PrintЗнаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча е новото попълнение в бляскавата колекция „Върхове“ на ИК „Изток-Запад“. Новото издание на книгата на великия Мигел де Сервантес е илюстрирано в стилистиката на цялата поредица, а художникът е добре познатият Петър Станимиров.

Най-знаменитите герои на испанската литература – борещият се с вятърни мелници Дон Кихот де Ла Манча и неизменният му тантурест оръженосец Санчо Панса – ни забавляват по своя неповторим начин в новото издание на Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча. Знаковият роман на големия Мигел де Сервантес излиза в два тома, първият от които е вече по книжарниците.

Световноизвестният романист, драматург и поет Мигел де Сервантес Сааведра е едно от знаковите имена както в испанската, така и в световната литература. Немалка част от биографичните данни за него обаче са спорни и до днес. Смята се, че Сервантес е роден през септември 1547 г. в Алкала де Енарес близо до Мадрид. В семейството на бръснаря-хирург Родриго, – който извършва някои прости медицински манипулации, характерни за бръснарите по това време, и Леонор де Кортинас – третата дъщеря на разорен благородник, Мигел е четвъртото от седем деца. Макар да няма конкретни доказателства, някои историци предполагат, че испанският класик е учил в Университета на Саламанка. Други са на мнение, че е получил образованието си в йезуитско училище в Кордоба или Севиля, но и това не е напълно сигурно. Влиянието на писателя върху формирането на испанския език обаче е несравнимо – неслучайно е наричан още „езикът на Сервантес“.

Сред интересните факти от неговия живот, достигнали до нас, са участието му в битката при Лепанто на 7 октомври 1571 г. – където получава 3 огнестрелни рани (две в гърдите и една в лявата ръка, която не може да движи до края на живота му); в експедициите до Корфу и Наварино и в боевете, при които османците завладяват Тунис и Ла Голета през 1574 г.; през 1575 г. е пленен от берберски пирати на Барселонския бряг (в себе си е носел препоръчителни писма до крал Филип II) и прекарва цели пет години в плен, опитвайки се неуспешно да избяга четири пъти.

След като през 1580 г. е откупен от родителите си, Мигел де Сервантес се завръща в Мадрид, където започва работа при местен благородник и се отдава на писане. Автор е на множество стихотворения, малка част от които са запазени до днес. През 1584 г. сключва брак с Каталина де Саласар и Паласиос, за чийто чичо се предполага, че е послужил за прототип на любимия на всички Дон Кихот.

Най-известното произведение на Свервантес и утвърдена световна класика, Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча, е определяно като първия съвременен европейски роман. Мнозина го сочат като един от еталоните на художествената литература.

Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча излиза за първи път у нас през 1882 г. Предполага се, че този превод – дело на възрожденския учител и политик Христо Н. Самсаров – е от френски език. По-късно и двата тома на книгата излизат в превод от испански език, като преводач е известният Тодор Петров Нейков, превел на испански „Гераците“ на Елин Пелин, „Жетварят“ на Йордан Йовков и „Под игото“ на Иван Вазов (заедно с Хуан Едуардо Сунига). Нейков е известен и с преводите си от испански на български език на Хосе Ортега-и-Гасет и Мигел де Унамуно. Именно преводът на Нейков е използван за новото издание на книгата. Стиховете пък са преведени от Стоян Бакърджиев.

illustration_2(1)Откъс от „Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча“ (том 1), Мигел де Сервантес

Междувременно Санчо Панса, леко[1] пораздрусан от слугите на монасите, се беше вече надигнал и наблюдаваше внимателно двубоя. Той молеше от все сърце Бога да дари дон Кихот с победа, та чрез нея той сам да спечели някой остров, защото не забравяше нито за миг обещанието на господаря си да го направи управител. Като видя, че сражението свърши и че господарят му се готвеше да яхне Росинант, Санчо се спусна да му държи стремето, коленичи пред дон Кихот и преди той да възседне коня си, улови ръката му, целуна я и каза:

– Благоволете, сеньоре мой дон Кихот, да ме направите управител на острова, който спечелихте в тази тежка битка. Колкото и голям да е той, аз чувствам, че имам достатъчни сили да го управлявам добре и не по-лошо от всеки друг, който е управлявал острови на този свят.

На тези думи дон Кихот отвърна така:

– Забележи, приятелю Санчо, че както днешното приключение, така и всички нему подобни приключения нямат за цел спечелването на острови. Това са обикновени приключения, каквито се случват по пътищата и в които единствената придобивка е да ти счупят главата или да ти отрежат ухото. Потърпи само и ще видиш, че ни очакват големи приключения, благодарение на които не само ще мога да те направя управител на остров, но и нещо много повече.

