Автобиографичната книга на Леон Панета поставя началото на нова поредица от издателство „Сиела”

В своята автобиография Достойни битки (ИК „Сиела”) изтъкнатият американски държавник, бивш директор на ЦРУ и министър на отбраната при президента Обама – Леон Панета разказва от първо лице за ръководената от него операция „Джеронимо”, при която е ликвидиран враг номер 1 на Америка Осама бин Ладен. Книгата е и прекрасен пример как се гради и поддържа успешно лидерство и как една страна трябва да се справи с предизвикателствата на глобалната сцена през XXI век.

Англо-американският поет У. Х. Одън е казал, че „човек трябва да носи отговорност за избора си и да приема последиците от него”. В XXI век все по-рядко срещаме такова достойно отношение и отговорно поведение, особено от страна на политици и държавници. Едно от малкото лица на световната политическа сцена, което е доказало своята принципност, висок морал и умения за вземане на ключови решения в правилния момент, е бившият директор на ЦРУ и министър на отбраната на САЩ при президента Барак Обама – Леон Панета. Той не е от хората, които често са били под светлината на прожекторите. Неговата роля е да анализира, преценява и взема трудните решения. Чрез автобиографичната си книга Достойни битки (с подзаглавие „Един лидер във война и мир”) прекият ръководител на операция „Джеронимо”, при която е ликвидиран враг номер 1 на САЩ Осама бин Ладен, разкрива различните измерения на лидерството, властта и отговорността в глобалния свят.

Леон Панета е роден през 1938 г. в Монтерей, Калифорния, САЩ. Син на италиански емигранти, пристигнали в САЩ в търсене на по-добър живот, Панета възприема личната си мотивация да служи на страната и като семеен дълг: „Тази нация позволи на семейството ми да сбъдне мечтите си. Аз съм син на италиански имигранти, дошли в тази страна, за да осигурят по-добър живот на децата си. Това беше мечтата им за страна, в която да живеят, и за семейството, което искаха да създадат, и аз напълно съзнавам какво е направило осъществяването ѝ възможно и какви възможности са предложили Съединените щати. Тази страна ми е дала много и аз приемам моето задължение да ѝ служа и да я защитавам съвсем сериозно.

Достойни битки на Леон Панета поставя началото на нова поредица на издателство „Сиела”: Власт и отговорност. Книгата и поредицата ще бъдат официално представени на 12 декември (понеделник) в 18:30 часа в American Corner в Столична библиотека (пл. „Славейков” 4). За Власт и отговорност и „Достойни битки” ще говорят Свилен Спасов и Захари Карабашлиев, които ще разкрият повече за профила и селекцията на новата поредица.

*

Отговорността почти винаги възвишава човека.

Стефан Цвайг

Откъс от „Достойни битки”, Леон Панета

Ако това не стигаше да бъдат напълно ангажирани, същата седмица президентът имаше предвид още една работа с мое участие. На 28 април, вторник, президентът Обама ме назначи за министър на отбраната, като трябваше да заменя Боб Гейтс. Очевидно с президента бяхме работили в тясно сътрудничество през това време, а и макар обществеността още да не го знаеше, всъщност ставаше въпрос за последните няколко месеца. Когато той повдигна идеята да се прехвърля в Министерството на отбраната, реших да приема, макар и да таях някои възражения. Не очаквах това да съвпадне точно с началото на нашата деликатна и трудна операция и ето че двата ангажимента се сблъскаха в последните дни на април.

Президентът обяви решението си, което включваше също и преместването на генерал Петреъс като мой заместник в ЦРУ и съответно неговата смяна с генерал Джон Алън, а аз и Джереми се оттеглихме в Оперативната стая на Белия дом и повикахме председателите и висшите членове на комисиите на Камарата на представителите и на Сената по въоръжените сили. Едва бях приключил с обажданията, когато влязохме в решителна среща за подготовката на предстоящата ни операция в Аботабад.

Този път присъстваха всички от Съвета по национална сигурност – президентът, вицепрезидентът, министърът на отбраната Гейтс, държавният секретар Клинтън, директорът на националното разузнаване Клапър, съветникът по националната сигурност Донилън и председателят на Обединения комитет на началниците на щабове Мълън. Президентът Обама откри срещата в 16:45 часа.

