veshterut_coverКнигата, която накара целия свят да заговори за източноевропейското фентъзи – Вещерът. Последното желание, излиза отново на български език с преработен превод и корица, одобрена лично от автора – Анджей Сапковски. Книгите на Сапковски отдавна са със статут на класика във фентъзи жанра, а ИК „Сиела“ припомня на феновете кой е Гeралт от Ривия и защо е хубаво да прочетем книгата преди за започнем играта.

Полякът Анджей Сапковски продава повече бройки от Стивън Кинг в родината си, а когато през 2011 г. американският президент Барак Обама беше на посещение в Полша, получи като официален подарък копие от „Последното желание” с автограф от автора. На какво се дължи огромната слава на вещера?

Вещерът. Последното желание“ е първата книга, посветена на ловеца на чудовища Гералт от Ривия. Анджей Сапковски изгражда един пленителен и плашещо реалистичен свят, базиран на европейското Средновековие, в който хората са само една от няколко разумни раси, принудени да съжителстват заедно. Това е свят на расизъм, класова борба, кал, болести, убийства. Свят, населен с чудовища. Свят, в който няма място за герои.

Вместо тях човешките селища са защитавани от вещери – наемници, създадени, за да се изправят с меч в ръка срещу всичко, което дебне в мрака.

В „Последното желание” са събрани първите седем разказа за един от последните вещери – Гералт от Ривия, Белия вълк. Това са истории, в които няма ясно изразена граница между добро и зло – има лични интереси и избори. Гералт не е герой, не е спасител, не е съдник. Той е професионалист, който убива чудовища за пари, но не е сляп за злото в човешките души.

След като компютърната игра „Witcher 3: Wild Hunt” бе избрана за игра на 2015 година, светът отново се запита кой стои зад вълнуващото фентъзи, дало повод за създаването на играта. Едва ли Сапковски е предполагал в каква индустрия ще се превърнат книгите от поредицата „Вещерът”, когато започва да пише през 80-те години на ХХ век. Първият разказ „Вещер” е публикуван в полското списание „Fantastyka”, а след него идват три сборника с разкази и пет романа, посветени на Гералт. През 2001 г. излиза полският филм с участието на Михал Жебровски, последван от сериал през 2002 г. Истинският хит обаче е играта, която е световен феномен, а у нас се превърна в бестселър.

Освен солидна фентъзи империя, „Вещерът” е и отлично разказана история за изборите и тънката граница между доброто и злото:

„Злото си е зло, Стрегобор — изрече сериозно вещерът и се изправи. — По-малко, по-голямо, средно — всичко е едно и също, пропорциите са условни, а границите — размити. Аз не съм свят отшелник, не съм вършил само добро през живота си. Но ако трябва да избирам между едно зло и друго, предпочитам да не избирам изобщо.”

Откъс от „Вещерът. Последното желание” от Анджей Сапковски

По-малкото зло

            Както обикновено, първи му обърнаха внимание котките и децата. Един котарак на ивици, дремещ върху нагорещени от слънцето дъски, вдигна кръглата си глава, сви уши, изсумтя и скочи в копривата. Синът на рибаря Тригли, тригодишният Драгомир, който на прага на къщата полагаше всички усилия да изцапа още повече и без това мръсната си ризка, се разкрещя, втренчил пълните си със сълзи очички в преминаващия конник. Вещерът яздеше бавно, без да се опитва да изпревари каруцата със сено, заела цялата ширина на улицата. Зад него, изопнало шия и силно опънало въжето, пристъпваше привързано към седлото натоварено магаре. Освен обичайния товар дългоухото животно носеше още нещо, покрито с чул. По сиво-белите хълбоци на магарето имаше ивици засъхнала кръв.

            Най-накрая каруцата сви в странична уличка, водеща към хамбарите и пристанището, откъдето подухваше бриз и миришеше на смола и волска урина. Гералт подкара коня по-бързо. Не обърна внимание на приглушените викове на търговките на плодове, втренчили се в костеливата лапа с остри нокти, увиснала изпод чула и размахваща се в такт с крачките на магарето.

            Пред къщата на кмета, както обикновено, беше пълно с каруци. Гералт скочи от кобилата, оправи меча на гърба си и преметна юздата през дървения коневръз. Следващата го тълпа се нареди в полукръг около магарето.

            Виковете на кмета се чуваха още от самия вход на къщата.

            – Не е позволено! Не е позволено, мамицата ти! Не разбираш ли от човешка дума, мизернико?

            Гералт влезе. Пред кмета, нисък и дебел, почервенял от ярост, стоеше селянин, стиснал за врата опитваща се да се освободи гъска.

            – Какво… О, богове! Това си ти, Гералт? Да не съм ослепял? – Обърна се отново към селянина: – Вземи си това, простако! Оглуша ли?

            – Казаха ми – отвърна селянинът, поглеждайки накриво гъската, – че трябва да дам нещо, защото иначе…

            – Кой ти е казал? – изрева кметът. – Кой? Какво излиза, че взимам подкупи? Не позволявам, казах ти! Вън, казах ти! Здравей, Гералт.

            – Здравей, Цалдемейн.

            Кметът се здрависа с него и го тупна по рамото с другата ръка.

            – Не си идвал вече две години, Гералт. Нали? Все така ли не се застояваш никъде? Откъде пристигаш? О, по дяволите, все едно откъде! Ей, някой да донесе бира! Сядай, Гералт, сядай. При нас е суматоха, утре започва панаирът. Е, какво става с теб, разказвай.

            – После. Нека първо да излезем.

            Тълпата вече беше три пъти по-голяма, но свободното място около магарето си оставаше. Гералт отметна чула. Тълпата ахна и отстъпи назад. Цалдемейн зяпна.

            – Богове, Гералт. Какво е това?

            – Кикимора. Не се ли полага някаква награда за нея, господин кмете?

            Цалдемейн пристъпи от крак на крак, като не откъсваше поглед от паякоподобното тяло, изсъхналата черна кожа, вцепенените очи с вертикални зеници и подобните на игли зъби в окървавената уста.

            – Къде… Откъде…

            – На бента, на четири мили от селището. При блатата. Там, Цалдемейн, като че ли са загивали хора. Деца.