istoriq_na-bulgarite-ot_Makedoniq_coverФакт e том втори от фундаменталния труд на акад. Григор Велев История на българите от Македония“. Той излиза с логото на „Изток-Запад“ и предлага за първи път аналитичен прочит на историческите процеси в Македония през периода 1878-1918 г.

Във фокуса на вниманието на автора е българското националноосвободително движение в Македония. Периодът, изследван от акад. Велев, започва от 1878 г. и достига до войните за национално обединение 1912‒1918 г. Характерна за текстовете на автора е безкомпромисната вярност към историческата истина, постигната благодарение на работата с хиляди документи, спомени, биографии, научни изследвания.

Българският учен се отличава с многостранна информираност и задълбочено познаване на събитията, процесите, житейския път и идеите на стотици личности, свързали живота си с македонската кауза. Трудът на акад. Велев е забележителен и по още една причина ‒ изследователят успява да синтезира огромен обем от информация в сполучливо структуриран разказ. Така пред читателите се разкриват съдбовните превратности, преживени от българския народ в тези драматични и жестоки времена.

През разглеждания период аналитичният подход към историческите процеси е съчетан с проникновен поглед към миналото не само на българите в историко-географската област Македония, но и на цялата ни нация в нейното развитие. Представени са и отношенията на революционните дейци и организации с българската държава. Авторът проследява появата и развитието на ВМРО и ВМОК – знакови революционни организации на българите от Македония. Характерни за трудовете на акад. Велев са обективност, аналитичност и енциклопедизъм. В днешното време на забравени ценности и национални идеали появата на „История на българите от Македония“ е светъл лъч, които се обръща с почит към героите от нашето минало.

Рецензент на книгата е акад. проф. д-р Пламен Павлов, а редактор – акад. Румен Леонидов. Едно от многото достойнства на том втори на „История на българите от Македония“ е богатият снимков и документален материал, включен в книгата.

Откъс от раздел единадесети „Конгреси на БМОРО, ТМОРО, ВМОРО, ВМРО; общи и местни конгреси

ІІІ общ Солунски конгрес

на ВМОРО (1903)

Солунският, или Януарският, конгрес на ВМОРО се провежда от 2 до 4 януари 1903 г. във физико-математическия кабинет на Солунската мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“.

Взето е решение за вдигане на въоръжено въстание. Конгресът става достояние на консулите на Великите сили още на 8 януари. До началото на Илинденското въстание те следят отблизо действията на Вътрешната организация.

Конгресът на ВМОРО в Солун е свикан по инициатива на Централния комитет, който на 24 декември 1902 г. разпраща окръжно.

В него като причина за конгреса се посочва въпросът „всенародно въстание или не“.

Участници в конгреса

На конгреса присъстват 17 делегати:

  • Иван Гарванов – Централен комитет.
  • Спас Мартинов – Централен комитет.
  • Димитър Мирчев – Централен комитет.
  • Христо Попкоцев – по заслуги, току-що освободен от заточение.
  • Тодор Лазаров – по заслуги, току-що освободен от заточение.
  • Иван Сапунаров – Солунски революционен район.
  • Анастас Лозанчев – Битолски революционен район.
  • Никола Петров – Цариградски революционен район.
  • Велко Думев – Одрински революционен район.
  • Лазар Димитров – Серски революционен район.
  • Димитър Ганчев – Скопски революционен район.
  • Иван Ингилизов – Струмишки революционен район.
  • Тодор Пейков – Велешки революционен район.
  • Георги Варналиев – Радовишки революционен район.
  • Никола Хърлев – Гевгелийски революционен район.
  • Христо Влахов – Кукушки революционен район.
  • Димитър Занешев – Воденски революционен район.
  • Трайче Дорев.
  • Никола Наумов.

Състав на конгреса

За председател на конгреса е избран Иван Гарванов, а за секретар – Димитър Мирчев. От поканените не пристигат само представителите на Тиквешката революционна околия.

Конгресът не е напълно представителен. Отсъстват видни фигури от ръководството, а и окръзите не са добре представени.

На конгреса отсъстват всички видни дейци на ВМОРО като Даме Груев, Христо Татарчев, Пере Тошев, Христо Матов и Гоце Делчев.

Само два окръга обсъждат предварително писмото на ЦК и изпращат редовно упълномощени делегати.

Тема на конгреса

Обсъжда се въпросът за вдигане на въстание. На конгреса не се постига единодушие.

Скопският окръг инструктира делегата си Димитър Ганчев да настоява за отлагане поне с една година, а серският делегат Лазар Димитров е инструктиран изобщо да се противопостави на решение за въстание.

Писма, противопоставящи се на решение за въстание, изпращат Делчев и Яне Сандански (Мерсия Макдермот, 1987).

Взето е решение за вдигане на въстанието. На заседанието от 4 януари под натиск от страна на Анастас Лозанчев е взето решение да се вдигне въстание.

То е окончателно, но Гарванов иска да го обсъди и с останалите първи хора на организацията. Затова към средата на януари той и Велко Думев пристигат в София. Става ясно, че сред първите хора на организацията няма единомислие по тоя въпрос.

Христо Силянов, който по това време също е в София, ни дава много имена на участници в съвещанията, на които се обсъжда солунското решение – Гоце Делчев, Гьорче Петров, Пере Тошев, Христо Матов, д-р Христо Татарчев, Михаил Герджиков, Кирил Пърличев, Димитър Стефанов и други.

Само Лазар Димитров се противопоставя на идеята, гласува срещу въстанието, но подписва протокола.

При проведеното обсъждане не е взето под внимание, че липсват достатъчно оръжие и подготвени хора за масово въстание.

Христо Матов защитава твърдо решението за въстание, в този смисъл се изказва и д-р Татарчев. Към тях се присъединява и самият Силянов.

Един от най-големите противници на въстанието, Гьорче Петров, произнася четиричасова реч. Изказва се и Герджиков, който настоява на известните негови схващания – терор над турската власт и чуждестранния капитал, доколкото го имало в Турция.

В края на краищата задграничното представителство на организацията в София след дълги дискусии се присъединява към това решение.

По-късно Гоце Делчев се среща в Македония със завърналия се от заточение Даме Груев и двамата стигат до извода, че след като организацията е взела решение за въстание и е изпратено по окръзите, връщане назад няма.

Андон Димитров дава следното обяснение за взетото решение за вдигане на въстание:

През 1902 и 1903 г. до деня на въстанието – 20 юлий 1903 – преследването на българското население бе неописуемо. На нас, адвокатите, полицията бе забранила да пишем заявления на българите до административните власти… Освен сръбските чети в Северозападна Македония, Хилми паша в съгласие с гръцките емисари създаде на югозапад гръцките андарти. И така българските чети трябваше да се борят срещу три фронта: турската войска, която в потери ги преследваше, сръбските чети и гръцките андарти. Тежко стана положението на организацията. Ръководителите ѝ в специален за целта конгрес решиха да вдигнат всеобщо въстание („ВМОРО през погледа на нейните основатели“, 2003).

Конгресът е закрит на 4 януари 1903 г. и делегатите се разотишли. Въпреки това взетото решение от този конгрес става повод за разделение преди, по време на и след Илинденско-Преображенското въстание.