Докладвах пред групата за последните разузнавателни данни – за новината, че куриерът и брат му използват фалшиви имена и че източниците в Аботабад „непрекъснато коментират секретното и подозрително естество (на къщата) и нейните обитатели“. Освен това бяхме узнали, че жените в комплекса не отварят вратата, освен ако край тях няма мъж, а вътре се чувал лай на кучета. Последното имаше някаква връзка с мисията ни, тъй като предишни данни сочеха, че Бин Ладен е държал кучета пазачи в другите си убежища. Преценихме, че в комплекса има седемнадесет души, но Ибрахим в момента го нямаше. Ако той се върнеше със семейството си, преди да проведем акцията, броят им щеше да скочи до двадесет и двама.

Тогава заключих: „Изводът, господин президент, е, че тази информация потвърждава това, което вече знаем – обектът е секретен, взети са мерки за безопасност, а обитателите са свързани един с друг. Нямаме информация за противното. Основната ни оценка остава непроменена“.

Макрейвън докладва за състоянието на екипа и за перспективите за действие. Също като мен, той подчерта, че това са най-добрите разузнавателни данни от години насам и те подсказват присъствието на Бин Ладен. Това обаче далеч не беше извън съмнение. Все пак препоръката на Макрейвън беше да действаме, при това с ударната група.

Другите също се включиха, но съмненията и притесненията не бяха малки. Гейтс повдигна въпроса за достоверността на информацията, като отбеляза, че доказателствата ни са изцяло косвени. Клинтън призна, че изчакването може да ни осигури повече разузнавателни данни, другите също бяха на тази позиция, но тя в крайна сметка заключи, че това е рядка възможност и затова трябва да я използваме. Байдън оспори, че все още нямаме достатъчно доказателства, че в комплекса е имено Бин Ладен, и застана твърдо на позицията, че трябва да изчакаме още сведения.

Групата премина към обсъждане на въпроса кой вариант на нападение да изберем, ако президентът даде одобрението си, като тук мненията също се разделиха. Гейтс пак възразяваше срещу атаката с хеликоптер, а Картрайт се придържаше към използването на дрон. Пак се възпротивих на дрона, като повторих, че така можем са пропуснем и да изтървем уникална възможност.

Що се отнася до казуса дали въобще да действаме, настоях, че според мен трябва да дадем старт на операцията. Забавянето създаваше риск от изтичане на информация. Това беше най-добрият ни шанс и не биваше да го изтървем. „Има една формула, която използвам още от дните си в Конгреса – обясних аз. – Да попитам някой средностатистически гражданин: „Какво бихте направили, ако знаехте това, което знам аз?“. В този случай отговорът, според мен, е ясен. Това са най-пълните и добри разузнавателни данни, с които разполагаме от Тора Бора насам. Имам огромно доверие в ударния ни екип. Ще съжаляваме, ако не действаме.“

Президентът обеща да вземе решение до ден. На следващия ден Донилън се обади и каза, че Обама е одобрил операцията и се е спрял на варианта с ударната група и хеликоптера. „Започваме“, каза той.

Обадих се на Макрейвън по сигурната линия и му съобщих, че имаме одобрение, а акцията трябва да бъде през уикенда. От него зависеше да прецени кой ще е най-добрият ден, зависеше от метеорологичните условия. Отвърна ми, че според него е по-добре да атакуваме в неделя, а не в събота, но следобед ще ми се обади с окончателното решение. Преди да затворим, се помолих за него и му дадох един последен съвет: „Влезте, хванете Бин Ладен и изчезвайте, по дяволите, оттам. Ако Бин Ладен го няма, пак изчезвайте, по дяволите, оттам.“

Затворих и изведнъж останах поразен от огромните мащаби на операцията, която президентът беше одобрил. Животът на над двадесет души щеше да бъде изложен на риск, а от изхода до голяма степен щеше да зависи президентството на Обама, както и преизбирането му. Моето място в историята почти сигурно щеше да бъде определено от следващите четиридесет и осем часа. Залозите бяха толкова високи, че да запиша момента, затова отделих няколко минути да нахвърлям бележки. Датата е петък, 29 април 2011 г., 10:35 часът сутринта. Пълният запис е:

Бележка за архива

Обади ми се Том Донилън и ми каза, че президентът е взел решение относно ОА-1. Решението е да осъществим нападението. Точното време, оперативните решения и контролът са в ръцете на адмирал Макрейвън. Одобрението е дадено на базата на оценката на риска, представена на президента. Всякакви допълнителни рискове се докладват на президента за обсъждане. Директивата е да влезем и да заловим Бин Ладен, а ако го няма, да се изтеглим. Инструкциите са предадени на адмирал Макрейвън приблизително в 10:15 часа сутринта.

