Излезе ново българско издание на знаменитите „Персийски писма“ (1721) на френския мислител, социолог и писател Монтескьо, една от най-ярките личности на Просвещението!

Вече три столетия „Персийски писма“ (превод: Галина Меламед, 304 стр. 18 лв.) непрестанно се преиздават в цял свят, четат се и се препрочитат като енциклопедичен епистоларен роман, като социален портрет с множество щрихи или като сказание за екзотично време на непредставими контрасти. Писмо подир писмо разкриват тайнствата в сарая с чувствените персийки, строго пазени от тиранични евнуси, и европейската освободеност на нравите, деспотизма на източните властелини и абсолютистките порядки във френския кралски двор, повелите на езически божества, на ислямските пророци и на християнския Бог, източното и западното понятие за чест и достойнство… И постепенно добиват плът просветителските възгледи на автора за човешката природа, за световната история, за строежа и управлението на обществото, за законотворчеството, морала, брачния съюз, верската търпимост, тежненията му за господство на свободата, разума, знанието и справедливостта.
Шарл дьо Монтескьо (1689-1755) е забележителен френски писател, юрист и социолог, известен преди всичко като историк–философ и мислител. Той е един от основоположниците на френското Просвещение, характеризиращо се с вяра в разума, науката и рационализма. Първият му роман излиза през 1721 година. През 1725 година Монтескьо пише поемата в проза Гнидски храм, издържана в хедонистичен стил. Заниманията с изящното слово обаче са недостатъчни за търсещия ум на Монтескьо. През 1728 година той поема на път, като си поставя за цел да изучи политическо-правните институции в редица европейски държави. Събраните впечатления се появяват на страниците на едно от най-значимите му произведения – За духа на законите, излязло през 1748 година. „Персийски писма” ни пренасят в Париж и Европа в зората на Просвещението през удивения поглед на двама персийски пътешественици, жадни за нови хоризонти. Срещат се и се разминават две култури, две мировъзрения, две философии за дълга и насладите в живота. Великолепно уловени и мъдро изтълкувани, поднесени със сочен, афористичен език и с жилото на сатирата от изкусното перо на ерудит. Екранизацията на книгата е дело на един от основоположниците на синема верите, френския режисьор Жан Руш.

Монтескьо  – „Персийски писма“ 

ПРЕДИСЛОВИЕ ОТ АВТОРА (1721)

Не правя посвещение, нито търся покровителство за настоящата книга: ако е хубава, ще я четат, ако не е, не ме интересува дали ще я четат.

Отделих тези първи писма, за да изпитам вкуса на публиката: имам на разположение много други и мога да ѝ ги предложа по-късно.

Ала това ще стане само ако остана неизвестен; узнаят ли името ми, ще замълча. Познавам жена, която ходи много добре, но започва да куца, когато я гледат. Творбата ми притежава достатъчно слабости и не желая да предоставя на критиката и собствените си недостатъци. Ако знаят кой съм, ще си кажат: „Книгата противоречи на характера му; би трябвало да използва времето си за нещо по-добро; тя не е достойна за сериозен човек“. Критиците винаги използват подобни разсъждения, защото за тях не е нужно да имаш много ум.

Персийците, написали тези писма, живяха в дома ми; прекарвахме времето си заедно. Те гледаха на мен като на човек от друг свят и затова нищо не криеха. Хора, дошли от толкова далеч, не можеха да имат тайни. Даваха ми повечето от писмата си; преписвах ги. Дори открих няколко, които не би трябвало да ми покажат, защото дълбоко засягаха персийското тщеславие и ревност.

Всъщност аз съм само преводач; целият ми труд се състоеше в това да съобразя произведението с нашите нрави. Доколкото можах, спестих на читателя витиеватия азиатски език и безчислените високопарни изрази, тъй като те безкрайно биха го отегчили.

