На 24 ноември (петък) от 18:30 часа в Клуб на архитекта (ул. „Кракра” 11) ще се състои премиерата на книгата Изгубените Балкани (ИК „Сиела”) от проф. Рандал Бейкър. В събитието ще вземат участие както самият проф. Бейкър, така и преводачката на книгата Светлана Комогорова-Комата и археологът Никола Теодосиев.

Новата книга на проф. Рандал Бейкър проследява интересната история на двама британски изследователи, които попадат в планините на България и Югославия преди Втората световна война. Те се озовават в свят, който за тях е екзотичен и странен; правят снимки и водят записки, които документират бита на хората в малките планински селца в Пиринска и Вардарска Македония. Десетилетия по-късно снимките привличат интереса на проф. Рандал Бейкър, който решава да разплете тяхната история  и да онагледи начина на живот на обикновените хора на Балканите през първата половина на XX век. С помощта на много хора, въвлечени в тази своеобразна детективска история, както и на случайни съвпадения, които му помагат по пътя, авторът на Изгубените Балкани нарежда пъзела около една история, която дава различна и неподправена гледна точка за ситуацията на Балканския полуостров в този период. Книгата показва бита и живота на обикновените хора в годините непосредствено преди техническия прогрес и започването на Втората световна война да ги променят из основи. Снимките в това издание се показват за първи път пред широка аудитория.

Проф. Рандал Бейкър е роден в Княжество Уелс. Отива в Източна Африка през 60-те години на XX век, за да направи изследване за доктората си. През последвалата му академична кариера няма индикации за това коя част от света ще завладее вниманието му, а по-късно и живота му. Оказва се, че това са именно Балканите. Рандал Бейкър идва в България за пръв път през 1990 г., за да помогне за изграждането на Нов български университет. Оттогава се завръща в страната всяка следваща година. През 2007 г. той се оттегля от поста си в Университета на Индиана и се установява в София, където преподава в НБУ до пенсионирането си през 2016 г.
Проф. Бейкър е автор на повече от 15 книги, част от които са превеждани и на български език. „Изгубените Балкани” е в превод от английски език на Светлана Комогорова-Комата. Автор на корицата е Мира Рахнева.

Откъс от „Изгубените Балкани, проф. Рандал Бейкър

Честно, тази история действително е интересна. Става дума за детектив, който намира гниещи остан­ки в три дървени сандъка и започва разследване, за да се установи кои са били тези хора? Къде са били? И какви, да му се не види, са ги вършили?

Нещо повече, уликите силно намекват, че по вре­мето, когато пишем, останките са на 78 години и дос­та похабени – гледката никак не е приятна!

Сега е моментът да ви успокоя, че дървените сан­дъци с полепнала по тях пръст съдържат не хора, а изобра­жения на хора върху стъклени плаки. Стотици диапо­зитиви. Първоначално разпознати и класифицирани като „непродаваеми вехтории“ от единия от тройка­та, засмукана в един изгубен свят от тези фотогра­фии по напълно непонятен начин. Перипетиите около съживяването на реликвите се изляха в настоящата книга – признавам, плод на състояние, граничещо с вманиачаване.

А какво е толкова интересно, че да привлече лю­бопитството на цели трима души – единия, работещ върху документален филм за Наполеон за Би Би Си, дру­гия – управляващ известна книжарница в Лайм Риджис, а третия – полупенсионер в българската столица София?

Първият фактор е „мястото“. Случките, изобра­зени на тези диапозитиви, се развиват главно в двете някогашни монархии Югославия и България. И двете отдавна не съществуват като монархии, а след кървав разгром през 90-те едната от тях изцяло замина в не­битието като държава.

Голяма част от онова, което виждаме от Югосла­вия на диапозитивите, е заснето в днешната Република Македония, Република Черна гора, любопитната държа­ва Косово (призната от едни, от други – не) и някое и друго кътче от Сърбия и Албания. Но във времената, ко­гато са правени тези снимки, всички те (без Албания) се намират в границите на една държава. Тези две монар­хии, като изключим Адриатическото крайбрежие, не са редовно посещавани от туристи. България със сигур­ност не фигурира в ничий маршрут, макар и „Ориент експрес“ да минава през нея напът за Истанбул. Въпреки че през 80-те години на ХХ в. уважаваното американско издание „Форин афеърс“ успява да пусне статия със загла­вие „България: последното неопознато място“. Тъй че към този момент това са „екзотични“ места, пораждащи вълнения и любопитство сред потенциалната пуб­лика у дома, насред уютната Англия на средната кла­са. Точно за подобни апетити са подготвени тези три илюстровани лекции.

