Story-of-OС логото на „Колибри“ излезе шедьовърът на еротичната литература „Историята на О“ – второто българско издание на скандалния роман се появява двайсет и две години след първото, което регистрира феноменален успех.

Книгата

Млада, сексуално освободена жена е заведена от своя любовник в един замък, където по собствена воля става негова робиня. Многобройните еротични сцени с преобладаваща садомазо окраска, гротескните манипулации, на които е подлагана героинята (металните пръстени на нежните ѝ части, ебонитовата запушалка в задното отверстие…), всичко това е предадено със сдържан тон и с една естетска целомъдреност на описанието, която препраща по-скоро към сексуалния фантазъм, отколкото към реалната случка. Отвъд еротиката стои идеята за любовта като пълно подчинение, за „щастието да бъдеш роб“, както е озаглавен предговорът на Жан Полан, който със сигурност и днес би събудил противоречиви чувства и разнопосочни тълкувания. Това второ българско издание на „Историята на О“, осъществено двайсет и две години след първото (пожънало без всякакво преувеличение феноменален успех и издадено в немислими понастоящем тиражи), е предназначено за ценителите на истинската еротика и на писателите от ранга на Батай и Аполинер, за читателите, които вече познават или тепърва ще се запознаят с този странен и завладяващ роман.

Авторът

Полин Реаж, истинско име Доминик Ори (1907–1998), е френска интелектуалка, писателка и преводачка, в продължение на десетилетия сътрудник и главен секретар на авторитетното литературно списание „Нувел Рьовю Франсез“, оглавявано от не по-малко авторитетния и уважаван Жан Полан (1884–1968), с когото поддържа дългогодишна връзка. Един ден Полан казва: „Жените не могат да пишат еротични романи. Сигурен съм, че и ти не можеш“. Ори отговаря: „Е, бих могла поне да опитам“. Предизвикателството е хвърлено, Ори поема ръкавицата и през 1954 г. „Историята на О“ се появява на пазара. Без всякакъв успех. Затова пък второто издание, в началото на седемдесетте години, предизвиква такъв скандал и такова възмущение, че се заговаря за процес. Никой не знае обаче кой се крие зад името Реаж – приписват книгата на самия Полан, написал не по-малко забележителен предговор, на Андре Малро, на Анри дьо Монтерлан… Едва през 1994 г., в интервю за „Ню Йоркър“, Доминик Ори обявява авторството си публично.

Откъс от „Историята на О“

След като известно време вървят по алеите и седят един до друг край моравата, на самия ъгъл на парка, на пресечката с една улица, където никога не е имало стоянка за таксита, любовниците съглеждат кола с таксиметров апарат, която прилича на такси. „Качвай се“, казва той. Тя се качва. Наближава да се свечери, есен е. Тя е облечена както обикновено: обувки с високи токове, костюм с плисирана пола, копринена блуза. Гологлава е, но е сложила ръкавици, които покриват ръкавите на сакото, и в кожената чанта носи документите си за самоличност, пудрата и червилото. Таксито потегля бавно, без мъжът да е проговорил на шофьора, който пуска перденцата на стъклата отдясно и отляво, а също и отзад. Тя си е свалила ръкавиците, мислейки, че той иска да я целуне или тя да го гали. Но той казва: „Така не ти е удобно, дай си чантата“. Подава му я, той я оставя на такова разстояние, че тя да не може да я достигне, и добавя: „Освен това си много навлечена. Разкопчай си колана и си навий чорапите над коленете – ето ти жартиери“. Таксито кара по-бързо и това малко я затруднява, страхува се да не би шофьорът да се обърне. Най-сетне чорапите са навити и я обзема смут от това, че усеща краката си голи и свободни под копринения комбинезон. Разкопчаният колан се свлича. „Откопчай си полата – казва той – и си махни бельото.“ Няма нищо по-лесно, стига да пъхне ръцете си под кръста и мъничко да се понадигне. Той й взема от ръцете колана и пликчетата, отваря чантата и ги скрива там, после казва: „Не трябва да сядаш върху комбинезона и върху полата си, трябва да ги запретнеш и да седнеш направо върху седалката“. Седалката е от изкуствена кожа, хлъзгава и студена, смущаващо е да чувстваш как лепне за бедрата. След това прибавя: „Сега си сложи ръкавиците“. Таксито все така се движи и тя не се осмелява да попита защо Рьоне не помръдва и не казва нищо повече, нито каква е причината да държи тя да е неподвижна и няма, тъй разголена и тъй достъпна, с грижливо сложени ръкавици в някаква черна кола, която пътува неизвестно накъде. Той не й е заповядал нищо, не й е забранил нищо, но тя не смее нито да кръстоса крака, нито да допре колене. Облегнала е двете си ръце в ръкавици отстрани на седалката до себе си.