Лиън Панета, директор на ЦРУ

Същата събота вечерта президентът и аз бяхме на вечерята, която Белият дом дава за кореспондентите на медиите. Той беше общителен и забавен, непоклатимо хладнокръвен при дадените обстоятелства. Използва случая да разтръби публичното оповестяване на акта си за раждане, като така се присмя жестоко на Доналд Тръмп, който присъстваше, а беше подел нарочна и непонятна кампания да оспори месторождението на президента. Цялата публика, с изключение на Тръмп, избухна в смях, но никой не си даваше сметка за историческата драма, която се развиваше зад репликите на Обама. Той беше освободен и жизнерадостен. Седях на масата на списание „Таймс“, бях напрегнат, но се опитвах да не го показвам.

По стечение на обстоятелствата тази вечеря доведе до дребно несъгласие с определяне на точното време на нападението. Аз, а и други хора бяхме предупредили, че ако операцията се проведе в събота вечерта, ще бъде трудно да обясним отсъствието на президента и други високопоставени лица. Вечерята беше важна, на нея се събираха журналисти и политици от Вашингтон, а вече бяхме обещали, че ще я посетим. Това беше крайно неприятно на някои от военните, които сумтяха, че трябва да вместят „Вашингтонският календар със социални събития“ във въпрос от значение за националната сигурност. Аз нямах намерение да се оплаквам. С удоволствие бих пропуснал партито, но се притеснявах, че може да се стигне до теч на информация, ако медиите внезапно започнат да задават въпроси къде са президентът и останалите, защо изведнъж сме станали и сме напуснали? За щастие, до пряка конфронтация не се стигна, тъй като Макрейвън прецени, че времето в неделя ще е малко по-хубаво, отколкото в събота.

В неделя сутринта, 1 май, отидох на църква и отправих необичайно конкретни молби. „Дано всичко се получи – обърнах се аз към Бог. – И дано се получи добре.“

Отидох в службата си и се включих в среща на Съвета по национална сигурност чрез безопасен видеолинк. Президентът още не беше дошъл, но Донилън искаше да направи последна проверка. „Ако не настъпи някаква промяна – каза той, – решението на президента остава в сила.“ После попита имаме ли някаква нова информация. „Някой иска ли да отбележи нещо, което би спряло операцията?“ Настъпи пълно мълчание. „Президентът е взел решение и операцията ще започне“, заключи Донилън. Беше 13:24 часът.

Двадесет минути по-късно видеолинкът от Афганистан се активира в Лангли, където с Майк Морел бяхме изтеглили комуникациите от конферентната зала от другата страна на коридора до кабинета ми. Този ден той беше превърнат в оперативен център. В ЦРУ дойдоха още адмирал Ерик Олсън, началник на командването на специалните операции на САЩ, Роджър, шеф на Контратерористичния център, Тиш Лонг, директор на Националната агенция за геопространствено разузнаване, както и няколко висши служители на ЦРУ и АНС. Свързахме се и с Оперативната стая в Белия дом. Президентът се присъедини към екипа си по национална сигурност там.

Хеликоптерите излетяха точно в 14:00 часа американско време (22:30 часа в Афганистан или 23:00 часа в Пакистан) и полетяха на изток с висока скорост и на малка височина. Общата дистанция беше 275 км. През първите около двадесет минути полетът минаваше през афганистанското въздушно пространство. След това двата хеликоптера с ударната група навлязоха в Пакистан, следвани от два поддържащи хеликоптера „СН-47 Чинук“, които щяха да кацнат в полето край Аботабад и да се насочат към обекта само в случай на крайна необходимост. Още два хеликоптера останаха до границата, готови да навлязат в Пакистан, ако се наложеше екипите да си пробиват път с бой.

Хеликоптерите достигнаха Аботабад за час и четиридесет минути и след пресичането на границата във Вашингтон се възцари нервна тишина. Аз прехвърлях зърната на броеницата ми, а хората в Лангли, около президента във Вашингтон и в Афганистан прекараха тези дразнещи минути, като преглеждаха последните детайли. Ако откриехме Бин Ладен, имахме готовност да го заловим, но очаквахме съпротива и той щеше да бъде взет в плен само ако се предаде. Това беше военно нападение, не арест. Ако Бин Ладен бъдеше убит, щяхме да отнесем тялото му, да го фотографираме, да запишем физическите параметри и да вземем ДНК проба. За няколко часа щяхме да имаме резултат с 85 до 90 процента точност дали това е той, а след ден щяхме да сме абсолютно сигурни.