Но има и още един фактор „място“. Нашите субекти, заснели и изобразени на диапозитивите, са били алпи­нисти – не от типа изкатерващи вертикални скални сте­ни, а от походния тип. Те търсели редки, по възможност все още неоткрити растителни видове, та после да може да ги кръстят на някой от тях. Събирали в грамадни, теж­ки дървени хербарии образци от цветята, на които се на­тъквали, и представяли образци пред Кю Гардънс, извест­ния световен център по градинарство в Англия. В няколко случая те се проявяват донякъде като бизнесмени, зареж­дащи разсадниците си, които осигуряват модни артикули за алпийските градини и алпинеумите по онова време.

Тези подбуди и общата им страст ги отвели в ня­кои от най-затънтените краища на Балканите, бездру­го достатъчно отдалечени от Западна Европа. Върху фактора „отдалеченост“ се акцентира и от допълни­телното съображение, че търсят растителни видове и места, „неизбродени и необработени“ от предишни екс­педиции. И тъй, ние сме изтикани в още по-недостъпни кътчета от Южните Балкани и така успяваме да видим места, рядко зървани и посещавани от външни хора в този поначало екзотичен кът на Европа. Следователно това са необичайни пътувания, изискващи оборудване, подготовка, издръжливост и някои съществено важни придружителни писма от дипломати, за да се осигури изобщо някакъв успех.

Факторът „време“. 30-те години на ХХ в. са период на нарастващо напрежение в цяла Европа, завършило с кресчендото от 1939 г., когато се възцарява хаосът. И двете страни, Югославия и България, са подложени на вътрешни сътресения, убийства и идеологически край­ности, с които Балканите оправдано са прочути, и са дали името си на процеса на разпад на страните на на­ционалистически късове. Ала там, горе, в света на алпий­ската флора, нещата не са се влошили толкова, колкото може би е видно отдолу. Има известен упадък, причинен от двете балкански войни и Първата световна война, и вследствие на този упадък започват преселвания – осо­бено на македонски българи, които се връщат в Бълга­рия, макар да са живели в Македония от векове. Сега Бъл­гария и Югославия се намират от противоположните страни на по-широки конфликти, главно в резултат на Македонския въпрос. Но общо взето, животът си тече, както си е текъл винаги. Различните общности – власи, българи, цигани, турци, албанци, черногорци и тъй на­татък – от пръв поглед се различават по облеклото си. То винаги си е било такова. И показва кои са те. Построй­ките, в известна степен, са вечни, а методите за обра­ботка на земята са още от времето на османлиите, че и от по-отдавна.

И през всичко това преминава нашата група с ней­ните мъчно понятни интереси, запечатваща пътьом образи в търсене на алпийска флора. Онова, което те няма как да знаят, е, че пътят на историята след тях се навива като килим, докато крачат през тези привидно нескончаеми пейзажи.

Отстрани чакат идеологическите крайности фа­шизъм и болшевизъм, изгладнял антагонистичен патри­отизъм, древни етнически разделения и имперските амбиции на съседите от край до край по Адриатика и Централна Европа. Целият този регион ще бъде прео­бърнат с главата надолу и с хастара навън от граждан­ска война, от амбициите на Германия и Италия, както и от някои доморасли териториални амбиции, като тези на България и Македония. Тези планини ще се превърнат в убежище на партизани, патриоти, бежанци и други, които бягат от хаоса, ала го водят подире си.

Докато цялото това безредие се разразява по въпрос­ните територии, в този кът на Европа идва възходът на комунизма, вследствие на договореностите от Ялтен­ската конференция. Въпросният нов господар ще събере отломките на традиционния живот и ще ги преработи в колективни и общи модели, натиквайки старите обичаи в „кошчето за исторически отпадъци“ на Троцки.

И тъй, без да знаят, нашите приятели преминавали през спокойното предпоследно действие на една дълга и тежка драма на взаимовръзки. Те запечатали за нас тези последни мигове като случаен фон на онова, което смя­тали за своя главна цел – едно екзотично разклонение на градинарството. Ала оставили пленително и неочаква­но наследство, изскочило на бял свят под формата на вехтории, покрай необяснимия порив на Боб по време на онази наквасена от дъжда и тъжна наглед разпродажба на вещи в Дорсет.