Izgubeni-v-molaИзлезе забавния сборник с „малки софийски истории“ на Чавдар Шинов – „Изгубени в мола“! Жертва на смайващата наблюдателност на автора тук стават бигбрадъри и айдъли, „онези особени жени, дето работят в аптеките“, г-н Пешев, който решава да се изгуби в мола, една стройна мутреса на име Калина и, разбира се, вечните апахи в края на лятото…

По думите на големия Валери Петров „Изгубени в мола“ (цена: 14 лв., 240 стр.) е „талантлива, умна, майсторски написана, изпълнена със скрита човечност и състрадание книга, която, прочетена от възприемчиво към изкуството сърце, ще остави в него искрящо кристалче човеколюбие.“ Признанието от страна на повелителя на изящното слово проехтява с такава вътрешна мощ, че няма как читателят да не посегне към сборника. Защото винаги можем да заживеем по-малко тъжно – трябва само да поискаме.

Чавдар Шинов е популярен български писател, сценарист, дългогодишен редактор в емблематични български печатни медии. Роден е в София през 1941 г., завършва Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. В актива си има трийсет книги с разкази, романи, повести, фейлетони, приказки, пиеси, сред които: „Да се любим на инат“, „Петък вечер“, „Маневри на петия етаж“, „Особена жена“, „Първи сняг“; въз основа на някои от тях са създадени едни от най-обичаните български филми. Носител е на авторитетни национални и международни награди.

Чавдар Шинов „Изгубени в мола“

В светлата и пълна с обич и надежди зимна вечер на петия ден от новото столетие на средната платформа на трамвай номер двайсет съдбата срещна контрольорката по градския транспорт Велика Пенева и навивачката на сарми във фабриката за готови храни „Митримакс“ Стефка Бонева.

Велика Пенева и Стефка Бонева си приличаха. Такива едни ниски възпълни жени около петдесетте, облечени с изтърпели доста навалици, дъждове и градски живот някъде из щастливите европейски страни дрехи втора употреба и с повехнали и някак разсеяни лица на млади баби от панелните квартали, които сутринта са намерили в пощенската кутия месечната честитка от топлофикацията.

Вечерта беше от най-хубавите януарски вечери – просторна, с едър бял сняг, който се вие в новогодишната украса, светнала по витрини и улични стълбове, и потънала във внезапната тишина, която обхваща големия град в дни на обилен снеговалеж. Имаше нещо лъчезарно и празнично в околния свят, необяснима радост и сърдечност обземаха душата, а в главата нахлуваха спомени от детството – такава зима, затрупаното от виелици селце, миризмата на януарско някакво ядене, светналият екран на телевизора, който повтаря нещо от новогодишната си програма… Ех, хубаво беше, хубаво!

И изобщо с желание и всеотдайност вършеше работата си двайсетицата по излъскания от безброй колела сребърен релсов път между „Подуене“ и „Люлин“…

Но невесело беше в душите на двете жени.

Така е с ниските възпълни жени на петдесет!

Синът и снахата пак не си говорят, май ще се развеждат? И как ли ще страда внучката, здраво навлязла в пубертета? Не дай Боже да се случи нещо като на Моневи, дето я намериха тяхната Николета виснала на греда на тавана на кооперацията! И Пеко, мъжът й! Ох, не сваля цигарата от устата си… А тръгне ли да изкачва стълбите, такива хрипове свирят в гърдите му, че направо да изтръпнеш! Каква ли изненада ще уреди, болест някаква, за която докторите само ще вдигнат рамене и ще кажат:

„Късно е!…“

На всичко отгоре Велика Панева вече втора седмица не беше отчела нито една глоба. Не че не беше хващала пътници без билети. Напротив! Но на нито един не бе успяла да прибере парите. Нямаше хъс Велика за такава работа, добро беше лицето й, кротко, дори печално.

