Издателство ИБИС представя „Забравена истина“ от К. А. Тъкър

ОЧАКВАЙТЕ НА 18 СЕПТЕМВРИ

Роман за една млада жена, която изгубва паметта си, и един мъж, който знае, че единственият начин да я защити, е да стои далече от нея.

Изоставена да умре в пусто поле на провинциален Орегон, една млада жена, противно на всички очаквания, оцелява, но се събужда, без да има представа коя е, нито какво се е случило с нея. Тя си избира името Уотър заради малката скрита татуировка върху тялото ѝ – единствената нишка към миналото ѝ. Взета под крилото на Джини Фицджералд, своенравна, но с добро сърце възрастна жена, която живее във ферма за коне, Уотър бавно започва да гради своя нов живот. Ала докато се опитва да събере изплъзващите се отломки от паметта си, все повече въпроси изплуват: кой е съседът, който мълчаливо работи под капака на своята кола? Защо Джини не позволява кракът му да стъпи в имота ѝ? И защо Уотър има чувството, че го познава?

Двайсет и четири годишният Джеси Уелс не знае кога Уотър ще възвърне паметта си. За нейно добро се надява това никога да не се случи. Той е сигурен, че така тя ще е в безопасност и много по-щастлива. И тъкмо заради това трябва да стои по-далече от нея. Защото близостта му ще възкреси истината, която е по-добре да остане погребана.

Бедата е, че изглежда, водата винаги намира своя път към повърхността…

„Завладяваща, романтична история, с гангстерски привкус.” – КЪРКЪС РИВЮС

„Забравена истина” е любовна история, която има и трагична страна; понякога е сърцераздирателна, но в същото време е изпълнена с нежни и много забавни моменти, които могат да разтопят сърцето ти.“ – РИЙДИНГ АФТЪР МИДНАЙТ

ОТЗИВИ ОТ ЧИТАТЕЛИ:

„Не знам какво да кажа, за да ви убедя да прочетете „Забравена истина“ – това е книга, за която колкото и да говориш, не можеше да опишеш с думи уникалното чувство, което те преследва, докато я четеш. Чувството, че си попаднал на завладяваща история и на изключителен автор.“ – Христина Спасова
Линк към цялото ревю: http://hrisilandia.com/2018/09/13/

„Това, което отличава романа насред морето от любовни истории, е сюжетът, нотката на напрежение и загадката, която витае около загубата на паметта на Уотър. Ако търсите красив романс между двама души и интересен сюжет, то „Забравена истина“ e вашата книга.“ – Преслава Колева
Линк към цялото ревю: http://azcheta.com/burying-water-k-a-tucker/

Забравена истина (ОТКЪС), К. А. Тъкър

     Пролог

ДЖЕСИ

СЕГА

Това не може да е истина… Това не може да е истина… Това не може да е истина…
Думите се въртят в съзнанието ми като колелата на моята носеща се с пълна скорост куда, докато задницата ѝ се пързаля по чакъла и леда. Конструирана с тежка предница и мощен двигател, тази кола трудно се овладява дори в хубаво време. Ще се блъсна в едно от тези проклети дървета, ако не намаля.
Натискам крак върху педала на газта.
Не мога да намаля сега.
Не и докато не се уверя, че Бун греши за това, което твърди, че е чул. В най-добрия случай неговият руски може да се нарече посредствен. Бих дал всичко на света, за да греши за това.
Стомахът ми се свива, когато колата поднася на следващия завой. Конусовидното очертание на Блак Бют се извисява като зловеща сянка пред мен на мъждивата светлина преди зазоряване. Заснежените следи от гуми, осветявани от фаровете на колата, може дори да не са тези, които търся, но са широки като от хамъра на Виктор и е дяволски сигурно, че са единствените по този стар, изоставен черен планински път. Никой не идва тук през януари.
Редицата дървета неочаквано свършва пред мен. Натискам силно спирачките и колата се плъзга странично към стар тотемен стълб. Продължава да се движи, когато изключвам ръмжащия двигател, отварям вратата и изскачам навън, докато непохватно се опитвам да включа фенерчето. Нужни са три силни натискания с треперещите ми ръце, за да светне.
Започвам да претърсвам земята. Плетеницата от следи от гуми подсказва, че някой е направил обратен завой. Отпечатъците от стъпки свидетелстват, че е имало повече от един човек. И когато виждам наполовина изпушената цигара с онези странни букви върху филтъра, знам, че Бун не е сгрешил.
– Алекс!
Ехото ми отговаря веднъж… два пъти… преди огромната пустош да погълне отчаяния ми вик. Шаря обезумяло с лъча на фенерчето, с побелели кокалчета на пръстите, когато зървам стъпките, водещи настрани от стария тесен път към дърветата.
Ледени пръсти стискат сърцето ми.
Хуквам обратно към колата, грабвам от задната седалка старото вълнено одеяло на червени и сини карета, което тя толкова много обича. Буци сняг полепват отстрани по маратонките ми, докато тичам по пътеката отвъд дърветата към голото поле отпред. Бумтенето на кръвта в ушите ми е единственият звук, който чувам.
Единственият признак на живот.
Ужасът вцепенява сетивата ми, суровата зима на Западното тихоокеанско крайбрежие вкочанява тялото ми, но въпреки това продължавам напред, защото, ако…
Лъчът на фенерчето осветява неподвижна фигура, лежаща по лице върху снега. Бих познал навсякъде това розово палто и платиненорусата ѝ коса; блестящата синя рокля, която тя толкова ненавижда, прилича на купчина сапфири върху бялo платно.
Сърцето ми се смразява.
– Алекс – едва прошепвам.

 

Вашият коментар