Издателство „Софтпрес“ представя „Жената на поета“ от Дженифър Лам 

Когато един мъж ви казва, че е готов да умре за вас, понякога трябва да му повярвате.

На шестнайсет Наталия Гончарова среща съдбата си в пронизващия поглед на Пушкин. Любовта между двамата пламва мигновено. Страстта е поглъщаща и вдъхновява любовни писма и велики поеми. Но семейното щастие на младата двойка скоро е белязано от ревност и интриги, които водят до фатален край.

Наталия Николаевна Гончарова е дарена с невероятна красота, която бързо ѝ печели прозвището на най-красивата жена в Москва и куп ухажори. Като всеки гений, Александър Сергеевич не е никак лек характер. От една страна е щастлив, че има до себе си жена като Наталия, която предизвиква завист и възторзи и привлича интереса на самия цар, но с времето вниманието към съпругата му го прави все по-неуверен и наранява егото му.

„Жената на поета“ на Дженифър Лам започва от най-трагичния дуел в историята, за да ни пренесе назад към пищния блясък на руския императорски двор и да ни плени с образа на една жена, решена да следва сърцето си. Тук исторически факти и литературна класика се преплитат с интимен поглед към ежедневието на гениалния поет и неговата забележителна съпруга, създавайки свят, в който читателят неизбежно се влюбва.

Дженифър Лам проследява хронологично живота на Александър Пушкин от момента на запознанството му с Наталия Гончарова до смъртта му, но историята е разказана от гледна точка на неговата съпруга.

През осемте години на връзката им, Наталия е не просто съпруга на поета и майка на четирите му деца, но и негова муза. В полето на тефтера си Пушкин надрасква стотици нейни скица – краката ѝ, обгърнати от панделките на балетните пантофки; стройният ѝ силует с дълга шия и лицето, обрамчено с рамка от тъмни къдрици. Опиянен от любов ѝ изпраща писма, шеговито наричайки я „своя 113-та любима“ (преди да срещне Наталия, Пушкин е известен донжуан), подписвайки се с „Целувам върховете на крилата ти“ и заявява: „Едно е сигурно, без теб щях да съм нещастен през целия си живот.“

Част от писмата на поета са запазени и до днес. Писмата на Наталия до него, за съжаление, не са съхранени, но „Жената на поета“ използва магията на литературата, за да пресъздаде техния дух. Дженифър Лам умело рисува образа на жена, разкъсвана между предаността към съпруга си и собствения си копнеж към творчество и предизвикателства за ума.

Бракът не е точно това, което си е представяла Наталия – финансовите проблеми, променливите настроения на мъжа ѝ и дворцовите интриги не са лек товар. Но любовта между двамата е вдъхновяваща и дава сили на младата жена да устои на предизвикателствата. Любовта и изкуството. Освен че първа чете и преписва поемите на съпруга си, Наталия сама създава поезия и открива необичаен начин да изрази таланта си публично дори в иначе консервативния руски двор. Костюмите, които измисля и шие сама за пищните балове в двореца, са нейният начин да твори. Както и повод да се превърне в обект на обожания и злостни клюки.

След фаталния дуел с Жорж Дантес, много от почитателите на Пушкин обвиняват именно Наталия за трагичния завършек на живота му, а в руското общество тя става нарицателен образ за разглезената студена кокетка, която си играе със сърцата на мъжете. „Макар самият Пушкин да опровергава твърденията за прегрешения на съпругата си, Наталия е възприемана като съучастник или дори виновник за дуела – пише Дженифър Лам в бележките към „Жената на поета“ и добавя: – За щастие, се появиха и по-благосклонни тълкувания на личната история на Наталия, които отдават дължимото на сложната ѝ емоционалност и ролята ѝ на интригуваща историческа личност. Тези по-нови интерпретации вдъхновиха литературния образ на Наталия в моя роман.

Откъс от „Жената на поета“ – Дженифър Лам,

превод Марин Загорчев, корица Радослав Донев, издава СофтПрес 

 

Пролог

 

Санкт Петербург

1837

 

Някой мъж ви казва, че е готов да умре за вас. По етикет жената трябва да сведе поглед, да се изчерви и да закрие лице с коприненото си ветрило. На мъжа е позволено да се самоизтъква колкото иска, а жената ласкае егото му и го държи закотвен на земята. Така е устроен светът, или поне така ме учеха, преди да се прочуя като най-голямата злодейка в Санкт Петербург.

