За любовта и живота след войната в късния роман на един от най-великите писатели на XX век.

Много преди „Сияние на жена” на Ромен Гари друг велик писател на XX век повдига темата за живота като разходка по опънато въже над бездна.

Много след „Гам”, „Мансардата на бляновете и „На западния фронт нищо ново” Ерих Мария Ремарк създава „Живот назаем” („Небето няма любимци”) – творбата на немския автор,  превърнала се в една последна шега със смъртта и своеобразен апотеоз на живота.

            Двама души без бъдеще – неговото до следващото състезание, а нейното – до поредния кръвоизлив, намират в любовта убежище от самотата, бягство от собствените си невидими клетки, безизходицата и дебнещата ги смърт.

Крехката Лилиан Дюнкерк, преживяла Втората световна война в подземията на Париж и прекарваща дните си в санаториума „Бела Виста” в Швейцарските Алпи, и автомобилният състезател Клерфе, изкарал войната във военнопленнически лагер и поразен от бацила на отчаянието и отчуждението, се понасят в страстен танц, в съвместно състезание с фаталния край на омагьосаната кръгова писта, наречена съдба.

Мъжът, който изглежда безсмъртен, и жената, бягаща от своята тленност, се допълват перфектно в пътешествието си до ръба на света.

Каква е цената на живота след две световни войни? И в колко точно мигове се измерва щастието?

„Живот назаем” поднася голямата тема за любовта като спасение и за вдишванията и издишванията като източник на надежда дори там, където нейният огън отдавна е угаснал.

Ерих Мария Ремарк остава един от най-обичаните немски писатели. Определян като „майстор на лирическия натурализъм”, той оставя богато литературно наследство, а романите му са преведени на близо 60 езика.

Из „Живот назаем” от Ерих Мария Ремарк

I

Клерфе спря колата пред една бензиностанция, където снегът бе разчистен, и натисна клаксона. Над телефонните стълбове грачеха врани, а откъм малката работилница зад бензиностанцията долиташе чукане върху ламарина.

Чукането престана и от работилницата излезе момче на около шестнадесет години в червен пуловер и с очила със стоманени рамки.

– Напълни резервоара – каза Клерфе и слезе от колата.

– Супер ли?

– Да. Къде може тук човек да хапне?

Момчето посочи с палец към отсрещната страна на пътя.

– Ей там. Днес за обяд имаха свинско със зеле по бернски. Да сваля ли веригите от гумите?

– Защо?

– Пътят нагоре е още по-заледен и оттук.

– Из целия проход?

– През прохода не може да минете. От вчера отново е затрупан. А пък с тази ниска спортна кола въобще не си правете илюзии, че ще успеете.

– Сериозно ли? – каза Клерфе. – Само разпалваш любопитството ми.

– А пък Вие моето – отвърна момчето.

Гостилницата не бе проветрявана отдавна и миришеше на прокиснала бира и дълга зима. Клерфе си поръча месо по швейцарски, хляб, сирене и каничка бяло местно вино. Поиска да му сервират на терасата. Навън не беше много студено. Небето изглеждаше огромно и имаше цвят на тинтява.

– Да пръсна ли колата с маркуча? – викна момчето от бензиностанцията. – Закопняло е старчето за водица!

– Не. Почисти само предното стъкло.

Колата не бе мита отдавна и това веднага се набиваше на очи. Проливният дъжд, връхлетял го след Екс, бе превърнал червения прах от крайбрежието на Сен Рафаел по капака на мотора и калниците в някаква мръсна, разядена тъкан. Към нея се бяха прибавили варовитите пръски от локвите на Средна Франция, а също и калта, запокитена върху каросерията от колелата на безчислените камиони, които трябваше да задминава.

„Всъщност какво ме накара да се домъкна тук? – мислеше Клерфе. – За ски бездруго е вече късно.“ Нима причина бе състраданието? Знаеше, че състраданието е лош спътник, но още по-лошо ставаше, когато то се превърне в цел на едно пътуване. „Защо впрочем не заминах за Мюнхен? Или за Милано? Но какво ще търся в Мюнхен или в Милано? Или където и да е другаде? Аз просто съм уморен – мислеше той. – Уморен съм от зас-тоя, уморен съм и от честата промяна. А може би съм уморен само от необходимостта постоянно да взимам решения? Но какво има тук чак толкова да решавам?“

Клерфе изпи виното си и влезе отново в гостилницата.