Но не направих единствено това. Махнах дългите комплименти, които ориенталците използват в такова голямо количество, в каквото и ние, и съкратих безброй незначителни подробности, които не бива да излизат наяве и би трябвало да си останат само между двама приятели.

Ако повечето от авторите на сборници с писма постъпваха по този начин, от техните произведения нямаше да остане почти нищо.

Едно нещо често ме учудваше: понякога персийците познаваха не по-зле от мен нравите и обичаите на народа ни и бяха доловили и най-незабележимите обстоятелства. Те забелязваха такива неща, които, сигурен съм, биха се изплъзнали от погледа на много немци, пътуващи из Франция. Обяснявам си го с дългия им престой, а и с факта, че е по-лесно за един азиатец да изучи за една година нравите на французите, отколкото на един французин да се запознае с нравите на азиатците за четири, защото едните са толкова общителни, докато другите  – толкова затворени.

Обичаят дава възможност на всеки преводач и дори на най-недодялания тълкувател да украси началото на превода или на коментара си с панегирик за оригинала, като подчертае неговата полезност, качества и превъзходство. Не го правя и причините са ясни. Една от най-убедителните е, че това би било нещо много досадно, когато е поставено на място, досадно само по себе си: искам да кажа – в предисловие.

РАЗМИШЛЕНИЯ ЗА „ПЕРСИЙСКИ ПИСМА“ (1754)

В „Персийски писма“ на читателите най-много се понрави, че съвсем непринудено откриха в тях своеобразен роман с начало, развитие и край. Различните персонажи са свързани като брънки от една верига. Колкото повече продължава престоят им в Европа, толкова по-малко привлекателни и странни им изглеждат нравите в тази част на света. В зависимост от характерите си те с различно учудване възприемат тази странност и привлекателност. От друга страна, колкото по-дълго Узбек отсъства, толкова по-голям става безпорядъкът в сарая в Азия, тъй като с нарастването на гнева любовта намалява.

Този вид романи обикновено се приемат много добре, защото действащите лица сами излагат състоянието си и изживяват страстите си по-силно от всички разкази за тях. Това е една от причините за успеха на няколко очарователни творби, появили се след „Персийски писма“.

И на последно място, в обикновените романи отстъпленията са позволени единствено когато сами по себе си съставляват нов роман. В тях не може да има разсъждения, защото персонажите не са събрани, за да разсъждават, това би нарушило целта и естеството на произведението. Но под формата на писма, където действащите лица не са избрани и темите не зависят от никакъв замисъл или предварителен план, авторът добива предимството да прибави към романа философия, политика и морал и да свърже всичко със загадъчна и донякъде невидима нишка.

В началото „Персийски писма“ имаха такъв успех, че всички книжари правеха и невъзможното, за да получат продължението им. „Господине – казваха, – напишете ми „Персийски писма“.“

Ала изложеното дотук е достатъчно, за да покаже, че те не може да имат никакво продължение, нито да се смесят с писма, написани от друга ръка, колкото и остроумни да са.

Съществуват няколко остроти, които мнозина сметнаха за твърде дръзки, но аз ще ги помоля да вникнат в естеството на произведението. Персийците, играещи в него толкова значителна роля, се оказват внезапно пренесени в Европа, тоест в друг свят. В голяма част от книгата трябваше да бъдат представени като невежи люде, пълни с предразсъдъци: целта беше най-вече да покажем зараждането и развитието на идеите им. Първите им мисли трябваше да бъдат странни: на автора не му оставаше нищо друго, освен да им придаде тази странност, която не изключва наличието на ум. Беше достатъчно само да се опише чувството им при вида на всяко нещо, което им се струва необикновено. Много далеч от мисълта да засегне някакъв принцип на религията ни, авторът изобщо не смяташе, че постъпва непредпазливо. Въпросните остроти винаги бяха свързани с изненадата и учудването, по-малко с желанието за изследване и никога  – с критиката. Говорейки за нашата религия, персийците не трябваше да изглеждат по-образовани, отколкото когато обсъждат нашите обичаи и навици. Ако намират понякога странни нашите догми, то тази странност винаги е плод на пълното непознаване на връзките между тези догми и останалите ни истини.