Сега знам по-добре.

Когато един мъж ви казва, че е готов да умре за вас, понякога трябва да му повярвате. Защото да позволиш на съпруга си да загине на бойното поле на честта, е позорно, по-лошо дори от това да го убиеш със собствената си ръка.

* * *

Мъжете със сериозни лица, събирани в апартамента ни, се умълчават, когато съпругът ми изпуска последното си дихание. Побиват ме тръпки, като първи пристъп на треска, и осъзнавам, че него вече го няма. Скръбта стяга гърдите ми и ме затиска; имам чувството, че под тежестта ѝ ще се прекърша на две. Олюлявам се и ми се струва, че ще припадна. Само невидимата сила на волята ми помага да остана права. Черна кръв продължава да струи от раната в корема му и въздухът е наситен с остър металически мирис.

Два дни съпругът ми бе като жив труп, разкъсван от жестока бавна агония. Въпреки че не присъствах на дуела, който бе приел, за да защити честта ми, представата как Александър се свлича на земята и снегът почервенява от кръвта му преследва всяка моя мисъл. Изгубила надежда, се лутах между истерията и отчаянието, докато гледах как раните му загнояват и лицето му, някога толкова жизнено, се разкривява от болка.

Приятелите му стоят в полукръг около тялото, изпънати, със строго стиснати устни и стоически изражения, въпреки че очите им са пълни със сълзи.

– Каква загуба – чувам ги да шепнат. – Такъв гений да умре заради една жена.

Думите кънтят в главата ми. Бях съпруга на велик писател, най-великия в нашата страна, и допуснах животът му да се изплъзне между пръстите ми. Тези мъже си мислят, че се интересувам единствено от материални блага и романтични развлечения, не вярват, че притежавам ума да оценя таланта на мъжа си. Сплетниците са ги убедили, че съм влюбена в празноглавия Жорж Дантес или съм се главозамаяла от комплиментите на свирепия цар. Приемат поведението ми за предателско, толкова ужасно, колкото ако се бях присъединила към Наполеоновата армия, нахлула преди години в самото сърце на отечеството.

Признавам, че прекалено дълго се радвах на вниманието на Жорж и дори на самия цар, но аз не съм Йезавел, а обикновена жена, податлива на ласкателства като всяка друга. Колкото и да искам, не мога да променя миналото. Злото е сторено. Нова вълна от сълзи напира в очите ми и после се отдръпва, сякаш всичко в мен вече е пресъхнало. Питам се колко ще живея със страданието на вината и с упрека на онези, които твърдят, че обичат съпруга ми.

В момента на най-голяма мъка чувам тихи гласове пред апартамента да викат името на Александър и най-сетне откъсвам поглед от мъртвешката маска, в която се е превърнало лицето на съпруга ми. Когато пресичам стаята и поглеждам през прозореца, виждам външния свят размазано, заснежените постройки се сливат с облачното небе. Очилата ми са в торбичката с мъниста, която виси от едната ми страна. Изваждам ги и си ги слагам.

Отвън са се събрали хора с шуби, ушанки и наметала, поръсени със сняг. Държат свещи и пламъчетата трептят от вятъра. Трудно е да преброя тези почитатели, стотина може би. Размахват издания на творбите на Александър: забелязвам „Евгений Онегин“ и руските народни приказки в стихове. Една жена носи върху шала си медальон с портрета на мъжа ми. Неколцина от скърбящите ме забелязват на прозореца и аз се поколебавам дали да не се оттегля сама с мъката си, но краката ми не помръдват. Няколко жени извикват името ми със звънки, нежни гласове. За моя изненада не долавям гняв. Те не ме смятат за злодейка, а за пазителка на творбите и паметта на съпруга ми.

