darkmouth_coverНовият световен хит в детската литература – Даркмут (ИК „Сиела“) на Шейн Хегарти, дебютира и на българската книжна сцена с първа книга от едноименната поредица. Като всяка истински добра история за деца, и тази е напълно подходяща за по-зрели читатели, които с широка усмивка биха посрещнали чувството за хумор и края, който обещава нещата да загрубяват занапред.

Новата детска мания по света – Даркмут вече броди из българските книжарници. Книгата, която побърка всички фенове на „Пърси Джаксън“ и „Как да си дресираш дракон“ е тоталният хит на пазара в държави като Великобритания, Германия и САЩ, а правата й за превод са купени за повече от 16 езика по целия свят.
darkmouth_illustrationГрадчето Даркмут, което никой никога не намира по собствено желание, а само след като се е изгубил някъде на пътя – и да, на входа наистина има рисунка на змия, която поглъща дете – е напът да стане най-вълнуващото място на света. Свирепи митични чудовища, наречени Легенди, някога споделяли земята с хората, но после станали завистливи и направо агресивни. Те били заточени в Опустошената земя, откъдето постоянно търсят начин да избягат. Сега Даркмут е последното останало място, където Легендите все още могат да прекосяват през бариерата и да проникват в нашия свят, носейки след себе си поройни дъждове и разруха. Напоследък обаче нападенията са намалели значително. А причината за това е по-злокобна, отколкото някой може да си представи… Поколения наред семейството на Фин е защитавало Даркмут от настъпленията на Легендите. Когато Фин навърши тринайсет, той ще поеме задачата от баща си – Хюго Великия. Което не вещае нищо добро, защото Фин е най-неумелият Ловец на Легенди в историята на човечеството. Сега коварен план за сериозно ново настъпление на чудовищата е надвиснал над света, а стари семейни тайни заплашват да разклатят редиците на последните защитници на хората.

darkmouth_illustration_Шейн Хегарти е родом от Ирландия. Горд баща на 4 деца, Хегарти работи като журналист в „The Irish Times“, а Даркмут е неговият литературен дебют, който му носи невероятен успех. Едва за няколко месеца книгата придобива главозамайваща популярност в световен мащаб, превръщайки се във водещата серия на издателство „Харпър Колинс“ за деца между 8 и 14 години.
Художник на корицата на българското издание на Даркмут е Стоян Атанасов, който е известен с кориците си в областта на детско-юношеската литература.

*
Изумително. Следващото голямо нещо.

Оуън Колфър, автор на „Артемис Фоул“

darkmouth_posterОТКЪС

Когато по-късно Фин се връщаше в мислите си към онази сутрин, той я определяше като момента, от който нещата бяха започнали истински да се объркват.

Като помисли малко повече, той разбра, че може да определи почти всяка сутрин от първите си дванадесет години като момент, в който нещата са започнали да се объркват. Тогава обаче той не мислеше особено много. Вместо това тичаше. С всички сили. Облечен с дрънчаща броня и тежък шлем. Под дъжда. Надалече от Минотавъра.

Пет минути преди това всичко изглеждаше така, сякаш върви поне малко по план, макар и Фин да не беше съвсем сигурен какъв точно е този план. Тогава той беше преследвачът, който държи в ръката си Десикатор[1] – една солидна лъскава пушка с висящ пред спусъка цилиндър. Беше Ловецът, който пристъпва тежко из лабиринта от малки улички на Даркмут с черен шлем и бойни доспехи – малки квадратчета от матов метал, съединени несръчно, така че когато се движеше, звучеше, като че ли по стълбите пада пълна с вилици торба.

Доспехите му бяха големи, тъй като родителите му бяха казали да има предвид, че ще порасне. А дрънчаха, защото ги беше направил сам.

Някъде не много далече, около две пресечки по-нататък, Фин беше чул звука на стъкло, което се разбива в камък, или може би камък, който се хвърля в стъкло. Така или иначе, шумът бе последван от писъка на алармата на кола и още по-силния писък на човек.

Даркмут беше град, пълен със задънени улици и алеи без изход с високи огради, покрити със счупено стъкло, остри камъни и остриета на ножове. Планът на града беше такъв, за да обърква Легендите, да ги спира и да ги насочва към улици без изход. Но Фин знаеше откъде да минава.

Вървейки по следата, която Легендата оставяше в прахта, той излезе на „Броукън Роуд”, главната улица на Даркмут, където превозни средства бяха спрели внезапно по най-безразборен начин, а онези от жителите, които не бяха избягали, се криеха във входовете на все още затворените магазини.