Момичето зад тезгяха миеше чаши. Препарираната глава на една дива коза се пулеше със стъклените си очи над главите на посетителите към отсрещната реклама на някаква цюрихска пивоварна.

Клерфе извади от джоба си едно плоско шише, обвито в кожа.

– Бихте ли ми го напълнили с коняк.

– С „Курвоазие“, „Реми-Мартен“ или „Мартел“?

– С „Мартел“.

Момичето започна да мери коняка с чаша. Една котка се приближи и се загали в краката на Клерфе. Той поиска също два пакета цигари и кибрит и заплати сметката си.

– Километри ли са това? – попита навън момчето в червения пуловер, като посочи спидометъра на колата.

– Не, това са мили.

Момчето подсвирна.

– Но какво търсите тогава в Алпите? Защо не летите с таратайката си по автострадата?

Клерфе го погледна. Видя бляскащите стъкла на очилата му, вирнатия нос, пъпчиците по лицето и щръкналите му уши. Същество, заменило меланхолията на детството през войната с всички заблуждения на полузрелостта.

– Нещата невинаги стават както трябва, синко. Дори и да са ти напълно ясни. Но понякога тъкмо в това се състои очарованието на живота. Загряваш ли?

– Не – отвърна момчето и подсмръкна. – Но телефони на спасителната служба ще намерите из целия проход. В случай че заседнете, достатъчно е само да ни позвъните и ние ще Ви измъкнем. Ето ви нашия номер.

– Вече не изпращате ли санбернарски кучета с шишенца коняк на врата?

– Не. Алкохолът е много скъп, а и кучетата се изхитриха. Сами изпиват коняка. Затова си служим само с волове. Яки волове, удобни за изтегляне.

Момчето издържа погледа на Клерфе през бляскащите стъкла на очилата си.

– Само ти ми липсваше днес – каза той накрая. – Алпийски тарикат на хиляда и двеста метра височина! Може би те наричат още и Песталоци или Лафатер?

– Не. Казвам се Гьоринг.

– Какво?

– Гьоринг. – Момчето се озъби в усмивка – липсваше му един преден зъб. – Обаче малкото ми име е Хуберт.

– Да не си роднина на онзи…

– Не – прекъсна го Хуберт. – Аз съм от базелските Гьоринговци. Ако бях от онези, сега нямаше да точа тук бензин, а щях да получавам тлъста пенсийка.

Клерфе замълча за миг.

– Странен ден е днес – каза той след малко. – Кой можеше да очаква това? Все пак всичко хубаво, синко, желая ти успех в живота. За мене ти си изненада.

– А Вие за мене не. Вие сте автомобилен състезател, нали?

– Как позна?

Хуберт Гьоринг посочи едва забележимия номер под мръсотията върху капака на мотора.

– Та ти си бил освен всичко друго и детектив! – Клерфе се качи в колата. – Може би е по-добре още отсега да те пратят в затвора, за да се спаси човечеството от някое ново нещастие. Когато станеш министър-председател, вече ще бъде късно.

Той запали мотора.

– Забравихте да платите – заяви Хуберт. – За Вас, четиридесет и две франкчета.

Клерфе му подаде парите.

– Франкчета! – каза той. – Това ме успокоява, Хуберт. В страна, където наричат парите с умалителни имена, не може да има фашизъм.

Един час по-късно колата заседна. Няколко снежни козирки се бяха срутили по склона и бяха засипали шосето. Клерфе можеше да обърне колата и да се върне обратно, но нямаше никакво желание да среща отново рибешкия поглед на Хуберт Гьоринг. Освен това не обичаше да се връща от пътя си. Затова остана да седи търпеливо в колата, пушеше цигари, отпиваше от коняка, вслушваше се в крясъка на враните и чакаше намесата на провидението.

Провидението се появи след някое време в образа на малка снегориначка. Клерфе раздели остатъка от коняка с шофьора. После мъжът го задмина, започна със своята машина да разчиства снега и да го трупа встрани от пътя, сякаш разрязваше някакво исполинско повалено дърво, а летящите му стърготини образуваха бяла окръжност, сияеща под лъчите на косото слънце във всички цветове на дъгата.

