Delicious_cover5ИК Кръгозор представя Рут Райшил и „Джинджифилов кейк и стари писма”

Магнетичен Ню Йорк, в който властват смели вкусове и подправки; стари писма; загадка, която трябва да бъде разрешена; легендарният американски готвач Джеймс Биърд и два пленителни женски образа от различни поколения – всичко това може да бъде открито в романа на Рут Райшил „Джинджифилов кейк и стари писма”. Той излиза на 30 октомври.

С богат кулинарен опит като главен редактор на сп. Gourmet, кулинарен редактор за Modern Library и критик за Los Angeles Times и The New York Times авторката предлага на читателите възхитителна смесица от вкусове, фантазия и храна, която опиянява сетивата.

Били Бреслин се мести от слънчева Калифорния в забързания Ню Йорк и започва работа като редактор в „Делишъс!, най-известното кулинарно списание в цял свят. Надарена с уникална дарба – небце, което разпознава всяка подправка, тя може да подобри вкуса на всяко ястие и да усъвършенства която и да е рецепта. Нейна запазена марка е джинджифиловият кейк, но травма от миналото е причината да не го приготвя вече.

Един ден в тайна стаичка в библиотеката на списанието Били намира купчина стари писма, писани през Втората световна война. Те са на 12-годишната Лулу Суон до виртуозния нюйоркски готвач Джеймс Биърд. Писмата по детски чисто и искрено споделят за общата страст на малкото момиче и големия готвач към готвенето и детайлите, които го превръщат в изящно изкуство. Разказват за приятелството помежду им, за военната епоха и за трудностите на ежедневието. Разкриват трогателната лична история на Лулу. Силно впечатлена, Били решава да открие какво се е случило с момичето след последното намерено писмо…

Роман, който съчетава история и съвременност; свързва съдбите на различни хора, за да намери всеки своя път, да излекува раните от миналото и да отвори сърцето си за любовта; изпълва ни с аромата на прясно изпечен кейк и на току-що приготвени палачинки с кленов сироп.

TOP CHEF MASTERS –– Bravo TV Series, Season:3 –– Pictured: Ruth Reichl –– Photo by: Nicole Wilder/Bravo

Рут Райшил е родена в Манхатън, САЩ, и е учила в Монреал. Получава магистърска степен по история на изкуствата от университета в Мичиган. Следва страстта си към храната и готвенето, като пише първата си готварска книга на 21-годишна възраст. Тя е собственик на скромен ресторант в Бъркли, дълги години работи като гурме критик в Los Angeles Times и New York Times, а в момента е главен редактор на списание Gourmet.

Ето какво споделя Рут Райшил пред своята колежка – авторката Ан Пачет.

Мисля, че всеки трябва да прекара поне година от живота си като сервитьоркато част от училището на живота. Аз научих повече, докато бях сервитьорка, отколкото, когато бях в колежа. А когато си говорим за образование, едно от нещата, които обожавам да правя, докато пиша, е проучването. Ти пишеш доста за неща, които са ти известни, но разкажи ни за тези, които не си знаела. Какво трябваше да проучиш и какво откри в процеса на писане на романа „Джинджифилов кейк и стари писма”, което те изненада?

И аз обожавам да правя проучвания. И понякога доста прекалявам, защото ми е много интересно.

Като начало не знаех много за Втората световна война, затова започнах да чета за различни битки. Тогава открих радиопредаванията на Едуард Р. Мъроу и слушайки едно от тях, плаках дълго. Те са наистина въздействащи.

Част от проучването ми включваше и жените работнички във военните заводи. Един ден, докато търсех в Google, попаднах на стар клип, в който собственик на фабрика говори на подчинените си работнички: „Вие, жени и момичета, трябва да се върнете към домакинството отново, както обещахте да направите.“ Това беше толкова снизходително! Не можех да избия тази реч от ума си доста време и започнах да търся информация за това как са се чувствали жените по онова време. Оттам се появи и майката на Лулу заедно с тази на Сами.

След това четох книги за положението на цивилните американци по време на войната. Започнах с разпределянето на храната. Сега имам огромна колекция от готварски книги от онова време с наистина ужасни рецепти. Имах късмета да попадна и на куп памфлети от Департамента по земеделие през 40-те години на XX век, които помагали на хората и ги учели как да засяват градините с продукция за подкрепа на фронта. Дотогава никога не се бях замисляла над важността на храната по време на война. Никога не бях се и замисляла за това, че всички фермери са били на фронта и е била нужна още работна ръка, която да прибира реколтата. Освен изхранването на собственото си семейство, снабдяването на войниците с храна е бил основен приоритет. За изхранването на един войник е бил нужен 1 тон храна годишно!

Най-шокиращото ми откритие обаче беше свързано с дискриминацията на американците от италиански произход. Известно ми беше срамното интерниране на американците от японски произход, но нямах представа, че американци с италиански корени са имали същата съдба. 10 00 души от Източния бряг са изселени насила, имало е вечерен час, много от хората са били изпращани в затвора. Не е имало значение кой си – Джо Димаджо е национален герой, но баща му – дългогодишен рибар, е бил сметнат за рискова фигура и не му е било позволено да практикува занаята си. Когато войната свършва, всичко е скрито-покрито. Все още има хора, които си спомнят онези времена, и когато започнах да пиша историята на Ричард всичко се изля наведнъж по страниците.