А на края на улицата, поглеждайки през рамо, стоеше Минотавърът. Той беше наполовина човек, наполовина бик и беше ужасяващ. Сърцето на Фин прескочи веднъж, а след това направи три силни и бързи удара. Той си пое въздух на пресекулки. Беше прекарал детството си, разглеждайки рисунки на такива същества, които винаги бяха изобразени като могъщи и почти благородни Легенди. Но когато видя едно от тях в действителност, Фин осъзна, че рисунките бяха уловили силата на Минотавъра, но изобщо не бяха успели да покажат по никакъв начин точно колко яростен изглежда той.

От мястото, където извитите му рога излизаха от огромната му глава на бик, той беше покрит с мръсната козина на улично куче. Докато гледаше назад, от огромните му зъби капеха лиги и се стичаха по очертанията на мускулите, които се издуваха по гърба му и слизаха под талията, стигайки до парчета кожа, напукана като изгоряла почва. Съществото стоеше на два крака, които завършваха с огромни страшни нокти вместо копита.

Минотавърът беше по-страшен, отколкото Фин някога си беше представял, че може да бъде. А той си беше представял, че наистина е страшен.

Съществото гледаше право в него.

Фин се вмъкна в някакъв вход. Там вече се криеше една жена, опряла гърба си на вратата и притиснала силно към себе си куче. Лицето й беше изопнато от страх.

– Не се тревожете, г-жо Брайт. Вие с Япи скоро ще сте в безопасност, нали, момче? – каза Фин с приглушен зад шлема глас и погали дребното ловджийско куче със свободната си ръка. То кихна към него.

Жената кимна неуверено, за да му благодари, след това замълча.

– Къде е баща ти, младежо? Не трябва ли да е…

Надолу по улицата се чу трясък. Минотавърът беше изчезнал зад завоя на края на „Броукън Роуд”. Фин отново пое дълбоко въздух и тръгна след него.

От другата страна на оградата се разнесе толкова силен тътен, че изпрати от краката на Фин към мозъка му тръпки, които той разчете като сигнал да се втурне с писъци в обратната посока.

Но не побягна. Беше се обучавал за това. Беше роден за това. Знаеше какво се очаква от него, какво трябва да направи. Освен това, ако побегнеше сега, баща му щеше да се разочарова от него. Отново.

„Ще бъда до теб, когато имаш нужда от мен”, беше казал баща му тази сутрин.

Фин натисна един от бутоните на радиостанцията на шлема си и прошепна:

– Тате? Там ли си?

Единственият отговор беше безразличното припукване на статично електричество.

По една от малките пресечки премина огромна тъмна фигура, която се понесе покрай тесните й стени. Фин вдигна Десикатора и се втурна напред. На ъгъла той приклекна и надникна. Минотавърът беше спрял на не повече от двадесет метра. Огромните му рамене се надигаха под гневното му хриптящо дишане, докато обмисляше накъде да продължи.

Сега всичко зависеше от Фин. Той си припомни тренировките си. Съсредоточи се върху това, което го бяха учили. Замисли се върху съветите на баща си. Насочи внимателно голямото си сребристо оръжие, застана по-уверено и издиша.

Точно в този момент Минотавърът се обърна с лице към него, а очите му бяха като черни езера, издълбани под покритите му с белези рога. От огромните му изпочупени и нащърбени зъби капеше пяна. За секунда Фин се разсея от лигите, кръвта и дъждовните капки, полепнали по един кристален пръстен, прокаран през носа на Легендата.

Минотавърът изрева. Фин натисна спусъка.

Силата на изстрела го удари и той залитна назад. Една искряща въртяща се синя топка излетя от цевта на Десикатора, разтваряйки се в светеща мрежа, докато летеше към мястото, където Минотавърът беше стоял само преди миг… и се обви около една паркирана кола.

Фин изпъшка.

С проблясване и приглушено ууууп половината кола се огъна с болезненото скриптене на един тон метал, който се засмуква във форма, не по-голяма от кенче за газирана напитка.

Фин се огледа за Минотавъра. Беше изчезнал.

Натисна бутона на радиостанцията.

– Ъм, тате?

Отново нищо.

Той замълча, успокои, доколкото можеше, замаяния си мозък и отново тръгна по алеите. Използвайки древните методи, предадени му от миналото, Фин започна внимателно да търси следите на Минотавъра.

Нямаше нужда да си прави труда. Минотавърът пръв стигна до него.

[1] От англ. desiccate – изсушавам, пулверизирам. (Бел. пр.)