Една лъжа може да донесе истината – мистериозно дърво връзва плодове, които разкриват тайни, ако му бъдат прошепнати лъжи, в които всички вярват. А едно момиче силно желае да научи кой е убил баща ѝ. И започва да шепне лъжа след лъжа…  Енигматичен, мрачен и проникновен, романът Дървото на лъжите (ИК „Сиела”) от британката Франсис Хардинг е увлекателно история за момиче, на което е забранено да прави това което го вълнува.

Фейт е на 14 години. Освен грижите за 6-годишния ѝ брат, допълнително бреме за нея са съмнителните обстоятелства, при които нейният баща – изтъкнат учен, е намерил смъртта си. Докато се рови в записките му в търсене на улики, героинята на Франсис Хардинг се натъква на сведения за странен екземпляр от неговата колекция: Дървото на лъжите. То расте и връзва плод само ако му бъдат прошепнати лъжи, в които хората да повярват. Плодовете му разкриват важни истини на онзи, който ги опита, а колкото по-голяма и достоверна лъжа му прошепнеш, толкова по-ценна истина ще научиш… Ако има нещо, което Фейт умее, то е да лъже. Тя вярва, че дървото ще ѝ разкрие убиеца на баща ѝ. Но за целта трябва да измисля все по-големи и по-големи лъжи – и то такива, които да плъзнат сред хората като пожар. Плодовете на лъжите обаче са горчиви. И отровни за ума и душата.
Докъде ще стигне Фейт в опита си да научи истината за смъртта на баща си предстои да разберем на страниците на макабрения young adult роман Дървото на лъжите.

Франсис Хардинг (1973) е родена в Брайтън, Великобритания. Желанието ѝ да стане писател се заражда още в детските ѝ години, затова завършва специалност „Английски език” в Оксфордския университет. Преди да напише първата си книга, печели конкурс за разказ в местно списание. Носител е на наградата Branford Boase Award през 2006 г. и попада в списъка на School Library Journal Best Books с дебютния си роман „Fly by Night”. За Дървото на лъжите през 2015 г. Хардинг печели Costa Book Award. Повече за авторката и дейността ѝ можете да научите тук.

Преводът на „Дървото на лъжите” е на Елена Павлова, превеждала още „Водосрез” от Паоло Бачигалупи, , „Пустинният бог” от Уилбър Смит, „Момчешки живот” и „Границатата” от Робърт МакКамън, „Машина за ангели” на Ник Харкауей и др.

Художник на корицата е Джеймс Фрейзър, а адаптацията на българското издание е на Живко Петров.

*

Брилянтна, мрачна, наелектризираща, изумително оригинална.

Патрик Нес

Откъс от „Дървото на лъжите, Франсис Хардинг

На баща ми.

за тихата мъдрост и достойнство,
за това, че се отнасяше с мен като с възрастна,
преди да стана такава.

В ИЗГНАНИЕ

Корабът пореше вълните с разбълникващ стомаха, неравномерен ритъм – същински пулсации на болен зъб. Островите, които едва се мержелееха в мъглата, също приличаха на зъби, реши Фейт. Не хубавите, чисти зъби на Дувъра, а начупени, строшени резци, щръкнали накриво сред насеченото сиво море. Пощенското корабче пъшкаше упорито през вълните и цапаше небето с дим.

– Орел рибар – процеди през тракащите си зъби Фейт и посочи.

Шестгодишното ѝ братче Хауърд се извърна – твърде бавно, за да види грамадната птица, чиито бледо туловище и крила с черен кант изчезнаха в мъглата. Девойката простена – малкият беше тежък, а шаваше неспирно в скута ѝ. Поне спря да мрънка за бавачката си.

– Там ли отиваме? – Хауърд присви очи към призрачните острови пред тях.

– Да, Хау.

Дъждът почукваше по тънкия дървен навес над главите им. Духащият откъм палубата студен вятър щипеше Фейт по бузите.

Въпреки гълчавата около нея тя беше сигурна, че дочува тихи отзвуци откъм сандъка, на който седеше. Стържещо движение, шумно плъзгане на люспи върху люспи. Прималяваше ѝ, като се сетеше за малката китайска змия[1] на баща си там вътре – как, отслабнала от студа, при всяко люшване на палубата се навива и размотава панически.

Зад гърба на Фейт повишените гласове съперничеха с крясъците на чайките и шляпа-шляпа-шляпането на грамадните витла на корабчето. Дъждът бе започнал да се усилва и всички на борда се стараеха да се напъхат на сушина под малкия навес на кърмата. Имаше място за пътниците, но не и за пътническите им сандъци. Майката на девойката – Мъртъл – правеше всичко по силите си да си присвои солидна площ за вещите на семейството – и то със сериозен успех.