Санчо изказа голямата си благодарност на дон Кихот, целуна му отново ръката и края на бронята[2] и му помогна да се качи на Росинант. След това възседна магарето и последва господаря си, който с бърз ход, без да каже нито дума повече и без да се прости с дамите от каляската, навлезе в една близка гора. Санчо се движеше зад него, като караше магарето си да препуска колкото се може повече, но въпреки това Росинант се отдалечаваше и Санчо, уплашен, че ще изостане, започна да вика на господаря си да го почака. Дон Кихот изпълни молбата му, дръпна поводите на Росинант и го спря, за да изчака изморения си оръженосец, който, щом пристигна, каза:

– Струва ми се, сеньор, че няма да е зле да потърсим убежище в някоя черква[3]. Няма да се учудя, ако ни обадят на Санта Ермандад[4] и ни уловят, защото не са малко раните, които нанесохте на вашия противник в боя. Уверявам ви, че ако ни пипнат, ще има да се поизпотим, докато се измъкнем от затвора.

– Мълчи – каза дон Кихот. – Къде си видял или чел да бъде изправен пред съд странстващ рицар за битките, които е водил, колкото и да са били те кръвопролитни?

– Аз не знам какви са тези битки и тези кръвопролития – отговори Санчо – и през живота си не ми се е случвало да участвам в такива битки. Зная само, че Санта Ермандад се разправя с тези, които се бият по пътищата. Друго нищо не зная.

– Не се тревожи, приятелю – успокои го дон Кихот, – готов съм да те изтръгна дори и от ръцете на халдейците[5], та камо ли от ръцете на Санта Ермандад. Но кажи ми, за Бога: видял ли си по необятната земна шир рицар, по-смел от мене? Чел ли си друг да е показвал някога или да показва сега по-голям устрем в нападението, повече издръжливост в сражението, да нанася по-сръчно удари и да събаря с по-голямо настървение противника си?

– Правичката да си кажа – отговори Санчо, – аз никога не съм чел книги по простата причина, че не знам да чета и пиша, но готов съм да се обзаложа, че през живота си не съм служил на по-дързък господар от ваша милост и дай Боже да не стане нужда да заплатим за тези дързости там, където казах. Но сега чуйте молбата ми и се погрижете за здравето си, защото ухото ви кърви силно. В дисагите си нося превръзки и малко бял мехлем[6].

– Всичко това щеше да е излишно – отвърна дон Кихот, – ако бях се сетил да приготвя шишенце с балсама на Фиерабрас[7], защото само с една капка от него щяхме да си спестим и време, и лекове.

– За какво шишенце и какъв балсам говорите? – попита Санчо Панса.

– За балсам – отвърна дон Кихот, – чиято рецепта зная наизуст. Ако го притежаваш, няма защо да се боиш от смъртта, нито пък рискуваш да загинеш от рана, колкото и смъртоносна да е тя. И тъй, като приготвя от това питие и ти го поверя, ти трябва да действаш с него по следния начин: когато видиш, че в някое сражение са ме разсекли на две половини през средата на тялото ми (а това често се случва), ще вземеш грижливо половината от тялото ми, която падне на земята, и много бързо, преди да се е съсирила кръвта, ще я поставиш върху другата половина, която е останала на седлото, като внимаваш да ги слепиш точно и вярно. След това ще ми поднесеш да пия само две глътки от питието, за което ти говорих, и ще видиш, че отново ще стана по-здрав от камък.

– Ако това питие действително съществува – каза Панса, – аз се отказвам отсега още от управлението на обещания остров и ще поискам от ваша милост да ми дадете като единствено възнаграждение за многобройните ми и ценни услуги рецептата на това удивително питие, защото смятам, че една унция от него ще може да се продава навсякъде за повече от два реала, а на мене това ми стига, за да живея до края на живота си честно и спокойно. Остава да ми обясните дали струва скъпо приготовлението му.

– С по-малко от три реала могат да се приготвят цели три асумбри[8] – отговори дон Кихот.

– Тежко на мен, грешника! – възкликна Санчо. – Какво още чака ваша милост, та не приготви от този балсам, а и на мен да покаже как се приготовлява?

– Млъкни, приятелю! – отвърна дон Кихот. – Колко по-велики тайни възнамерявам да ти поверя и с колко много по-големи благоволения желая да те удостоя! А сега нека се лекуваме, че ухото все по-силно ме боли!

