Изненадващо за всеки от нас идват моменти в живота, в които се приземяваме. Връщаме се в реалния свят и си спомняме, че сме хора. Че се раждаме. Умираме. Живеем. И всичко, което ни съпътства в живота, в даден момент… свършва.

Много отдавна съм напуснал малкия град. Оказва се, че с течение на годините съм напуснал и надживял малките хора, дребните проблеми, семкарството, клюкарството, хорското мнение и всички онези ОТРОВНИ елементи, които тровят живота на хората в малкия град. Там всеки се знае с всеки. Всеки гледа в паницата на всеки. Всеки се интересува от другия, от това колко добре или зле е, от това как се облича, от това какво работи, от това дали ходи да вижда родители и роднини, от това изобщо какъв е. Хорското мнение е изключително важно в малкия град. То определя морални ценности, то определя вътрешен заряд, то определя ВИЗИЯТА на човека в собствените му очи и в огледалото (очите на околните). Неприятен случай ме върна в родния град и ме събра за първи път от много години години с роднини, познати, приятели и др. Случая бе погребение. Роднините бяха всякакви. Лели, чичовци, вуйчовци, стринки, братовчеди…. Всички събрали се за да отдадат уважение на дядо ми. За доста дълъг период от време член на моето семейство се бе отдръпнал от „родата“. Причини много. Хора всякакви. Влизайки в обредния дом към мен се приближава моя леля (на покойния ми дядо съпругата има сестра, тази леля е дъщеря на сестрата). След като облян в сълзи я прегръщам, целувам и и поплаквам на рамото, чувам: „Ти леля имаш ли? Или че дойдеш да ме видиш кат’ умрем? Знаеш ли къде ми е къщата? Идваш ли си у вас?“ Трудно успях да отговоря, че успявам да се прибера в родния град изключително рядко. Следваха упреци към друг член от семейството ми, че години е отсъствал и че докато той е отсъствал, тази моя леля се е грижела за болния ми дядо. Последваха изказване на съболезнования към семейството. Леля ми, като се доближи до мен и и хванах и ЦЕЛУНАХ РЪКАТА, през сълзи се хвърлих на рамото и да я целувам и и казах в прав текст: „Много, ама МНОГО те обичам“, ревяйки като тийнейджър, насреща си чух един студен, змийски глас, който ми каза „По нищо не си личи!“. Братът на тази ми леля вървеше след нея и в момента в който ме доближи се хвърлих на врата му да го целувам и прегръщам и да поплача. ЕДВА ЕДВА вдигна ръка за да реагира. След което ЗАОБИКОЛИ и НЕ подаде ръка на стоящия член от семейството до мен и продължи.

Тези двама души, които НИТО са деца, нито са родители и нямат НИКАКВО отношение към покойника и моето семейство не бяха дошли да изпратят дядо ми. Бяха дошли да си излеят гнева и злобата от последните години. Дори върху момче, което НЕ са виждали отдавна. Момче, което НИКОГА не им е казало 1 лоша дума, нито пред тях, нито пред другиго за тях. Момче, което в прав текст им е засвидетелствало обич и уважение. Момче, което им е израсло пред очите и НЯМА отношение към родните им, приятелите им и отношенията им.

Това са дребни хора. Семкари. ХОРА, които средата и проблемите са ги овълчили. Тези хора са загубили светлината в себе си. Малкия град и злободневните проблеми, превръщат малките хора в интровертни мишки. Те нямат живот, те живеят за да има за какво да говорят и обсъждят, по кого да поклюкарят и кого да оплюят, наранят.

Оказва се, че преди толкова години съм избягал от град и среда, които могат да убият човека у всеки от РОДНИНИТЕ МИ. Какво остава за приятели и познати…. Много е жалко, много е притеснително. Много е НЕПРАВИЛНО. Все си мисля, че каквито и проблеми да имат хората, каквито и търкания да имат ТЕ трябват да се оставят на ОНЗИ праг. И докато мине ОНОВА събитие, да отдадат значимото уважение и почит към човека, когото всички са дошли да изпратят. След това, вън от събитието и мястото, ако искат да се избият, изедат и да се изплюят един върху друг. Но не там. Не тогава. Не по този начин.

