ИК БАРД представя „Казино“ от Джеймс Суейн

Ако някой твърди, че престъпленията не са доходни, значи не си разбира от занаята!

 В Лас Вегас има стотици казина, а Били Кънингам знае как да ограби всяко от тях. Измамите му са блестящи и неразкриваеми. В град, в който босовете са готови да убиват, за да защитят печалбите си, Били не може да си позволи да допуска грешки, обаче… дори и най-съвършеният план може да се обърка.

За да измъкне екипа си от затвора, Били се съгласява да провали голям удар на легендарна фамилия крадци. Но всъщност крои свой собствен план.

Залогът е висок: осем милиона. Дали ще живее достатъчно дълго, за да ги похарчи?

 Няма по-добър в този бизнес от Джим Суейн. Удоволствието е гарантирано!

 Лий Чайлд 

Никой не познава измамите в Лас Вегас по-добре от Джеймс Суейн – от бляскавите илюзии на казината до труповете, погребани в пустинната нощ. „Казино“ е уникален портрет на тази вселена.

 Джон Лангли

ОТКЪС

След като го арестуваха в казино „Галакси“, го оковаха в белезници и го откараха до центъра за задържане на област Кларк, където го оковаха с верига за стол, докато един муден помощник-шериф пишеше обвиненията срещу него на настолен компютър с два пръста. Бяха го прибирали и преди и винаги бе успявал да се измъкне от неприятностите, но този път като че ли щеше да е различно. Хванаха го, докато опитваше да се чупи, а това никога не е добре. Трябваше бързо да предприеме нещо, защото следващият етап щеше да е продължителен престой в затворена общност в пустинята Невада.

Събота беше за мнозина ден за посещение на ареста, така че в килиите имаше само правостоящи места. В крайна сметка Били получи правото си на един телефонен разговор и го използва, за да остави съобщение на телефонния секретар на адвоката си, в което набързо обясни в каква каша се е забъркал.

Прекара цялата нощ в мисли. Той и екипът му бяха забелязани в закрития паркинг за служители преди удара и вероятно ги бяха снимали. Също така трябваше да приеме, че са заснели задигането на 8 милиона долара от касата на казиното. Свидетели щяха да го свържат с активирането на противопожарната аларма, вероятно имаше и видеозапис как бяга. С такива улики всяко нормално съдебно жури би приело, че е виновен, и кратката му щастлива кариера на измамник щеше да приключи. Положението не беше никак розово, но и той все още нямаше намерение да се предава. Както някога казваше неговият старец, можеш да загубиш всеки рунд от боя, само не губи последния.

Някъде към полунощ женски глас извика името му. Били отиде до вратата на килията и стисна железните пръти на решетката, излъскани от хиляди арестанти, които инстинктивно ги стискаха на височината на гърдите. От другата страна на коридора, в женската килия, се бе материализирало видение на име Маги Флин. Оранжевият арестантски костюм всъщност ѝ отиваше.

– Как си? – попита я той.

– От борда по хазарта ме обработиха доста хубаво. Ти си следващият – отговори тя.

– Сега ли?

– Утре. Всички се прибраха у дома, за да се отдадат на заслужена почивка за разкрасяване.

– Какво знаят?

– Твърде много. Потъваме, Били.

Говореше отчаяно, като че ли последната глава в книгата ѝ е била написана. Самият той все още не беше готов да вдигне бялото знаме. Приближи лице до решетката.

– Искам да запълниш някои празноти – каза ѝ. – Нищо не знам за споразумението ти с тях. Искам цялата история.

– Мислиш, че ще се измъкнеш от тази каша? – попита тя.

– Защо не?

Маги поклати глава, сякаш казваше: „Няма начин“.

– Срещу мен ли ще заложиш? – попита той удивено.

– Доста хора бяха убити днес следобед в казиното, а бордът по хазарта иска да го лепне на нас. На мушката им сме.