Кой ще плати на такава шест лева глоба? Колкото и да се правеше на зла и проклета – не се получаваше. Имаше в службата по глобите един Коце Фичев, по-точно Коце Бивола. Абсолютна гад! Черен, потен, небръснат и гледа все едно току-що си му изял третото. Такъв изрод, че да не му паднеш. Той, дето се казва, реши ли, и ватмана ще глоби, щото пътува без билет! Всяка вечер по кочан глоби отчиташе. Да не броим парите, дето прибираше за себе си. А Велика Панева кво? Всички й бягат, всички имат някакви обяснения, всички: „Боже, пак забравих да го продупча!“

Или: „С карта съм, но съм я оставил в другата чанта!“

Пък като се надигнат и пътниците, а пътниците винаги се съюзяват срещу контролата. Изобщо не помислят, че от тези гратисчии билетът и лев ще стане! Иди се оправяй!

Две седмици Велика един билет от кочана за глоби не бе откъснала, а задаваха се съкращения, шушукаше се, че сума народ ще изхвърлят на борсата, щото на загуба е градският транспорт, едва диша. А нови времена са вече – никой никого даром няма да храни.

– Транспортната мрежа гъмжи от нарушители! – говореше шефът на Велика, нисичкият господин Иван Манолов, известен повече като Ситния. – Трамваите и автобусите са пълни с пътници без превозни документи, а човек, ако гледа какво отчитат някои от вас, ще реши, че става дума не за градския транспорт на София, а за градския транспорт на Малмьо, където хората, нямат ли превозен документ, просто не се качват в трамвая!

Дъщерята на Ситния беше омъжена в далечния шведски град и Ситния се върна оттам направо потресен от всеотдайната северна изрядност на тамошния пътник.

– Българинът трябва да разбере, че вече не може така! Контролът трябва дотолкова да се усили, че просто да стане невъзможно да нарушаваш наредбата за превоз на хора и товари! – говореше свирепо той. – Тарикатът, който се качва в трамвая и главата му ще се откъсне да я върти, за да види откъде ще се появи контролата, трябва да бъде одрусан жестоко! А пък почне ли такъв и речи да държи как депутатите крадели и никой нищо не им казва, а него се силят да го глобят, понеже една спирка, без да е дупчил билет, пътува, трябва и акт да му се състави, та да помни, че речи се държат по митингите, а в градския транспорт се пътува със съответния превозен документ!

Лесно е да се каже! Иди го глоби такъв! Особено в тая наша днешна България, дето вече всеки речи държи, но билет не купува.

И ето – втора седмица Велика се връщаше от смяна, отчиташе проверените коли, но нито един билет от кочана за глоба не бе откъснат.

Ядове, само ядове! Ядове си имаше и Стефа Бонева. Днес й беше последният работен ден, от утре е безработна. Стефа навива сарми. Можете да си представите какъв кеф – седиш до обкованата в никел маса, пред тебе тава кайма, ориз и подправки, от другата ти страна тава нарязани листа кисело зеле… Опъваш на дъската пред себе си листото, гребваш пълнеж с лъжицата, чукваш дозата, навиваш и редиш в тавата за автоклава. Осем, че понякога и десет часа дневно – Стефа и една кака Магда от Мировяне. Навивачките на „Митримакс“. Ръцете ти, каквито и ръкавици да навличаш, стават като гризани от плъх. Особено когато се работи с кисело зеле. По-добре е в началото на лятото, тогава въртят сармички лозов лист. Лозовите сармички по-малко ядат дланите, но пък е нужно да ги правиш по-дребни. Щото хубавата лозова сармичка трябва да е една хапка, не по-голяма. Та като ги купи домакинята за гостите довечера и като ги поднесе затоплени и полети с кисело мляко и чесън, те да захванат да охкат и ахкат около масата, докато тя лъже, че лично ги е сготвила. А и трябва лозовите сармички добре да се стегнат и усучат. Да не се случи да се развият в консервната кутия и клиентът да вдигне скандал, че е купил консерва от марката „Гозба от „Митримакс“, изрисувана със засмяна селска мома и всичко останало, но като я отворил, вътре вместо сармички се оказала някаква мешавица от ориз, кайма и листа.

Не може да се отрече – добре й плащаха чорбаджиите, ясно им беше: вярно, неквалифицирана работа, но гадна. Веднъж баш собственикът господин Михов, като ходеше по цеха, навлякъл бяла работна манта, спря над тях и направо се шашна от ловкостта и бързината, с която двете свиваха сармите. Погледа ги, погледа ги и дотолкова се възхити, че извади портфейла си и ги награди с по една петдесетолевка.

Вашият коментар