75-та церемония по рздаването на статуетките Златен Глобус чука на вратата. В нощтта на 7-ми срещу 8-ми януари (за територията на България) ще станем свидетели на обявяването на победителите в отделните категории. А аз отново ще си позволя, да насоча вниманието ви към филм, който е сред основните претенденти, но НЯМА бъдеще по родните екрани.(няма и минало!)

„Аз, Тоня“ е филм, който се опитва да хвърли светлина и друга гледна точка към сибитията от 1994г., които разтресоха света на фигурното пързаляне. За онези от вас, които не са запознати със случилото се, пето историята в резюме:

В опита да превъзмогне тежкото си детство, Тоня Хардинг се превръща в една от най-добрите фигуристки в света. През 1994 година тя опропастява кариерата си с нападение срещу своята основна конкурентка на национална територия – Нанси Кериган. Седмици преди Зимните олимпийски игри в Лилехамер, Хардинг и бившият й съпруг наемат човек, който да счупи крака на Кериган. След неуспешното нападение Нанси се възстановява и дори печели сребърен медал на Олимпиадата. Тоня Хардинг печели в същата година националната шампионска титла, която обаче й е отнета след разследване на инцидента с нападението срещу Кериган, а също така Тоня е изключена завинаги от организацията на професионалните състезатели по фигурно пързаляне.

„Аз, Тоня“ е изключително странен филм. По-правилният жанр за него би бил тежка, биографична драма, но ТОЧНО поради безспорна грешка по отношение на жанровото си самоопределяне, филмът завива в напълно неочаквана посока и всъщност до голяма степен се проваля. Историята пресъздадена, като 100% драма, ще боли, ще разчуства, ще кара зрителя да бъде съпричастен и да ОСЪЖДА злодеите в нея. Тоня е един истински трагичен образ. Предисторията на малкото момиче, отиващия си баща и тази майка, са катализатора на цялото действие с порасналата кънкьорка.

Алисън Джейни в ролята на майката на Тоня е истинското актьорско бижу във филма. Въпреки всичките му проблеми, Алисън създава персонаж, с който МНОГО от зрителите ще обвържат своя живот. Злата майка не е позната на никому. Сбърканото съзнание. Грешните представи. Идеята, че АЗ СЪМ родител, АЗ знам, МОЕТО мнение е правилно са най-себичните удари в съзнанието на растящото дете, а Алисън успява да прикове очите и да я намразите след първото и появяване на екран. Тя пуши, тя псува, тя е олицетворение на ПРОПАДНАЛАТА жена, тя няма идея каква трябва да бъде майката, тя има един ОГРОМЕН проблем и той се казва АЗ-ът! Очевидно има огромни проблеми в предисторията, в отношенията на родителите на тази жена към нея. Проблеми, които тя никога не успява да надмогне и предава с още по-голяма и по-страшна сила на дъщеря си. 

Марго Роби и безкрайните хвалебствия към ролята и, изключителното и изпълнение и шумът за предстояща Оскар статуетка. Бъдете несъгласни, опровергайте ме, това НЕ Е най-доброто женско изпълнение за годината. Това НЕ Е най-добрата роля в кариерата на Марго. Най-добрата и роля е в най-тъпия филм, в който тя е участвала- „Отряд самоубийци“. В този филм имаше една Харли Куин, която засенчи вездесъщия Жокер, която засенчи целия отряд и целия филм. Странно е ролята, с която пробиваш в Холивуд, да бъде и най-добрата в кариерата ти. Тоня на Марго Роби е до голяма степен Харли Куин в реалния свят и без грим. Тя е налудничава, тя е непокорна, тя е самоуверена и все пак човек. Нюансът тук е, че тя е в реалния свят а не във вселената на супергероите. Тя има родители, детство, съпруг и мечта, която да преследва. Непреодолимата рана нанесена в детството и я белязва за цял живот и нейните избори, стъпки и развитие в личен план стигат до тоталния провал, истинския крах, който да е контраст на неуспоримия успех в професионалната и кариера. Тоня псува, пуши, държи се лошо, бие се, бива бита… Всичко, което НЕ ЖЕЛАЕМ да ни се случва, да виждаме, да чуваме и всичко, което пуритански възпитаното ни съзнание отхвърля, като лошо. 

Филмът има умопобъркващи сцени, които АКО се намираха насред драматично настроение и психически нагласи на зрителя, щяха да съберат очите ни в точка. Всеки сблъсък с майката, включително кулминационната сцена с ножа са тотален шок и предизвикват УАУ ефекта в зрителя. Всеки сблъсък с първия и съпруг, включително удара в огледалото са адски болезнени и добавяйки към това, че тя Е ЖЕНА ПО ДЯВОЛИТЕ стават истински удар в сърцето на зрителя, а не по героинята. Но всички тези иначе прекрасни сцени биват смачкани, изплюти и превърнати в пародийни, с прекрасната комична насоченост, веселата музика и забързаното темпо, да даваме нататък.

Инцидентът с Нанси. Все пак всички ще гледаме филма, за да видим прословутия инцидент с Нанси и „новата“ гледна точка. Да, това е една ВЪЗМОЖНА гледна точка. Да твърде вероятно е нещата да са се случили по този начин и връзката на самата Тоня със случката да бъде ТОЧНО такава. Но… моментът на инцидента отново се проваля. Всичко бидейки толкова весело, забавно, усмихнато, ведро, с живичка музика… преди инцидента… внезапно спира и имаме дългата пулсираща сцена с подготовката, осъществяването и бягството от мястото на инцидента. Контраста е явен. Усещането е изчезнало. Съпричастност няма. Ревящата и пищяща Нанси в телевизионния ефир след това е почти бутафорно забавна и преиграна. Последвалата развръзка и „коментарното студио“ допълнително нагнетяват усещането за нещо МНОГО сбъркано. 

Въпреки прекрасната сценография и духът на 80-те и 90-те години, въпреки чудесните сцени на отношения и играта на майката, дори и на Марго Роби, която не ме разбирайте погрешно, справя се страхотно, въпреки също така и красивите сцени със спортен оттенък, самото парзаляне, пируети…. филмът не докосва. Посланието не достига. Проблемът е в неясната и неориентирана жанрова определеност на филма, чиято пробладаваща част е брутална комедия ТАМ, където е задължително да бъде подчертана неговата драматична насоченост. А темпото се забавя и драмата идва във финалното действие, когато вече всичко е загубено.

„Аз, Тоня“ е гледаем и може би значим филм, показващ гледната точка на едно събитие отекнало в целия свят. Реализацията го води в посока обратна на сърцата на зрителите. Филмът няма премиерна дата за екраните в България. 

Вашият коментар