Двеста метра по-нататък пътят бе отново свободен. Снегориначката се отмести встрани и колата на Клерфе се промъкна покрай нея. Шофьорът махна с ръка. И той като Хуберт носеше червен пуловер и очила. Затова Клерфе не завърза с него разговор, а само размени няколко безопасни мисли за снега и коняка – да се сблъска с втори Гьоринг в един и същ ден му изглеждаше прекалено много.

Хуберт го бе излъгал – горе проходът не беше затворен. Колата бързо набираше височина и внезапно пред очите на Клерфе се откри дълбоко в ниското долината – синкава и мека в припадащия здрач, с пръснати като в детска кутия за играчки селски къщици с побелели покриви, една островърха църковна камбанария, заледени пързалки, няколко хотела и първите светлинки по домовете. За момент Клерфе спря колата и загледа надолу. След това започна бавно да се спуска по завоите. Някъде там, в един санаториум, се лекуваше Холман, неговият втори пилот, разболял се преди една година. Лекарят бе установил туберкулоза, а Холман само се бе изсмял – заяви, че подобни неща едва ли могат да съществуват още във века на антибиотиците и чудотворните плесени, а и да съществуват, болните получават шепа таблетки, няколко инжекции и всичко се оправя. Но чудотворните средства съвсем не бяха толкова ефикасни и бързодействащи, както ги рекламираха, особено когато се прилагаха върху хора, израснали през войната и невинаги имали какво да ядат. Холман бе получил своя кръвоизлив по време на състезанието на хиляда мили в Италия – малко преди Рим – и Клерфе се бе видял принуден да го остави в депото. Лекарят бе настоял да бъде изпратен за няколко месеца на планина. Отначало Холман се бе разбунтувал, но накрая трябваше да се примири. Няколкото месеца обаче се бяха превърнали в цяла година.

Изведнъж моторът задави. „Пак свещите!“ – помисли Клерфе. Това му се случваше винаги щом престанеше да мисли за пътуването. Измина последната отсечка от наклона със загасен двигател и когато стигна равния път, спря и отвори капака.

Както винаги свещите на втория и четвъртия цилиндър бяха зацапани. Клерфе ги отвинти, почисти ги, монтира ги наново и запали мотора. Сега той работеше добре и Клерфе няколко пъти натисна с ръка педала на газта, за да изгони от цилиндрите излишното масло. Когато се изправи, видя, че отсреща по пътя се задава шейна, чиито коне се бяха подплашили от резките изревавания на двигателя. Те се бяха изправили на задните си крака и влачеха шейната напреко на шосето, право към колата. Клерфе се хвърли насреща им, улови левия кон за юздата и увисна на нея.

След още няколко скока животните спряха на място. Те трепереха, а главите им бяха обвити в парата от тяхното дишане. Очите им бяха диви и ужасени, сякаш очи на някакви допотопни същества. Клерфе предпазливо отпусна ремъците. Конете не помръдваха от мястото си, само пръхтяха и подрънкваха със звънчетата си. Забеляза, че не бяха обикновени впрегатни коне.

Един висок мъж с черен кожен калпак се изправи в шейната и заговори успокоително на конете. До него седеше млада жена, заловила се здраво за перилата на седалката. Лицето є бе обгоряло от слънцето, а очите є бяха необикновено светли.

– Съжалявам, че Ви изплаших – каза Клерфе. – През ум не ми мина, че конете в този край не са свикнали на автомобили.

Мъжът продължи да се занимава с животните, след това отпусна юздите и полуизвърнат към Клерфе, каза хладно:

– Поне не на автомобили, вдигащи такъв шум! Но аз можех и сам да се справя с шейната. Благодаря Ви все пак за опита да ни спасите.

Клерфе вдигна очи. Видя една високомерна физиономия, в която проблясваше едва доловима подигравка, сякаш непознатият учтиво се надсмиваше над Клерфе, че съвсем ненужно се е вмъкнал в ролята на герой. Отдавна не му се бе случвало да изпита такава неприязън към някого от пръв поглед.

– Исках да спася не Вас – отвърна той сухо, – а само колата си от плазовете на шейната ви.

– Надявам се, че при това не сте се изцапали ненужно.

Мъжът отново се извърна към конете. Клерфе погледна жената. „Ето каква била работата – помисли си той. – Иска сам да изглежда герой!“

– Не, не се изцапах – отвърна той бавно. – Имах работа само с конете Ви, но не и с Вас!

 

 

 

Вашият коментар