Не мога да повярвам, че колкото и злоба и гняв да таиш в себе си, когато видиш разтърсено момче насреща си, което ти целува ръката, прегръща те и ти плаче на рамото, момче което ти заявява и показва със всяко свое действие от първия момент, че ТЕ ОБИЧА… единствения НЕВЪЗМОЖЕН отговор е, по нищо не личи.

Може би аз съм кривия. Може би аз съм нахлупил розовите очила. Може би средата в която аз раста е от друга планета и ме е възпитала погрешно. Но отказвам да повярвам и приема, че хората могат да бъдат само лоши. Или само добри. Хората са палитра от емоции и чувства, но ДОБРОТО в нас, в ОНЕЗИ моменти… някак взима превес. Нали така?!

Отказвам да повярвам, че разговорите в такъв момент е способно да се въртят около РАЗХОДИТЕ, около КОЕ колко струва, около КОЙ бил дошъл и кой НЕ БИЛ дошъл. Нима е възможно хората да живеят този примитивен живот от преди прехода и проблемите и темите да са ТОВА?! Нали дори този малък град и тези хора се намират в 2017г. Нали е друго хилядолетие, друг век…. Какво за бога става там?!

Имаш срещу себе си МОМЧЕ, пред което без свян хулиш, съскаш, упрекваш, укоряваш, накърняваш и ровиш рана, която НЕ ТЕ засяга и към която по НИКАКЪВ начин нямаш отношение. Кое ти дава право да съдиш? Кое ти дава право да търсиш вина, да се месиш и да взимаш страна? Всяко решение се взима от 1 човек и той си носи кръста. Без значение дали то е добро или лошо. Решението си е негово и ние можем да го приемем или отхвърлим но това е НАШЕ право и НАШЕ мнение, с което нямаме ПРАВО да тровим живота и ежедневието на околните. Нашето мнение за това си е НАШЕ, за да не занимаваме останалите с него.

Много жалко е как средата може да влияе на глупавите хора. И да са с възможност да НЕ И се поддадат, тя ги увлича. И да могат да изплуват- тя ги потапя. И да искат да избягат- тя ги тегли обратно. Дори и да НЕ СА глупави- тя ги прави такива. Това са от онези хора, които седят вкъщи, ядат на масата и гледат турски сериали. От онези хора, които гледат новини и се вайкат и маят колко лош е светът и как всичко е черно, гадно и добре, че поне ТЕ са добре малко от малко (без да могат да виждат колко зле са всъщност). 

Хора не стойте по малките градове. Не стойте по малките села. Не стойте при малките хора, при семкарите и черногледците. Те ще ви унищожат! Те са от онези, които с ДОБРО и с ЛЮБОВ не можете да „поправите“. Те са счупени. Те не се лепят. Средата ги е изяла и потиснала. Телевизията ги е затворила и самовглъбила. Те гледат навътре и НЕ виждат навън. Те виждат лошото и НЕ виждат хубавото.

Светът отдавна не е сив и черен. Погледнете навън. Дори сега. Днес. Вижте всичкото това слънце и разцъфващата природа. Тя НЕ заслужава черното в душите ни. Тя НЕ заслужава да НЕ бъдем добри.

Пазете се от лоши хора. От глупави хора. Те тровят….

(По обясними причини съм спестил имена и детайли в публикацията, тъй като НЯМАМ право да разполагам с друго, освен МОЕТО име! Снимките са с илюстративна цел, за онагледяване на типични моменти от „малкия“ град и „малките“ неща в него и са свалени от свободни сайтове във виртуалното пространство! )