Мисля, че поправяш доста исторически неточности с портрета си на Сал, семейството му и чудния му магазин за сирене „При Фонтанари“.

Всички си имаме по един такъв магазин в квартала. Може да не е италиански магазин за сирене, ами да е месарница, или павилион за зеленчуци, или пък пекарна. Но някъде наблизо около вас има човек, който продава храна, човек който е пълен с опит и знания, готов да ги сподели. За мен тези разговори зад тезгяха означават много и затова съм взела по малко от всички продавачи, които уважавам и обичам, за да създам образа на Сал Фонтанари. Това е едно от нещата, които обичам в Ню Йорк – в други градове има много безлични супермаркети, докато нюйоркчани и до ден днешен пазаруват от малки пазарчета и така имат щастието да провеждат такива изключителни разговори всеки ден. Да ти кажа ли истината? Всеки път, когато вляза в магазин за сирене, имам фантазия, че ще се върна да работя там.

Една от любимите ми героини в романа е Лулу. Мисля, че писмата в романите са доста сложна задача, но гласът на Лулу е много истински. Разкажи ми откъде дойде идеята за писмата и за абсурдната система на подреждане на документацията – мястото, където те са скрити.

Лулу бе подарък, тя просто се роди в съзнанието ми – напълно завършена, със свой собствен глас. А всичко се случи по следния начин. Бях на турне на книгата „The Gourmet Cookbook”, когато списанието затвори, така че когато се върнах шест седмици по-късно, за да си събера вещите, там нямаше никого. Офисът беше толкова пуст… Влязох в библиотеката и изведнъж започнах да си мисля какво ли би било, ако сградата не беше модерна и лъскава, ами някое огромно старо имение? Беше зловещо, бях сама вътре и се оставих на въображението ми да ме води. Осени ме идеята за тайна стая и за това, което може да е скрито там. И ето така се появи Лулу. Не знам откъде се появи тя, но просто написах първото писмо. Знам, че звучи абсурдно, но наистина нямам идея как се случи. Системата за съхранение на документите се появи по-късно. Обожавам игри и пъзели – решавам кръстословици всеки ден – и затова реших да скрия писмата.

А какво ще ми кажеш за човека, с когото си пише Лулу – Джеймс Биърд? Той присъства успешно в книгата ти. Какво е чувството да пишеш за човек от истинския живот в роман? Срещала ли си го някога?

Познавах Джеймс Биърд. Скъпата ми приятелка Марион Кънингам му беше асистентка и доста често сме се хранили заедно. А също така веднъж писах статия за Чък Уилямс за „Metropolitan Home“ и Джеймс Биърд беше на заден план на всички снимки. Винаги съм се чувствала свързана с него по някакъв начин – къщата му на 12-та улица е само на няколко пресечки от апартамента, в който съм израснала и мисля, че и двамата споделяме огромна любов към Ню Йорк. Но истината е, че въпреки че го познавах, трябваше да проучвам онзи определен период от живота му, за който пиша в книгата. Това са били интересни години за него – много е искал да прекоси океана, но когато се оказало, че няма да го изпратят във войната, той се отписва от армията и започва да се занимава със земеделие за кратко. Няколко месеца едва свързва двата края и след това се записва в Американските моряшки служби, където се чувства като в свои води, защото прилага успешно уменията си, а от писмата му се разбира, че обича да работи и пътува. Беше ми много приятно да си представям как пише на Лулу. Беше много щедър към читателите си и съм сигурна, че би се зарадвал на фикционалната си кореспонденция с Лулу. А колкото до показването на Ню Йорк на малкото момиченце – едва ли нещо би му доставило по-голямо удоволствие.

Не можем да приключим интервюто, без да поговорим малко за главната героиня Били. Тя е страхотна личност! С такава изисканост тя върви по тънката линия, разделяща страха от смелостта, че читателите изцяло са на нейна страна още от първа страница, та чак до края. Тя предприема пътя, който героят трябва да извърви и накрая намира щастието, като се примирява с миналото си и отваря сърцето си за любовта. Защо е толкова по-трудно да се пише за щастието, отколкото за нещастието?

Това, което Толстой е казал за семействата – „Всички щастливи семейства си приличат. Всяко семейство е нещастно посвоему.“, е всъщност валидно 100% и в истинския живот. Просто в щастието няма толкова драма. Но аз се интересувам от него. И наистина вярвам, че за повечето от нас (като изключим неизлечимо болните и ужасно нещастните) то е въпрос на отношение. Всички можем да намерим причини да се натъжим. Но щом можем да направим това, можем и да намерим причини да се усмихваме и да сме щастливи!

Това е пътят на Били. Тя получава удар от живота и се затваря в себе си. Но се научава не само как да се излекува, но и как да позволи на другите да ѝ помогнат. Изисква се голяма сила, за да бъде човек оптимист.