drugata_itaka„Другата Итака“ (ИК „Изток-Запад“) е сборник с есета от Людмила Миндова. Текстовете разглеждат с много проникновеност, стил и ерудиция известни имена от югославската литература.

„Другата Итака“ е посветена на югославското литературно пространство и голяма част от есетата в нея са върху поетиката на авторите, които Людмила Миндова представя на българския читател и като преводач – Данило Киш, Йосип Ости, Алеш Дебеляк, Томаж Шаламун, Дубравка Угрешич…

В „Другата Итака“ Людмила Миндова разглежда книгата като изпитание на вярата, като море, в което скачаме винаги презглава и единствено въпрос на откровение и каприз на подводните течения е дали водораслите на смисъла ще ни оплетат и погубят в прегръдките си, или ще се превърнат в Андричевски „крайпътни знаци“, които да ни отведат към някоя друга книга, към някое друго море.

Домът на литературата е винаги в процес на пресътворяване. Всяко следващо поколение има своите разбирания за това как да го съхрани и остави обитаем и затова не е изненада, че като по-консервативен пазител на дома критиката нерядко се оказва неподготвена тъкмо за онези произведения, които впоследствие ще се възприемат като литературен модел. А ние сме само временни гости в този създаван, разрушаван и отново издиган от нищото дом – и би било проява на самонадеяност да си мислим, че той започва и свършва с нас.

„Другата Итака“ е истинска наслада за духа. Дълбоките познания на Людмила Миндова са съчетани с прекрасен стил и изящен изказ. Пишейки тези балканистични рефлексии, Людмила Миндова прави паралели с известни творци от световната литература. „Другата Итака“ е естетическо пътешествие отвъд времето и границите, което води читателите в сърцевината на литературното познание.

Людмила Миндова е завършила специалност „Славянска филология“ в Софийския университет, където по-късно защитава дисертация върху хърватския литературен барок. Автор е на монографията „Гласът на барока. Иван Гундулич и хърватската барокова норма“ (2011) и на поетичните книги „Блус по никое време“ (2009), „Тамбос“ (2014) и „Животът без музика“ (2016).

ОТКЪС

Вера против мера

За „Средиземноморски молитвеник“
на Предраг Матвеевич

Порти да целуна, ще избухне пламък.
Либе, отвори ми! или си от камък?
П. К. Яворов

Книгата е като морето – изпитание на вярата. Тази още повече.

Като гмуркачи от висините на собствения си разум, на собствените си метафизични първи ложи, като наблюдатели, зрители, читатели, с други думи – в нея скачаме винаги презглава и единствено въпрос на откровение и каприз на подводните течения е дали водораслите на смисъла ще ни оплетат и погубят в прегръдките си, или ще се превърнат в Андричевски „крайпътни знаци“, които да ни отведат към някоя друга книга, към някое друго море. Доколкото изобщо съществува друго освен Средиземно море.

Разбира се, до водораслите може и да не стигнем, ако морето обидено скрие лицето си пред нас, ако реши да ни покаже Пелевински своя „шлем на ужаса“, ако огледално се вкамени в поза на Горгона Медуза и ни остави отвъд портите на тайните си градини, отвъд чудото на споделения опит, отвъд мистериозната карнавалност на езика.

Това в такъв случай ще е книга, която никога няма да отворим; книга, която никога няма да ни отвори, оставайки и ние, и тя – заточеници на собственото си тщеславие – от двете страни на кориците, без така и да разберем, че и те като вездесъщата бодлива тел, Желязна завеса, Китайска, да кажем, стена, не са нищо друго освен чудовищна условност, освен каприз, детски, разбира се, каприз на живота, чиито мащаби – за добро или лошо – всички ние сами според собствения си аршин избираме.

„Средиземноморски молитвеник“ е книга, която призовава като глас на викащия в пустинята. Трудно можеш да устоиш да не я отвориш. Трудно можеш да останеш вцепенен от другата ѝ страна. В нея – книга, която толкова много говори за водата и солта, за онова, без което морето не може – влизаш като стълб от сол, но някъде между страниците ѝ неизменно се стапяш в морската пяна, изживявайки отново за кой ли път на собствената си кожа чудото на края и началото, на смъртта и възкресението… Там някъде между геометрията на града и алгебрата на селото, между триумфалните хълмове на бунта и мълчаливото езеро на смирението.

„Средиземноморски молитвеник“ е книга, родена от пяната на отчаянието и съмнението; книга, към която неизбежно посяга също позналият отчаянието и съмнението, но заедно с тях очевидно и вярата – колкото по-несъзнавана, толкова по-силна, – че по морето все пак може да се ходи.

„Средиземно море е земно море“ – гласи едно от изреченията в тази книга. Изречение – обещание, но и изречение вопъл. Изречение, което, изглежда, е по-лесно да чуеш, отколкото да кажеш.

Тази книга, която като молитвеник по самата природа на своя „жанр“ не само че не би могла да се появи другояче освен във фрагменти, а и признава пред читателя си, че е като мраморните мозайки по тези географски ширини, на всяка своя страница говори за любовните авантюри на езика, за праговете на вярата и разума, за паметта на времето и мястото, за срещите ни със Закона.

FALLERE NOSTRA VETANT ET FALLI PONDERA –

MEQUE PONDERO CUM MERCES PONDERAT IPSE DEUS 

(„Нашите топузи не ни позволяват да лъжем, нито да бъдем излъгани. Както мерим стоката, тъй ни мери самият Бог.“)

Така – напомня Предраг Матвеевич – гласи надпис в дубровнишкия дворец Спонза.

„Които търсят рая на земята, трябва да отидат в Дубровник“ – казва Бърнард Шоу.

Това напомня в предговора си към „Средиземноморски молитвеник“ Светлозар Игов.

„Средиземноморски молитвеник“ е книга за изгнаничеството, за печалното номадско оттегляне на смисъла от самия себе си; покъртително интелектуално предизвикателство пред най-голямото възможно табу; проверка на самата първа Божа заповед; салто мортале от тихия завет на вярата към бурната шумотевица на изневярата; книга, която едновременно изпитва края и на живота, и на литературата. Книга с прекрасно художествено оформление, възхитителен превод, удивително топъл критически прием. Книга-Шейлок… Книга, която читателят, изглежда, може единствено да предаде, за да не изгуби.

„Средиземноморски молитвеник“ е книга, която благоговее пред хармонията, пред геометрията и логиката, пред закона и мярата.

Вярата и мъдростта – припомня авторът – съветват открай време да се намери точната мярка и тя да се спазва.

И все пак, ако тази книга се свеждаше само до спазване на точната пропорция, до еснафско педантично спазване на закона, тя нямаше да е нещо повече от безутешна вкаменелост – вярно, прекрасна може би като корал или кехлибар, но все пак завинаги мъртва за своя мъртъв читател.

Без вяра ние наистина не можем да бъдем нищо друго освен жертви на мярата. На Закона.

Вярата и мярата определят в позицията на кого от двамата апостоли ще се окажем – на Петър или на Павел.

Вярата и мярата ни учат да не знаем мяра и памет, когато даваме, а със страх и скрупул да вземаме.

Защото, както предупреждава една бележка под линия на преводача: „Скурупул (лат.) е остаряла единица за аптекарска мярка, малко по-тежка от грам.“

Ето така – със скрупул посягам към „змийската отрова“ на тази книга. В малки дози – казват старите – лекувала.