Cover-IzpovyadvamИзлезе „Изповядвам“ – един внушителен роман, спечелил седем литературни награди и покорил вниманието на половин милион читатели в Европа.

Изповядвам (превод: Мая Генова, 1104 стр., цена: 25 лв.) ни запознава с Адриà, блестящ учен, историк на идеите, който решава да напише изследване за природата на злото. Отраснал под постоянно напрежение заради прекомерните амбиции на родителите си, той започва да разказва живота си. Неговите спомени и размисли се преплитат с най-трагичните събития от историята на Европа. Авторът отдава дължимото на европейската литература, музика, живопис и философия чрез многобройни алюзии към различни произведения. Истина ли е, че спасението на човечеството е в красотата? В любовта и приятелството, толкова важни за Адриà?

Роден през 1947 г., Жауме Кабре е сред най-значимите съвременни каталонски писатели. Постига международна известност с романите си „Гласовете от Памано“, „Монахът Жуной или агонията на звуците“, „Сянката на евнуха“. Пише разкази, есета, сценарии за филми и телевизионни сериали. Удостоен е с много литературни награди, сред които и най-престижната „Почетна награда за каталонска литература“. Романът „Изповядвам“ получава „Награда на каталонската критика“, става „Най-добър роман на годината на чужд език“ 2013 на френското списание „Куриер интернасионал“ и налага Жауме Кабре като автор, който се вълнува от универсални човешки проблеми.

Този издателски проект е финансиран с подкрепата на програма „Творческа Европа“ на Европейската комисия.

Жауме Кабре – „Изповядвам“

Не ме гледай така. Казвам истината дори когато си измислям. Например първият спомен от предишната ми стая, сега Секция по история и география, е желанието ми да си направя къща под леглото. Не беше неудобно и главно беше забавно, защото виждах краката на тези, които влизаха и казваха Адриа, сине, къде си, или Адриа, закуската. Къде се е заврял? Наистина беше много забавно. Да, скучаех, защото моят дом не беше създаден за деца и моето семейство не бе създадено с мисълта за деца. Майка ми не я зачитаха, баща ми живееше само за своите покупки и продажби, а мен ме гризеше отвътре, мъчеше ме ревност, когато виждах как гали някоя гравюра или ваза от фин порцелан. А майка ми… майка ми изглеждаше винаги напрегната, нащрек, все се оглеждаше, въпреки че Лола Чика й беше толкова предана. Сега осъзнавам, че баща ми я караше да се чувства чужда в този дом. Намираше се в неговата къща, а той благоволяваше да й позволи да живее там. Когато баща ми почина, вече можеше да диша спокойно и погледът й повече не беше тревожен, макар че избягваше да ме гледа. Преобрази се. Питам се защо. Освен това се питам защо са се оженили моите родители. Не вярвам някога да са се обичали. Вкъщи никога не е имало любов. А аз бях просто едно случайно последствие от съвместния им живот. Интересно нещо: искам да ти разкажа толкова много неща, а се отплесвам и си губя времето с разсъждения, от които на Фройд биха му потекли лигите. Може би всичко това е заради връзката, която имах с баща си. Може би защото аз съм виновен за смъртта му.

Един ден, когато вече бях поотраснал и тайно бях завладял пространството между гърба на дивана и стената в кабинета на баща ми, превръщайки го в жилище за моите индианци и каубои, той влезе, следван от познат глас, който тогава ми се стори едновременно приятен и страшен – за първи път чувах господин Беренгер извън магазина и гласът му звучеше различно; оттогава този глас никак не ми харесваше, нито вътре, нито вън от магазина. Не помръдвах, оставих шериф Карсън на пода, кафявият кон на Черния орел, толкова тих обикновено, падна и се чу слаб звук, който ме уплаши, но врагът не го усети, а баща ми каза на вас не съм длъжен да ви давам обяснения.

– Аз смятам, че сте длъжен.