Оправданията ни се дължат на любовта към нашите велики истини, независимо от почитта към човешкия род, който в никакъв случай не сме искали да засегнем в най-чувствителното място. Затова умоляваме читателя да гледа на споменатите остроти като на следствия от учудването на чужденци, които няма как да не се изненадват, или като на парадокси, казани от хора, които дори не са били в състояние да ги измислят. Молим го да разбере, че целият чар на произведението е в постоянния контраст между реалните неща и странния, наивен и причудлив начин, по който са възприети. Няма съмнение, че същността и замисълът на „Персийски писма“ са толкова очевидни, че могат да заблудят единствено онези, които сами искат да се заблудят.

Писмо I

УЗБЕК ДО ПРИЯТЕЛЯ МУ РУСТАН В ИСФАХАН

Прекарахме само един ден в Кум. След като се поклонихме на гроба на Девата, дала живот на дванайсет пророци, потеглихме наново и вчера, на двайсет и петия ден от заминаването ни от Исфахан, пристигнахме в Тебриз.

Рика и аз сме може би първите персийци, които, водени от любов към знанието, са напуснали страната си и са се отказали от сладостта на спокойния живот, за да търсят старателно мъдростта.

Родени сме в цветущо царство, но никога не сме мислели, че знанията ни са затворени в пределите му и че трябва да ни огрява единствено светлината на Изтока.

Съобщи ми какво се говори за нашето пътуване; не ме ласкай: знам, че хората, които ме одобряват, не са много. Изпрати писмото си в Ерзурум, където ще прекарам няколко дни. Сбогом, драги Рустан; бъди сигурен, че в която и част на света да се намирам, в мое лице имаш верен приятел.

Тебриз, 15-и ден от месец сафар 1711 г.

Писмо II

УЗБЕК ДО ГЛАВНИЯ ЧЕРЕН ЕВНУХ В САРАЯ В ИСФАХАН

Ти си верният пазител на най-красивите жени на Персия; поверил съм ти най-ценното ми богатство на този свят; в ръцете си държиш ключовете от съдбовните порти, които се отварят само за мен. Докато бдиш над скъпото на сърцето ми съкровище, то си почива и се радва на пълна сигурност. Пазиш го както в тишината на нощта, така и в дневната врява, неуморните ти грижи поддържат колебливата добродетел. Ако жените, които пазиш, пожелаят да се отклонят от дълга си, незабавно ще ги вразумиш. Ти си бич за порока и опора на верността.

Ръководиш ги и им се подчиняваш; безпрекословно изпълняваш техните желания и същевременно ги задължаваш да спазват законите на сарая. За теб е гордост да вършиш най-унизителните услуги; с почит и боязън се подчиняваш на законосъобразните им заповеди; служиш им като роб сред робите им. Но когато се опасяваш от погазване на законите на целомъдрието и скромността, ти им заповядваш вместо мен, техния господар.

Никога не забравяй от каква бездна те измъкнах, когато бе най-презреният от робите ми; поставих те на това място и ти поверих наслажденията на сърцето си. Бъди възможно най-покорен слуга на жените, споделящи любовта ми, ала нека те почувстват пълната си зависимост. Отрупвай ги с невинни удоволствия; разсей безпокойството им, забавлявай ги с музика, танци, сладки напитки; насърчавай ги да се събират често. Ако искат да отидат на село, може да ги заведеш, но отстрани всички мъже, които биха могли да срещнат. Настоявай да се грижат за своята чистота, която е об­раз на душевна непоквареност. Говори им понякога за мен. Бих искал да ги видя отново в това очарователно място, което те разхубавяват.

Сбогом.

Тебриз, 18-и ден от месец сафар 1711 г.

 

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here