Гледам как жените закриват мъждукащите пламъчета с малките си, пъхнати в дебели ръкавици ръце и се питам дали ще мога да променя ролята си в тази драма, да направя жертва и да докажа, че съм достойна. Трябва да се погрижа думите на Александър да останат свободно достъпни за народа, скупчен долу в снега. Може да не се показах достойна за мъжа си приживе, но след смъртта му ще направя всичко, за да не бъде забравен.

Очите ми се замъгляват от сълзи и раменете ми потреперват, но сега имам сладникаво-горчива надежда, за която да се хвана. Давам мълчалив обет да разкрия пред света истината за нашия живот, за силната връзка, която имахме с Александър. Може и да не завърши щастливо като приказка история, но дълбоко в сърцето си знам, че беше история за истинската любов.

                                                                             Първа глава

Москва

декември 1828

 

Не исках да ходя на бала на балетмайстора онази нощ. Ако сестрите ми не бяха настояли, никога нямаше да срещна най-великия руски поет и животът ми можеше да поеме в съвсем различна посока.

Билетите за бала бяха по пет рубли и мама с голяма показност отброи скъпоценните монети. Докато сестрите ми се пръскаха с лавандуловия парфюм, който леля ни бе донесла от последното си пътуване до Франция, аз с копнеж погледнах изтърканото махагоново писалище в другия край на дневната. Там, върху червена ленена кърпа, бродирана с черни арабески, държах дневника си с кожена подвързия, перодръжката и инкрустираната мастилница. Макар винаги да се нуждаеше от някоя дебела книга да подпира единия му крак, това писалище беше любимото ми място в къщата и със сигурност го предпочитах пред спалнята, която делях със сестрите си. През зимната ваканция бях редактирала френските си преводи и едно есе по история на руската поезия. Искаше ми се отново да прекарам вечерта вглъбена в работа.

Вместо това от мен се очакваше да бъда красива и приветлива към непознати кавалери, които дори нямаше да виждам добре. Заради късогледството си от разстояние виждах лицата единствено като размазан контур и трябваше да чакам да се приближат, за да разбера дали са красиви. Днес очилата ми щяха да останат прилежно скрити в платнения калъф върху бюрото. Мама може и да ми позволяваше елегантен дискретен лорнет, за да гледам балета, но последния път, когато ме видя да нося очила извън къщи, заяви, че приличам на мъж, и заплаши да ги стъпче, ако пак ме види с тях.

Екатерина и Азя се бутнаха пред мен, наведоха се към огледалото и щипнаха няколко пъти бузите си, за да им придадат руменина. Мама седеше пред догарящия огън в камината на любимия си фотьойл – просторна мебел от палисандрово дърво с износени възглавнички с цветен десен, окъсани по краищата. В трептящите сенки високите ѝ скули изглеждаха по-строги от обикновено. Макар че бе заета да кърпи чифт дамски чорапи, тя улови погледа ми към бюрото. Извърнах се бързо, сякаш ме е хванала да гледам таен любовник като глупачка от сантиментален роман.

Мама бавно остави преждата в плетеното тръстиково панерче и се изправи с целия си ръст. Облечена в мрачно черно от глава до пети, с коса, прибрана под старо боне, тя се надвеси строго над нас. Когато мълчеше, приличаше повече на статуя, отколкото на живо същество. Приближи се до огледалото, пред което стояхме със сестрите ми.

– Внимавай да не ме изложиш.

Протегна ръка и нагласи кремавата ми рокля от батиста така, че да смъкне още малко деколтето ми. Бях на шестнайсет, далеч от опасността да остана стара мома, но необходимостта да си намеря съпруг ми се изтъкваше още от първия ми месечен цикъл преди три години.

– Надявам се да се държиш любезно с кавалерите, които ще срещнеш.

Срещнах неодобрителния ѝ поглед в огледалото и осъзнах, че пак съм прехапала долната си устна – навик, с който се опитвах да се преборя. Усмихнах се неловко.

– Наталия още изглежда намусена като бабичка със запек – подкачи ме Екатерина. Четвъртитото ѝ лице излъчваше честност и трезвост, които биха били дори привлекателни, ако се държеше малко по-любезно.

– Това ще те развесели, Наталия… и ще привлече подходящи кандидати! – изкиска се Азя и размаха една тиара от имитация на злато. Веселото ѝ розово лице се изчерви от гордост, когато постави украшението на главата ми и го изравни на челото ми. Раздалечените ѝ, светлокафяви очи блестяха от обич. – Същинска Венера.