Господин Беренгер седна на дивана, който се поотмести към стената, и aз героично си се представих смазан, но не и разкрит. Чух как господин Беренгер почука лекичко няколко пъти, а леденият глас на баща ми каза в тази къща е забранено да се пуши. Тогава господин Беренгер отвърна, че настоява за обяснение.

– Вие работите за мен. (Ироничен тон от страна на баща ми). Или греша?

– Успях да се сдобия с десет гравюри, успях да накарам ощетените да не протестират много. Прекарах десетте гравюри през три граници, направих експертната оценка за моя сметка, а сега вие ми казвате, че сте ги продали, без даже да се консултирате с мен. Знаете ли, че една от тях е на Рембранд?

– Купуваме и продаваме, така си изкарваме прехраната в тоя шибан живот.

Това за шибания живот го чувах за първи път и ми хареса; баща ми го произнесе натъртено, мисля, защото беше ядосан. Усетих, че господин Беренгер се усмихва; по това време вече умеех да тълкувам мълчанията и бях сигурен, че господин Беренгер се усмихва.

– А, здравейте, господин Беренгер. – Гласът на майка ми. – Виждал ли си детето, Феликс?

– Не.

Ставаше опасно. Как да се измъкна иззад дивана и да изчезна в другия край на апартамента, като се преструвам, че нищо не съм чул? Съветвах се с шериф Карсън и с Черния орел, но те не можеха да ми помогнат. Междувременно мъжете мълчаха, сигурно чакаха майка да излезе от кабинета и да затвори вратата.

– Всичко хубаво.

– Всичко хубаво, госпожо.

И отново горчивият тон на спора.

– Чувствам се измамен. Имам право на извънредна комисиона.

Мълчание.

– Настоявам.

На мен не ми дремеше за тази комисиона. За да се успокоя, превеждах наум разговора на френски, на някакъв измислен френски; значи, трябва да съм бил вече седемгодишен. Понякога си превеждах, за да не се изнервям, защото иначе неволно започвах да се движа, а в тишината на кабинета само да мръднех, и щяха да ме чуят. Moi, j’exige ma commission. C’est mon droit. Vous travaillez pour moi, monsieur Berenguer. Oui, bien sûr, mais j’ai de la dignité, moi![1]

В дъното майка ми вика Адриа, сине! Лола Чика, виждала ли си го?

Dieu sait où est mon petit Hadrien![2]

Не си спомням много добре, но ми се струва, че господин Беренгер си отиде разсърден, а баща ми се отърва от него с думите такъв е нашият занаят, мосю Беренгер, приемете и меда, и жилото, които не можах да преведа. Как ми се искаше майка да ми каже поне веднъж mon petit Hadrien. Важното е, че вече можех да изляза от скривалището си. Докато баща ми изпращаше посетителя до вратата, имах предостатъчно време, за да залича следите; партизанският живот вкъщи разви у мен огромна способност за камуфлаж и ме направи едва ли не вездесъщ – умеех светкавично да сменям местонахождението си.

– Ето го!

Майка излезе на балкона, където аз гледах колите, които започваха да палят фаровете си, защото животът по онова време, така както аз си го спомням, беше едно безкрайно свечеряване.

– Не ме ли чу?

– Какво?

В една ръка носех шерифа и кафявия кон и се правех на три и половина.

– Трябва да премериш престилката за училище. Как така не си ме чул?

– Престилката?

– Госпожа Анжелета е сменила ръкавите. – Повелителен жест. – Хайде!

В стаята за шев и гладене госпожа Анжелета с топлийка в устата погледна професионално как стояха новите ръкави.

– Много бързо растеш, момче.

[1] Аз настоявам за моята комисиона. Това е мое право. Вие работите за мен, господин Беренгер. Да, разбира се, но аз си имам достойнство (фр.). – Б. пр.

[2] Бог знае къде е моят малък Адриан! (фр.). – Б. пр.

Вашият коментар