Фейт хвърли бързо потаен поглед през рамо и видя Мъртъл да ръкомаха като кондуктор, докато двама моряци местят сандъците и куфарите на Съндърли към предвидените за тях места. Макар и восъчно бледа от умора и увита до брадичката с шалове, Мъртъл както обикновено не спираше да говори, прекъсваше хората или не ги слушаше – мила, пряма и непоклатима, изпълнена с вярата на хубавите жени в безпомощното кавалерство на всички останали.

– Благодаря, ето, точно там… да, ужасно съжалявам да го чуя, но няма какво да се направи… на една страна, ако нямате нищо против… ами, на мен куфарът ви ми се струва устойчив… боя се, че трудовете и проектите на съпруга ми няма да  понесат лошото време и… преподобният Еразмус Съндърли, знаменитият естествоизпитател… ах, колко мило! Толкова се радвам, че нямате нищо против…

На седалката зад нея кръглоликият вуйчо Майлс дремеше дълбоко и щастливо като кученце на дебел килим. Погледът на Фейт се плъзна покрай него и към високия, мълчалив господин отвъд. Баща ѝ с черното си свещеническо палто и широкопола шапка, надвиснала над високото чело и египетския му нос.

Той неизменно изпълваше Фейт с благоговение. Дори сега, когато с нетрепващ поглед на василиск се взираше към сивия хоризонт и така се дистанцираше от студения порой, смрадта на повръщано и въглищния дим, както и от срамните караници и спорове. Обикновено девойката го виждаше по-често на амвона, отколкото вкъщи, тъй че ѝ се струваше странно да погледне към борда и той да се възправи пред очите ѝ. Днес при вида му я побиваха тръпки от съчувствие. Баща ѝ се намираше извън стихията си – лъв насред плискан от дъжда второкласен цирк.

По заповед на Мъртъл Фейт седеше върху най-големия сандък на семейството, за да предотврати вероятността някой да го извлече отново на открито. Обикновено успяваше да се слее с фона, тъй като хората рядко считаха за редно да отделят внимание на четиринадесетгодишно момиче с вдървено лице и калнокафява рокля. Сега обаче се пържеше под погледите на недоволните, изгаряна от всичкото онова притеснение, което майка ѝ никога не изпитваше.

Дребничката Мъртъл бе застанала така, че да попречи на всекиго, който се опита да вкара багажа си под навеса. Висок, широкоплещест господин със сплескан нос тъкмо се канеше да плъзне сандъка си покрай нея, но тя го закова на място – достатъчно беше да се обърне и да се усмихне.

Мъртъл примигна дважди и ококори големите си, сини очи, които грейнаха радостно, сякаш току-що бе забелязала човека пред себе си. Въпреки порозовялото ѝ от студа носле и умореното изражение усмивката ѝ все пак съумяваше да предаде сладост и доверие.

– Благодаря за разбирането! – избъбри Мъртъл.

В гласа ѝ едва-едва прозираше нотка уморен хленч – номер от арсенала ѝ за овладяване на мъжете, кокетен жест, който използваше с такава лекота и умение, както отваряше и ветрилото си. Сработваше всеки път и стомахът на Фейт се обръщаше. Подейства и сега. Господинът се изчерви, поклони се отсечено и се оттегли, но девойката виждаше, че въпреки проявената галантност кипи от яд. Всъщност тя подозираше, че вече практически всички на борда ненавиждат семейството ѝ.

Хауърд срамежливо обожаваше майка им и когато беше по-малка, Фейт я виждаше в същата медена светлина. Редките посещения на Мъртъл в детската бяха почти непоносимо вълнуващи и момичето обичаше дори ритуала на сресване, обличане и суетене, понеже я привеждаха в подходящ за предстоящите срещи вид. Мъртъл ѝ се струваше създание от друг свят – изпълнено с топлина, весело, прелестно и недостижимо; сияйна нимфа с изключителен моден вкус.

През последната година обаче Мъртъл беше решила да започне да „ошлайфа Фейт“, което явно включваше прекъсване на уроците ѝ без предупреждение и мъкненето ѝ по гости или на пътувания до града, преди да бъде зарязана отново в детската и в класната стая. В продължение на изминалата година опознаването бе свършило обичайното пъклено дело и бе излюпило златната боя драскотина по драскотина. Фейт започна да се чувства като парцалена кукла, грабната и подмятана според прищевките на нетърпеливо дете с нестабилен характер.

[1] Coelognathus helenaцейлонски смок, заради ярките си шарки наричан още змия накит.