Cover-Hoteli-Pyrva-stayaИК Колибри представя „Хотели, Първа стая“ – първа част от нашумялата еротична трилогия на Ема Марс, която хвърля ръкавица на екранизирания бестселър „Петдесет нюанса сиво“.

Изтънчен по френски и щедър на изненади, романът „Хотели, Първа стая“ (превод: Красимир Петров, 496 стр., цена: 20 лв.) ни запознава с Анабел Барле, по баща Лоран – млада, неуверена в себе си жена, която е завършила журналистика, но допълва доходите си като компаньонка в агенция „Нощни красавици”. Всяка следваща нощ, прекарана в някоя от стаите на хотел „Шарм”, всяка следваща страница от тайнственото й тефтерче разбужда задрямалата й емоционалност и я изправя срещу набор от предразсъдъци. Тези свои преживявания героинята описва със смущаваща откровеност и чувство за хумор, водена от убеждението, че истинската свобода граничи с желанието, на което си се отдал докрай.

„Никога не съм принадлежала към категорията жени, които твърдят, че всички хотелски стаи си приличат. Че не са нищо повече от анонимно пространство, без собствен облик. Сега вече зная защо.“ Признанието на Анабел звучи като признание на самата Ема Марс, мистериозната авторка на трилогията „Хотели“. Никой не знае на колко е години, защото харесва възрастта си, каквато и да е тя. Книгите й преплитат реалност и фикция и отправят читателите на дълги странствания в многоуханните селения на чувствеността. Преведен в повече от петнайсет страни, „Хотели, Първа стая“ несъмнено чертае нови пространства в областта на еротичната литература.

Ема Марс „ХОТЕЛИ. Първа стая

През онзи ден се чувствах свободно, сгушена под завивките в стаята „Жозефин“. Свободна и същевременно тъй притеснена. Познавах само от три, най-много от четири часа мъжа, с който щях да споделя леглото. Ето защо не знаех нищо за него, освен гражданското му състояние, размера на портфейла, а не след дълго щях да науча и размера на още нещо. През цялата вечер, предшестваща този момент, не бях обърнала внимание на нито една негова дума, споделена със съседите по маса. Единственото ми участие в разговора се свеждаше до кратки усмивки и покорни кимания с глава. Не бях нищо повече от красиво цвете, каквото се и очакваше от мен. С какво всъщност се занимаваше той? С банково дело? С внос-износ? Или пък бе избран за почетен председател на нещо? Във всеки случай изглеждаше достатъчно внушителен, за да наложи уважение, а на моменти и тишина на сътрапезниците.

– Имаш ли предпочитание за позата? – запита ме той, докато ми помагаше да разкопчая ефирната рокля с цип на гърба. Забавно: само няколко минути преди това седяхме наведени над чиниите с гъши пастет, гарниран с боровинки, и си говорехме на „ви“. Ала още щом прекрачихме прага на тази стая, той властно премина на „ти“, налагайки измамната интимност, подхождаща на твърде бързо разголено тяло.

– Моля? – сподавено запитах аз между две глътки газирана вода.

Никой, обзет от трепетно желание по вас, от когото трескаво очаквате ласки, не би се спрял на подобни технически подробности. Вашето тяло със самото си отдаване би му подсказало отговора. За това не са необходими думи. Всичко би трябвало да бъде музика и спонтанно сливане на вашите сетива.

– Искам да кажа… Има ли пози, които не би приела? Които те карат да блокираш? Обърнах се и този път се вгледах по-внимателно в него. Беше по-скоро красив, около четирийсетгодишен, с леко посивяла коса, атлетично тяло, определено спортен тип, което вероятно бе и причината да се намира сега в тази стая. Ако не беше така, в никакъв случай нямаше да приема тази добавка към скучната вечеря, която трябваше да изтърпим. Щях да приложа тактика на изчакване. Все пак това бе едва третият път когато, според общоприетия израз, „давах продължение“. За осем месеца това не бе никак много.

По неговата непохватност, по страстоубийственото допитване до моите предпочитания отгатнах, че той не ще да е много по-опитен от мен. Може би дори бях първата му забежка. Избягнах да му задам този въпрос, за да не залича и последните оцелели следи от тайнственост между нас.

– Не… Нищо специално – излъгах аз с усмивка, която трябваше да мине за насърчаваща.

– Окей… – съгласи се той, като поклати глава очевидно успокоен. – Като начало това ми е достатъчно.

През това време си мислех друго…

Кучешката ме смущава, защото е твърде животинска.

Затова мога да я приема само с мъже, които познавам.

Кучешката ме кефи повече от другите пози… тъкмо защото е животинска!

Затова мечтая да я приема с непознат, за предпочитане с маска на лицето.

(Анонимна бележка от 3 юни 2009 г., пусната без мое знание в пощенската ми кутия)

Мислех си за бележките, които получавах от няколко седмици насам, откакто открих в чантичката си тефтерче със спирала и сребристи корици. Празно тефтерче, което неизвестна ръка бе пуснала там по време на блъсканицата в метрото. Залепеното отвътре писмо с непознат за мен почерк би трябвало да ме постави нащрек:

Според проучване мъжете мислят за секс средно по деветнайсет пъти на ден. Жените – не повече от десет. А вие самата колко пъти на ден позволявате да ви завладеят подобни мисли?

Бяха минали няколко дни, когато открих в пощенската си кутия хвърчащ лист без марка и клеймо, перфориран в края, като дупчиците съвпадаха със спиралата на моето тефтерче. Очевидно авторът с удоволствие си представяше какви биха могли да бъдат моите фантазии. При това пишеше в първо лице, все едно че бях аз.

За малко да хвърля листа в кошчето, без да го прочета. После имах намерение да подам жалба в полицията. Ала любопитството ми на студентка по журналистика надделя и аз грижливо прибрах листа в малкия класьор, без да подозирам, че той ще бъде първият от дълга поредица. Защото ръката без лице не спря дотам… О, не.

– Нищо не ме блокира – отвърнах най-сетне аз на моя клиент.

В крайна сметка той не изглеждаше по-зле от малцината мъже, с които бях преспала след някоя добре полята вечеря в невзрачен ресторант. А ако става въпрос за моя първи път в прегръдките на Фред, най-сериозната ми връзка до този момент, трябваше да призная, че тя бе напълно лишена от романтика. Откровено казано, през онази вечер, когато правихме любов, отстъпих, за да се възползвам от случая, защото начинът, по който протече вечерта, го изискваше… не защото наистина имах желание. В такъв случай нима имаше нещо лошо в това да покрия случващото се с лака на парична транзакция? Нима не струвах повече от парче пица и две чаши червено вино?

Този мъж поне беше богат, чистоплътен, красив и при това елегантен в едноредния костюм по поръчка, който правеше впечатление с изисканата си изработка, розов копринен хастар и декоративен шев на илиците. Благодарение на него за една вечер щях да спечеля повече, отколкото за цяла седмица работа на касата на някой супермаркет или заведение за бързо хранене.

С една дума, самонавивах се по всякакви начини. Действието на изпитото шампанско минаваше и се нуждаех от заместител, от искрящ стимул, различен от пенливите мехурчета в чашата.