Приближих се до огледалото и присвих очи, за да видя по-добре отражението си – бледите контури на лицето ми и златистият блясък на тиарата изпъкваха на фона на тъмнокестенявата ми коса, която бе събрана на свободен кок с къдрици, спускащи се покрай бузите ми.

– Много подходящо – призна мама с дрезгав глас. – Трябва да благодариш на сестра си за щедростта. Можеше да запази тази дрънкулка за себе си.

– Или да я даде на мен – добави Екатерина. Не можех да видя изражението ѝ, но тонът ѝ бе доста кисел.

– Завистта никога не печели – предупреди мама. – Хайде сега, да ви няма!

Изнесохме се в редичка към закачалката до вратата в антрето, където прилежно висяха палтата. Навън валеше сняг и аз бих предпочела да облека някоя шуба от онези, които носеха мъжете. Щяхме да умрем от студ, но предполагам, това беше малка жертва за сметка на елегантния ни вид в тесните подплатени с кожа наметала.

Тримата ни братя, на възраст от тринайсет до двайсет, стояха на вратата в импровизиран шпалир. Когато приближихме входа на верандата, червендалестите им лица придобиха престорено тържествени изражения. Най-големият, Дмитрий, играеше най-успешно, но все пак на него Бог бе дал красиво лице и руса коса – рядкост за нашето семейство; пък и той правеше всичко най-добре. Средният ни брат – Иван, също беше добре сложен, макар че бледото му чело изпъкваше прекалено даже на слаба светлина. Малкият, Сергей, отдавна бе приет от всички за изтърсака. Макар и доста пълничък, той имаше миловидно лице, ако човек можеше да изтърпи навика му да притиска едната си ръка пред устата и да духа в нея, за да имитира астматичен старец. Когато минавах покрай него, Сергей събра очите и ми се изплези. Уви, за разлика от сестрите ми, които се бяха сетили да вдигнат роклите над глезените си, аз не го бях направила и сега се спънах в собствените си крака.

– Бъди внимателна, Наталия – предупреди мама. – И престани да се мръщиш така, че ще се сбръчкаш преждевременно. И ме чуйте добре и трите: да се приберете преди полунощ. Нали не искате да ядосате баща си?

С Екатерина се спогледахме. При всичките си разногласия и двете имахме еднакво лошо мнение за баща си. Как исках мама да престане да говори за него, като че ли все още е активен фактор в дома ни! Една от така наречените приятелки на Екатерина бе направила злобна забележка, че докато минавала с родителите си с шейна, видяла татко да се прибира на зигзаг от една кръчма на „Арбат“ и да повръща на улицата. За нейна чест Екатерина замахна да удари нахалницата и се наложи да я спра. Когато веднъж един от братята ни участва в сбиване, гневът на мама бе достоен за митичен епос; не исках да си представям как ще реагира, ако някое от момичетата ѝ се прибере вкъщи с насинено око.

Азя ни погледна тревожно.

– Добре, мамо, обещаваме.

– Поведението ви пред хора е отражение на семейството, а успехът ви в обществото е важна стъпка, за да си осигурите добро бъдеще. Бъдете любезни с кавалерите. В крайна сметка някой от тях може да поиска една от вас за съпруга.

Сергей посрещна думите с подигравателно ломотене. Опитах се да го изритам, но той бързо се дръпна.

Мама се върна на фотьойла. Мързеливият ѝ кафяв котарак лежеше изпънат на избелелия персийски килим пред камината и задните му лапи потрепваха в съня. Мама се наведе и погали издутото му коремче. Замислих се как това някога гордо животно сега с такава готовност търпи подобно унижение. Колкото и да се боях да отида на този бал и колкото и ужасно да беше чувството, че ще ме оценяват като пресен плод на пазара, да остана завинаги под властта на мама, докато тя бавно смачка душата ми, изглеждаше далеч по-лоша алтернатива.

– Утре заран очаквам пълен отчет – каза мама. – Възползвайте се от момента и от красотата си. Бъдете гордост за семейството си.

* * *

Вашият коментар