Санчо извади от дисагите си превръзки и мехлем. Но когато дон Кихот видя шлема си, малко остана да изгуби ума си от мъка. Постави ръка на меча си[9], вдигна очи към небето и каза:

– Кълна се в името на твореца на небето и земята и в най-пълния текст на светите четири евангелия[10], че ще водя живота, който е водил великият маркиз де Мантуа, когато се заклел да отмъсти за смъртта на племенника си Балдуин, тоест да не яде хляб на бяла покривка[11], да не се отбива при жена си и още други неща, които, макар да не помня вече, нека бъдат включени в клетвата ми, докато не си отмъстя докрай на човека, който ми нанесе такава обида.

Санчо чу тези думи и прибави:

– Забележете, ваша милост сеньор дон Кихот, че ако рицарят изпълни заповедта ви да се представи пред моята[12] сеньора Дулсинея дел Тобосо, с това той изцяло изпълва поетото задължение и не заслужава друго наказание – освен ако, разбира се, е извършил ново престъпление.

– Ти наговори много умни и уместни неща – отговори дон Кихот, – затова отменям клетвата си, що се отнася до желанието ми да му отмъстя още веднъж, но аз я повтарям и потвърждавам отново по отношение начина на живот, който ти описах, докато не отнема със сила от друг рицар шлем, равен на моя по достойнство. Недей мисли, Санчо, че това е някаква вятърничава мисъл. Ако аз вземам това решение, то е, защото имам кому да подражавам. Съвсем същото се бе случило с шлема на Мамбрино и това струва твърде скъпо на Сакрипанте[13].

– Защо ваша милост не изпрати по дяволите подобни клетви – запита Санчо, – тъй като те са извънредно вредни за здравето и много пакостни за съвестта? А за да ви докажа, че съм прав, отговорете само на въпроса: какво ще правим, ако по някаква случайност минат много дни, без да срещнем човек с шлем на глава? Ще трябва ли да изпълните клетвата си въпреки толкова трудности и неудобства, както например тези да спим облечени, да не нощуваме в населени места и да се подлагаме на хиляди други изпитания, за които се говори в клетвата на този луд старец маркиз де Мантуа и която ваша милост се кани сега отново да възкресява? Не вижда ли ваша милост, че по тези пътища не се движат въоръжени хора, а само мулетари и талигари, които не само че не носят шлемове, но не са и чували през живота си да се споменава тази дума.

[1]        Думата „леко“ е употребена иронично, защото знаем, че Санчо е бил пребит от бой.

[2]        Знак на уважение и привързаност.

[3]        Според испанските закони на онази епоха намерилият убежище в църква не е бил подсъден на светското правосъдие.

[4]        В Испания е имало два вида Санта Ермандад (Свещено братство), които са били един вид тогавашна жандармерия: едната, наречена „стара“, компетентна за Толедо, Талавера и Сиудад Реал, и другата – нова и обща, основана от Исабела и Фердинанд през 1476 г. с цел да преследва и наказва престъпления, извършени в ненаселени места. Тъй като Ла Манча е попадала под юрисдикцията на Толедо, трябва да се приеме, че Санчо говори за „старата“ Санта Ермандад.

[5]        Сервантес възпроизвежда тук думи на пророк Йеремия (глава XXXIII). От ръцете на халдейците са били изтръгнати откараните във вавилонски плен евреи.

[6]        Мехлем, приготвен според коментатора Родригес Марин от восък, оловно белило и особен вид дървено масло, с който народът лекувал рани.

[7]        За този чудотворен балсам се говори в „Рицарската история на Карл Велики“, публикувана на испански от Николас де Пиемонте. Фиерабрас, крал на Александрия, сложил ръка на балсама, с който било балсамирано тялото на Исус. Носил го на седлото си. Притежавал го и рицарят дон Белианис.

[8]        Мярка за течност – 2.016 л.

[9]        Рицарите са се клели, като са поставяли ръка на мечовете си, защото острието и дръжката образуват кръст.

[10]      Клетвата се е полагала обикновено не пред самите четири евангелия, а пред листи хартия с извадки от тях. За да се засили клетвата, казвало се често – както тук – „кълна се в най-пълния текст на евангелията“.

[11]      Това се е правело в знак на траур и скръб.

[12]      Санчо говори за Дулсинея като за своя господарка, тъй като тя е „сеньора“ на неговия господар.

[13]      Не на Сакрипанте, а на Дардинел де Алмонте съгласно песен XVIII от „Бесният Роланд“ на Ариосто. Тук Сервантес греши или нарочно поставя тези погрешни думи в устата на дон Кихот.

Вашият коментар