„Пристигнахме“, внезапно казва той. Таксито спира посред красива широка улица, под един чинар, пред изискан частен дом с двор и градина, наподобяващ богаташките къщи в предградието Сен-Жермен. Уличните фенери са сравнително отдалечени, в колата е още тъмно и навън вали. „Не мърдай – казва Рьоне. – Не мърдай изобщо.“ Той посяга към яката на блузата й, развързва панделката, после разкопчава копчетата. Тя леко накланя тялото си напред и мисли, че той иска да я погали по гърдите. Не. Той само опипва, за да улови и пререже с джобно ножче презрамките на сутиена, след което го издърпва. Сега под блузата, която той отново е закопчал, гърдите й са свободни и голи, както са голи и свободни задните части и слабините й от кръста до коленете.

„Слушай – казва той. – Сега си готова. Оставям те. Ще слезеш и ще позвъниш на вратата. Ще тръгнеш след онзи, който ти отвори, ще правиш, каквото ти заповядат. Ако не влезеш веднага, ще дойдат да те потърсят, ако не се подчиниш веднага, ще те принудят да се подчиниш. Чантата ли? Не, не ти е необходима вече. Ти си само доставеното от мен момиче. Да, да, и аз ще бъда там. Хайде, върви.“

Ето друга версия за същото начало, по-брутална и по-проста: младата жена, облечена по посочения начин, се возела в кола, съпровождана от любовника си и един непознат приятел. Непознатият бил на волана, любовникът седял до младата жена, а приятелят, непознатият, говорел и обяснявал на младата жена, че любовникът й бил натоварен да я подготви, щял да й върже ръцете на гърба, над ръкавиците, да й разкопчае и навие чорапите, да й свали колана, бельото и сутиена и да й превърже очите. След това щели да я предадат в замъка, където щели постепенно да й дадат наставления какво трябва да прави. И наистина, след като я разсъблекли по този начин и я вързали, след половин час път й помогнали да слезе от колата, накарали я да изкачи няколко стъпала, после да мине през една-две врати все така слепешком, докато се озовала сама, със свалена превръзка, права в една тъмна стая, където я оставили половин или един, или два часа, не знам, но й се сторило цяла вечност. А когато най-сетне вратата се отворила и лампата светнала, станало ясно, че е чакала в най-обикновена, уютна и все пак необичайна стая: с дебел килим на пода, но без никаква мебел, цялата опасана с шкафове. Вратата отворили две жени, две млади и красиви жени, облечени кокетно като прислужници от осемнайсети век: с дълги бухнали поли, които скривали краката, стегнати корсети, от които бюстът преливал и които били вързани или закопчани отпред, с дантели покрай деколтето и три четвърти ръкави. С гримирани очи и начервени устни. Носели стегната огърлица на шията и стегнати гривни на китките.

Знам, че тогава те освободили ръцете на О, които били все така вързани на гърба, и  казали, че трябва да се съблече – щели да я изкъпят и гримират. И така, съблекли я гола и прибрали дрехите й в един от шкафовете. Не я оставили да се изкъпе сама и я сресали като при фризьора, като я накарали да седне в едно от онези големи кресла, които падат назад, когато ви мият главата, и които вдигат, за да ви сложат под каската след водното къдрене. Това трае винаги най-малко час. Траяло дори повече от час, а тя седяла на креслото гола и не бивало да кръстосва колене или да ги доближава едно до друго. И тъй като имало насреща й голямо огледало, заемащо цялата стена, което не се препречвало от никакво рафтче, тя се виждала с разтворени по такъв начин крака всеки път, щом погледът й срещнел огледалото.

След като била готова и гримирана, с леко засенени клепачи, ярко начервени устни, порозовени зърна и кръгове на гърдите, с почервени краища на долните устни, с дълго нанасян парфюм върху руното под мишниците и на венериния хълм, в гънката между бедрата, в гънката под гърдите и от вътрешната страна на дланите, накарали я да влезе в една стая, където огледало, състоящо се от три части, и друго едно огледало на стената позволявали добре да се види. Казали й да седне на табуретката между огледалата и да чака. Табуретката била покрита с черна кожа, която леко я боцкала, килимът бил черен, стените – червени. Била обута с червени пантофки. На едната стена в малкия будоар имало голям прозорец, който гледал към красив притъмнял парк. Дъждът бил спрял, дърветата се люлеели от вятъра, луната бягала високо между облаците. Не знам колко време е останала в червения будоар, нито дали е била наистина сама, както й се струвало, или някой я е гледал през един потулен в стената отвор. Но това, което знам, е, че когато двете жени се върнали, едната носела шивашки метър, другата – кошница. Придружавал ги мъж, облечен с дълъг виолетов халат с ръкави, тесни в китките и разширяващи се в раменете, който се разтварял от кръста надолу, когато вървял. Виждало се, че носел под халата нещо като прилепнали по краката панталони, които покривали прасците и бедрата, но оставяли свободен члена. О видяла най-напред члена още при първата му стъпка, после – камшика с кожени ремъци, затъкнат в пояса, после това, че мъжът носел черна маска с дупка за очите и устата, като тюлена мрежа скривала дори очите, и най-сетне, че бил с ръкавици от фина ярешка кожа, също черни. Той й казал да не мърда, обръщайки се към нея на „ти“, а на жените наредил да побързат.