ИК БАРД с книга пет в Серия „Expanse“  „Игрите на Немезида“ от Джеймс С. А. Кори

„Игрите на Немезида“ е главоломно научнофантастично приключение, следващо събитията в „Сибола гори“.


Пътят към хиляда нови светове е открит и най-голямата треска за земя в човешката история е започнала. Докато вълна след вълна от колонисти потеглят в неизвестното, структурите на властта в старата Слънчева система започват да се разпадат.

Кораби изчезват безследно. Тайно се създават частни армии. Единствената останала проба от протомолекулата е открадната. Терористични атаки поставят вътрешните планети на колене.

Докато новият човешки ред се мъчи да се роди сред кръв и огън, Джеймс Холдън и екипажът на „Росинант“ трябва да се борят, за да оцелеят и да се върнат в единствения дом, който им е останал.

ОТКЪС

Пролог

ФИЛИП

Корабостроителниците близнаци на Калипсо стояха една до друга върху полукълбото на луната, което винаги бе извърнато от Юпитер. Слънцето беше само най-ярката звезда в безкрайната нощ, а широката мазка на Млечния път бе далеч по-ярка от него. Целият ръб на кратерите бе опасан с бели работни светлини, които озаряваха сгради, товарачи, скелета. Ребрата на полупостроени кораби се извиваха като дъги над реголита от каменен прах и лед. Две корабостроителници, една цивилна и една военна, една със седалище на Земята и една притежавана от Марс. И двете бяха пазени от едни и същи противометеорни електромагнитни оръдия, и двете се бяха посветили на строежа и ремонта на съдове, които да откарат човечеството на новите светове оттатък пръстените, когато и ако спорът за Ил бъде решен.

И двете се намираха в по-голяма беда, отколкото подозираха.

Филип се плъзна напред, следван по петите от отряда си. Светодиодите на скафандъра бяха изчоплени, а керамичната облицовка – надраскана, докато не остане нищо достатъчно гладко да хвърля отражение. Даже лицевият дисплей бе затъмнен дотолкова, че почти не се виждаше. Гласовете в ушите на Филип – корабният трафик, каналите по сигурността, цивилното бъбрене – се улавяха в пасивен режим. Той слушаше, без да предава нищо в отговор. Целеуказващият лазер, прикрепен към гърба му, бе изключен. Той и отрядът му бяха сенки сред сенките. Бледият брояч отляво на зрителното му поле мина границата от петнайсет минути. Филип махна леко с отворена длан в само малко по-гъстия от вакуум въздух – поясен жест да тръгнат бавно напред. Отрядът му го последва.

Високо в пустотата над тях, прекалено далеч, за да ги виждат, марсианските бойни съдове, охраняващи корабостроителниците, разговаряха с отсечени, професионални гласове. Флотата им бе пръсната толкова нарядко, че имаха в орбита само два кораба. Вероятно само два. Възможно бе да има и други, скрити в чернотата, задържащи собственото си топлинно лъчение и незабележими за радарите. Възможно, но не особено вероятно. А и както казваше бащата на Филип, животът си бе рискована работа.

Четиринайсет минути и трийсет секунди. До брояча се появиха още два второстепенни, единият отброяваше четиресет и пет секунди, а другият – две минути.

– Транспортен кораб „Франк Айкен“, имате разрешение за приближаване.

– Прието, „Карсън Лей“ – разнесе се познатото ръмжене на Син. Филип можеше да долови в думите усмивката на стария поясен. – Coyos sabe хубав ai sus bebe дойдем долу?

Някъде там горе „Франк Айкен“ шареше по марсианските кораби с безобидни далекомерни лазери, настроени на същата честота като този на гърба на самия Филип. Когато марсианският офицер по комуникациите заговори, нищо в гласа му не показваше страх.

– Не ви разбирам, „Франк Айкен“. Моля, повторете.

– Извинете, извинете. – Син се засмя. – Питах дали вие, изтънчени господа, знаете някой хубав бар, където един беден екипаж от поясни може да удари по едно, когато кацнем?

– Не мога да ви помогна, „Франк Айкен“ – отвърна марсианецът. – Поддържайте курса.

– Sabez sa. Стабилни като камък, прави като куршум.

Отрядът на Филип стигна до билото на кратера и се взря надолу към ничията земя на марсианската военна корабостроителница; беше точно както очакваше. Той забеляза складовете и депата за провизии. Свали от гърба си целеуказващия лазер, заби основата му в мръсния лед и го включи. Другите, пръснати толкова нашироко по линията, че нито един от пазачите да не е извън обсега им, направиха същото. Лазерите бяха стари, следящите устройства, прикрепени към тях, бяха събрани от десетки различни източници. Преди малките червени светодиоди в основата им да позеленеят, първият от двата вторични брояча стигна до нула.

По цивилния канал прозвучаха трите ноти на сигнала за тревога, последвани от напрегнат женски глас:

– Имаме излязъл от контрол товарен механобот на площадката. Той… уф, мамка му. Насочва се към противометеорната установка.

Паниката и тревогата в ушите му се усилваха, докато Филип поведе отряда си по ръба на кратера. Редки облачета прах се вдигаха около тях и не се слягаха, а вместо това се разширяваха като мъгла. Товарният механобот не отговаряше на аварийните сигнали, крачеше по площадката и се натресе право в широките очи на оръдията за метеорна защита, заслепявайки ги, макар и само за няколко минути. Четирима марсиански пехотинци излязоха от бункера си, както изискваше протоколът. Бойната броня им позволяваше да се плъзгат по повърхността, все едно се пързалят по лед. Всеки от тях можеше да избие целия отряд на Филип без никакви последствия за себе си, освен моментна жалост. Той ги мразеше всички като цяло и всеки един поотделно. Ремонтните екипи вече бързаха към повредените оръдия. Всичко щеше да се върне към нормата до час.

Дванайсет минути и четиресет и пет секунди.

Вашият коментар