nora-roburts-zalivat-na-vazdishkite_printИК ХЕРМЕС представя „Заливът на въздишките“ – вВтора книга от най-новата трилогия на Нора Робъртс –  „Пазителите“!

Очаквайте на 17 ноември!

За книгата

Пътешественикът Сойер отвежда пазителите до италианския остров Капри. Според виденията на Саша там, в Залива на въздишките, е скрита Водната звезда. Сойер се влюбва в красивата русалка Аника, но знае, че ако я допусне до сърцето си, и двамата ще страдат. Тя принадлежи на морето и времето й на сушата изтича.

Шестимата пазители се впускат в търсене на Залива на въздишките, който според легендата може да бъде видян само от малцина избрани. Загубила Огнената звезда, Нереза се спотайва в сенките и подготвя отмъщението си. Този път обаче тя разполага с опасен и кръвожаден съюзник. Смъртоносен, непредсказуем и жаден за вечен живот. Човек.

В борбата между мрака и светлината единствено любовта може да спаси пазителите от ужасна участ.

b16761За авторката

Внушителното творчество на световноизвестната писателка Нора Робъртс надвишава 200 романа с общ тираж 500 милиона екземпляра. Нейни заглавия присъстват постоянно в класацията на „Ню Йорк Таймс“ за бестселъри и често я оглавяват. Робъртс е първият автор, намерил своето почетно място в Американската асоциация на авторите на романтични четива.

Неочакваните обрати, любовната страст, енергичното действие и криминалната нотка превръщат всеки неин роман в тотален хит.

На въпроса коя от собствените й книги й е любима, Нора с усмивка отговаря: „Тази, която се продава“.

Отзиви на критиката

„Нора Робъртс е любимата авторка на Америка“ – Ню Йоркър

„Нора Робъртс безспорно е майсторка на словото!”— Лос Анджелис Дейли Нюз

Откъс

За миг, продължил колкото едно плясване с криле, Аника долови мириса на морето, чу гласове, извисили се в песен. Първо ги имаше, после изчезнаха, мъглявина в мъглявината от цвят и скорост, но изпълниха сърцето й с любов.

После дойде въздишката, ехо от въздишки, друг вид музика. Сладко-горчива. И я заля като сълзи.

Падаше надолу, изпълнена едновременно с радост и тъга. Премяташе се, въртеше се спираловидно, спускаше се задъхано, което прибави безразсъдна тръпка и ненадейна паника към усещанията й.

Сега пляскаха хиляди криле, стотици хиляди, като плющене на вятър и стена от звуци. Нещо цветно пробяга в тъмното, докато тя се приземяваше толкова внезапно, че не успя да си поеме дъх.

За миг се уплаши, че са се озовали в дълбока и тъмна пещера, където пълзят паяци, и още по-лошо – много по-лошо! – където ги очаква притаилата се Нереза.

После зрението й се проясни. Различи сенки и подобие на лунна светлина, почувства стегнатото тяло под себе си, ръцете, които я прегръщаха здраво. Тя познаваше очертанията на това тяло, този аромат, прииска й се да се сгуши в него, пък да става каквото ще.

Беше цяло чудо, че чувстваше отново сърцето му, което биеше толкова бързо и силно, под своето.

Мъжът се размърда и едната му ръка се плъзна по косата й. Другата докосна леко дупето й и тя изпита прекрасно чувство.

Веднага се сгуши в него.

–         Мммм. – Сега двете ръце се отпуснаха на раменете й, но гласът му бе толкова близо до сърцето й, че дъхът му я погъделичка. – Добре ли си? Ранена ли си? Добре ли са всички?

Тя си спомни приятелите – не че ги беше забравила, нямаше как да се случи. Ала никога досега не бе лежала така интимно върху мъж – върху Сойер – и това й харесваше извънредно много!

Чу сумтене, изохкване, ругатня. Раздразненият глас на Дойл наблизо произнесе отчетливо: “По дяволите!”.

Не се разтревожи за Дойл. Все пак той беше безсмъртен.

–         Не чувам нищо. – Това беше Бран, на около метър разстояние.  – Всички ли са тук? Саша е с мен. Райли?

–         Страхотно пътуване!

–         Стига да си махнеш коляното от топките ми! – изсумтя Дойл.

Аника чу тупване и реши, че Дойл избутва Райли и коляното й от себе си – вече знаеше, че топките не са само играчките, които подскачат, а и деликатна част от мъжката анатомия.

–         Тук съм – провикна се и се потърка лекичко в чувствителното място на Сойер, за да си направи експеримент. – От небето ли паднахме?

–         Почти. – Сойер прочисти гърлото си и Аника остана разочарована, когато се отмести от нея и седна. – Не можах да забавя приземяването. Никога не съм пренасял шест души, и то толкова надалеч. Предполагам, че преценката ми не бе съвсем точна.

–         Но сме тук, и шестимата, това е важното – успокои го Бран. – Питам се само дали сме на точното място?

–         Вътре сме – каза Саша. – Виждам прозорци, през тях прониква лунна светлина. Където и да сме, все още е нощ.

–         Да се надяваме, че Сойер и неговият пространствено-времеви компас са ни пренесли на точното място в точното време. Хайде да разберем.

Райли се надигна от пода. Ученият археолог. Аника запремята думата в ума си, тъй като нейните роднини, морските хора, нямаха подобно нещо. Не бяха и ликани, мислеше си тя, така че в нейния свят не съществуваше нищо и никой подобен на Райли.

Доктор Райли Гуин – жилаво, стегнато тяло, шапка с широка периферия, която някак си бе успяла да се задържи на главата й, се приближи към прозореца.

–         Виждам вода, но не е като изгледа от вилата в Корфу – по-нагоре сме. Път – стръмен, тесен. Стълби, които водят към него. Почти съм сигурна, че това е Капри, а ние се намираме във вилата. Право в целта, Сойер! Браво на пътешественика и вълшебния му компас.

–         Благодаря. – Той стана, поколеба се, протегна ръка към Аника, за да й помогне да се изправи. Макар краката й да бяха силни и гъвкави, тя прие помощта му.

–         Да видим дали ще намеря осветлението – каза Райли.

–         Аз ще ти помогна.

Бран, също на крака, прегърнал Саша през раменете, протегна ръка. Топката светлина, която увисна над дланта му, освети стаята.

Това, че видя всичките си приятели около себе си, сгря сърцето й като песента. Саша, ясновидката, с коса като слънцето и очи като небето. Бран, магьосника, толкова красив, одухотворен от магиите си. И Райли, с една ръка върху дръжката на пистолета на бедрото си, готова да го използва, и тъмнозлатисти очи, които обхващаха всичко наведнъж, докато Дойл, воин от главата до петите, стоеше вече извадил меч.

И Сойер, нейният Сойер, с компаса на пътешественик в ръка.

Може да имаха синини и рани след последната битка, но сега бяха в безопасност.