– Да вървят по дяволите. Сега ми разкажи за споразумението си с тях и не пропускай нищо.

– О-о-о, не се отказваш, а?

– Отказват се губещите. Хайде, бездруго няма какво да правиш?

Маги се усмихна уморено и започна да говори.

На следващата сутрин двама помощник-шерифи изведоха Били от килията. Освен че доста се бе вмирисал на вкиснало, имаше и главобол от дърдоренето на съкилийниците му през нощта. Когато мина покрай женската килия, Маги опря лице до решетката и прошепна беззвучно: „Късмет!“.

Следващата спирка беше шестият етаж, където в стая за разпити без прозорци го очакваха трима от борда по хазарта и неговият адвокат. Казано е, че облеклото прави човека, но също така е вярно и че облеклото издава човека. Агентите на борда бяха с дизайнерски имитации от „Мъжка мода Джейкъби“, където можеш да купиш три костюма, три вратовръзки и три чифта чорапи за мизерните 399 долара. Много от агентите на борда пазаруваха в „Джейкъби“ заради заблудената вяра, че дрехите оттам ги правят елегантни. В сравнение с костюма на адвоката му, вълнен „Бриони“ за пет хиляди долара, приличаха на циркови клоуни, които току-що са се измъкнали от фолксваген костенурка. Били стисна ръката на адвоката си. Феликс Андърман беше стар колкото Ролинг Стоунс и имаше грижливо сресана гъста сива коса. В миналото, когато мафията въртеше казината, Андърман беше защитавал всички босове, наемни убийци и обикновени мафиоти и си бе спечелил репутацията на най-добрия адвокат по криминални дела в района. Това беше хубаво, защото Били имаше нужда от сериозна помощ.

– Добро утро, Били. Как я караш? – каза Андърман.

– Карам я чудесно – отговори Били и докара най-радушната физиономия, на която беше способен.

– Тези господа, от борда по хазарта, искат да говорят с теб. Мислят, че имаш нещо общо с удара в „Галакси“ вчера следобед.

– Значи затова било всичко. Разбира се, че ще говоря с тях.

Последва представяне. Бордът по хазарта често наема служители от другите правоохранителни агенции, за да запълват първите му позиции, и не беше трудно да се прецени откъде са дошли тия смешници. Джон Лабади, шеф на отдел „Разследвания“, имаше равна подстрижка, която крещеше, че е бивш служител на ЦРУ. Карл Зандър, заместник-шеф „Разследвания“, приличаше на тъп счетоводител, вероятно от ФБР. Бил Трикарико, директор „Оперативни агенти“, имаше лош дъх и голямо полицейско шкембе. Били го бе пратил за зелен хайвер в „Хард Рок“ преди години и сега се питаше дали този тип още таи лоши чувства.

– Значи ти си прославеният Били Кънингам? – каза Лабади. – Чувал съм името ти толкова много пъти… вече се чудех дали не сте петима.

– Обикалям доста – съгласи се Били.

В стаята имаше правоъгълна маса със старовремски ролков магнетофон и пет дървени стола. Били седна до адвоката си, а агентите от борда останаха прави.

– За твоя информация, този разговор ще бъде записан – обяви Лабади.

– Разбира се. Клиентът ми няма какво да крие – отвърна адвокатът на Били.

Лабади пусна магнетофона. Грабна микрофона и изреди датата, часа и мястото, където се провеждаше разпитът, после петимата присъстващи в стаята. След като свърши, остави микрофона на масата и се прокашля.

– Ако не възразявате, бих искал да си водя записки – каза адвокатът.

– Няма никакъв проблем – отвърна Лабади.

Андърман вдигна куфарче от алигаторска кожа от пода и го сложи на масата. Вдигна капака, така че Били да види днешния брой на „Лас Вегас Ривю Джърнъл“, оставен вътре, но така, че агентите на борда да не го видят. Нямаше как да не обърне внимание на крещящото заглавие.

