обърна към нея, търсейки отговор.

– Не! – изпищя тя.

– Защо?

Жените, които я придружаваха, напразно се опитваха да я прегърнат, за да потиснат отчаянието й. Един от полицаите се приближи до Амая.

– Инспектор Саласар, лейтенант Падуа моли да слезете при килиите.

Още от вратата на асансьора видя струпаните пред тоалетните полицаи. Униформеният, който я бе довел, й даде знак да влезе. Един полицай и един затворнически надзирател се бяха подпрели на стената с изкривени лица. Падуа гледаше навътре в килията, спрял на ръба на локвата кръв, която пъплеше под преградите между клозетите и още не бе започнала да се съсирва. Като видя инспекторката да влиза, той се отдръпна настрана.

– Казал на пазача, че трябва да иде до тоалетната; с белезници е, както виждате, но въпреки това е успял да си пререже гърлото. Всичко станало много бързо, полицаят не е мърдал оттук, чул го да се дави и влязъл; нищо не можал да направи.

Амая пристъпи крачка напред, за да огледа сцената. Хасон Медина бе седнал върху тоалетната чиния с отметната назад глава. На врата му тъмнееше дълбок разрез. Кръвта бе наквасила предницата на ризата му и като червен лигавник се бе свлякла между краката му, боядисвайки всичко по пътя си. Тялото още излъчваше топлина, а във въздуха тегнеше отровната миризма на скорошна смърт.

– С какво го е направил? – запита Амая, след като не видя никакъв предмет.

– С макетен нож. Изтървал го е, когато е почнал да губи сили, и той се плъзнал в съседната кабинка – отговори лейтенантът и бутна вратата на следващия клозет.

– Как е успял да го внесе? Това е метал, скенерът на входа трябваше да го засече.

– Не го е внесъл той, госпожо инспектор. Вижте – посочи Падуа, – ако се загледате, ще забележите парчето тиксо, залепено за дръжката. Някой си е направил труда да скрие ножа тук, по всяка вероятност зад казанчето, и той само е трябвало да го измъкне от скривалището му.

Амая въздъхна.

– И това не е всичко – продължи Падуа намръщено. – Вижте какво стърчеше от джоба на сакото му – той вдигна облечената си в ръкавица ръка, в която бе стиснал бял плик. – Предсмъртно писмо – предположи Амая.

– Не точно – отвърна Падуа, подавайки й плика заедно с ръкавици. – За капак е адресирано до вас.

– До мен? – смая се Амая. Тя надяна ръкавиците и пое плика. – Може ли?

– Моля.

Пликът беше съвсем леко залепен и не се скъса при отварянето. Вътре имаше бяло картонче с една-единствена дума в средата.

Тартало.

Амая усети остро пробождане в корема, спря да диша, опитвайки се да прикрие болката, обърна картончето, за да се увери, че на гърба му не пише нищо друго, и го върна на Падуа.

– Какво означава?

– Очаквах вие да ми кажете.

– Не знам, лейтенант Падуа, за мен не означава почти нищо – отвърна Амая леко смутена.

– Тартало не беше ли някакво митологично същество?

– Ами… да. Доколкото ми е известно, това е циклоп от древната митология на гърци и римляни, както и на баските. За какво намеквате?

– Вие работихте по случая с едно друго митологично същество, басахаун, а сега убиецът на Йоана Маркес, който случайно се опита да наподоби почерка на басахаун, за да прикрие своето престъпление, си прерязва гърлото и оставя писмо, адресирано до вас, в което пише Тартало. Това е най-малкото любопитно, не съм ли прав?

– Да, прав сте – отвърна Амая с въздишка. – Странно, но тогава установихме без всякакво съмнение, че Хасон Медина е изнасилил и убил доведената си дъщеря, след което се опитал доста непохватно да имитира престъпление на басахаун. Пък и той си го призна, до най-малката подробност. Да не би да намеквате, че не той я е убил?

– Изобщо не се съмнявам, че е бил той – заяви Падуа и погледна с отвращение трупа. – Но стои въпросът с ампутацията и костите на момичето в Ари-Сахар, а сега и това тук, надявах се, че вие ще можете да…

– Не знам какво означава това, нито защо е адресирано до мен.

Падуа въздъхна, без да откъсва очи от нея.

– Ясно, госпожо инспектор.

Амая се запъти към задния вход, твърдо решена да избегне срещата с майката на Йоана. Не знаеше какво би й казала, може би, че всичко е свършило или че в крайна сметка нещастникът се бе промъкнал в отвъдното като мръсен плъх, какъвто си беше. Показа значката си на охраната и най-сетне се спаси от атмосферата вътре. Беше престанало да вали и така типичната за Памплона колеблива, но ярка светлина, която се процеждаше между облаците преди следващия порой, насълзи очите й, докато ровеше в чантата си за черните очила. Доста трудно бе хванала такси, което да я закара до съда в най-натоварения час. По време на дъжд винаги ставаше така, затова пък сега пред стоянката се бе извила опашка от коли, защото памплончани предпочитаха да повървят. Поспря за миг пред първото такси. Още не й се прибираше у дома, перспективата да гледа как Кларис снове напред-назад, затрупвайки я с въпроси, никак не й се нравеше. От две седмици, откакто свекър й и свекърва й бяха пристигнали, понятието „дом“ бе претърпяло сериозни изменения. Погледна примамливите витрини на кафенетата, разположени срещу сградата на съда в края на улица „Сан Роке“, където видя зеленината на парк „Медиа луна“. Изчисли, че до вкъщи има километър и половина, и реши да го измине пеша. Ако почувстваше умора, щеше да хване такси.

Изпита облекчение още щом стъпи в парка и шумът от натовареното движение остана зад гърба й, а свежият дъх на мокра трева замени изпаренията от колите. Несъзнателно забави ход и тръгна по една от каменните пътеки, пресичащи съвършената зеленина. Пое дълбоко въздух и го изпусна много бавно. Ама че сутрин, помисли, Хасон Медина идеално се вписваше в профила на обвиняем, който се самоубива в затвора. Изнасилил и убил дъщерята на собствената си съпруга, той бе стоял изолиран в очакване на процеса и със сигурност силно се е притеснявал от перспективата да се приобщи към останалите затворници след произнасянето на присъдата. Спомняше си го на разпитите преди девет месеца, по време на разследването на случая „Басахаун“, как трепереше и се гънеше като червей, докато описваше жестокостите си, облян в сълзи.

Вашият коментар