Стомахът на Били направи салто. Да не би някой от екипа му да беше ритнал камбаната по време на удара? В ареста нямаше телевизия и интернет и нямаше как да узнае дали са се измъкнали. Очите му бързо се плъзнаха по материала. Петима души бяха умрели в офис на покрива, други двама бяха причакани от полицията в стил Бони и Клайд на улицата зад казино „Галакси“. Имената на мъртвите бяха изредени в репортажа и Били почувства как въздухът, заседнал в дробовете му, бавно излиза. Бяха умрели лошите, неговият екип беше невредим.

В материала обаче имаше нещо повече от описание на касапницата. Няколко клиенти на „Галакси“ бяха ранени по време на акцията на борда по хазарта, най-забележимо един „пенсиониран бизнесмен, дошъл в Лас Вегас, за да омъжи дъщеря си, впоследствие прострелян по погрешка от агент на борда“. Снимка показваше ужасените лица на туристи, бягащи от казиното, и текст отдолу: „Може ли Вегас да преживее този кошмар?“.

Андърман извади жълтия си адвокатски бележник и златната си писалка и ги остави на масата. Затвори куфарчето и го върна на пода.

Били се облегна на стола си. Вегас умееше да крие греховете си – много от лошите неща, които се случваха тук, изобщо не достигаха до новините. Тази история обаче беше излязла наяве и сега градът трескаво поправяше нанесените щети. Андърман току-що му бе дал силен коз. Как щеше да го изиграе зависеше от него.

На масата имаше пет бутилки вода. Той взе едната и развинти капачката. Познаваше седмината, загинали вчера, и си даде сметка, че те са единствените, които знаеха какво всъщност се е случило. Да останеш последен има своите предимства. Докато изпие водата, беше измислил версия за пред агентите, която би могла да го държи настрана от затвора.

– Да започваме – подкани Лабади. – Искаме да ни обясниш какво си правил в казино „Галакси“ вчера следобед. Не бързай, не искаме да пропуснеш нищо.

– Всичко започна сряда вечерта – започна Били. – Тогава ми се обадиха по телефона.

– В сряда вечерта са ти се обадили по телефона.

– Точно така.

– Кой?

– Един тип. Капитан Крънч. Приятелите му го наричат Крънчи. Ако не ми се беше обадил, изобщо нямаше да съм в „Галакси“.

– Добре. Започни с това и не пропускай никакви подробности.

2.

СРЯДА, ТРИ ДНИ ПРЕДИ УДАРА

Вегас е раят на ловките играчи – все пак има повече от сто казина, които никога не затварят. Ако си умен, можеш да заложиш пет операции и цяла нощ да теглиш пари като от банкомат – тук двеста, там триста – и всичко да се оформи като един добър доход за нощта.

Тези доходи плащат сметки, обаче къщи и хубави играчки се купуват с по-сериозни удари. Всяко казино има пукнатини в бронята, които могат да се използват. Всяко казино може да бъде излъгано. За целта измамниците задействат екипите си и се заемат със старателно планиране.

Хората на Били седяха в една мизерна дупка на улица „Фримонт“, наречена „Четирите дами“. Застоял цигарен дим, вкиснат парфюм върху дребни възрастни дами, които прахосват чековете от социалните служби пред игралните автомати, проблясващите машини – всичко това придаваше на мястото особен чар. Беше време за вечеря и се канеха да ударят заведението с около трийсет хиляди долара.

Екипът му беше от седем души, всеки от които имаше конкретна функция. Едрият тип, който хвърляше заровете, беше ловък майстор, казваше се Травис. Пищната брюнетка и червенокосата примамка в далечния край на масата за крапс бяха Мисти и Пепър. Двете момчета на колежанска възраст, които щяха да залагат и да задвижат играта, бяха Морис и Кори.

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here