cover newКК ТРУД представя „КАК ЗА МАЛКО ЩЕШЕ ДА НИ НЯМА: Всичко от архивите по идеята „България – 16-а република на СССР” от проф. дин Драгомир Драганов

В Как за малко щеше да ни няма са събрани всички официални документи (стенографски протоколи и записи) от пленумите на ЦК на БКП, на които през 60-те и 70-те години на ХХ век се е обсъждала идеята за „сливането” на Народна република България със СССР. Включени са и документи от заседания на Политбюро на ЦК на БКП, на които е била обсъждана темата, а именно:

Стенографски протокол на пленума на ЦК на БКП от 31 юли – 1 август 1963 година. Стенографски протокол от пленума на ЦК на БКП от 4 декември 1963 година. (Пълен текст.)

Стенографски протокол от пленума на ЦК на БКП от 26 февруари 1964 година. (Пълен текст.)

Стенографски протокол от пленума на ЦК на БКП от 17–19 юли 1973 година. (Извадки от стенограмата на пето заседание.)

Всички документи са представени в автентичния им вид, без редакторска, коректорска или каквато и да е друга намеса.

За съжаление, продължителния им престой във фондохранилищата (все пак става въпрос за половинвековна давност) попречи на първоначалното ни добро намерение да ги приложим като фотокопия и се наложи пренабирането им.

Съставител, автор на предговора, обяснителните бележки и заключението е проф. дин Драгомир Драганов, 2015 г.

ОТКЪС от Предговора на автора:

ИДЕЯТА ЗА БЪЛГАРИЯ – 16-а РЕПУБЛИКА НА СССР – МИТ ИЛИ РЕАЛНОСТ?

Някъде в средата на 80-те години на миналия век ми предложиха да ме включат в авторския колектив на „Многотомната история на БКП”, която трябваше да види бял свят през 1991 г. във връзка със 100-годишнината от учредителния конгрес на БСДП на връх Бузлуджа.

Предложението беше съблазнително – неограничен достъп до Централния партиен архив на БКП (ЦПА) за периода, който разработваш, и никакъв „последващ контрол” върху това, което си записваш от документите.

Да поясня – по това време, за да те пуснат в ЦПА, трябваше да отговаряш поне на три условия – да си член на БКП, да не си с брада и „на изхода” да ти проверяват всички записки, които си водил.

С първото условие бях наред. Второто го преодолях със специалното разрешение на Димитър Станишев, по онова време секретар на ЦК на БКП.

Но най ме поблазни обещанието, че за нас, „от авторския колектив”, няма да важи и третото условие – да ни проверяват какво точно сме успели да „измъкнем” от архива, без съответното „бдително лице” да ни контролира.

За всеки един професионален историк е наистина удоволствие да се „пъхне” в папки с документи с гриф „СП” (строго поверително) и после да си излезе, без никой да го проверява. Поради което без колебание приех офертата.

И така, ровичкайки из архивите, попаднах на документите от пленумите на ЦК на БКП от 1963–1964 и от 1973 г., на които се е обсъждал въпросът за „сливането на България със СССР”, т.е. за превръщането ни в 16-а съветска република.

Преписах, естествено, на ръка (за фотокопирна техника беше абсурдно да се мечтае) по-важното от тях и старателно го кътах до времето след 10 ноември 1989 г. После в два броя на тогавашния (все още) в. „Народна култура” главният му редактор Стефан Продев без колебание помести статиите ми „Как за малко щеше да ни няма” и „Как изобщо щеше да ни няма”, в които описвах какво се е случило на въпросните пленуми.

Основната ми теза в тези две статии, базирана изцяло върху документите от пленумите, беше, че на два пъти – през 1963–1964 и през 1973 г., управляващата тогава Комунистическа партия и лично нейният ръководител Тодор Живков

всъщност са обмисляли възможността за закриване на България като суверенна

държава и за превръщането й в част от многонационална империя (в случая – СССР). Сиреч, обмисляли са вариант на очевидно национално предателство.

По всичко личи, че, извън „посветените в заверата лица”, т.е. участниците в пленумите, това се е пазело в дълбока тайна от обществото. Защото даже и такъв виден през 80-те години партиен функционер като акад. Илчо Димитров отправя през януари 1990 г. питане до тогавашния председател на Народното събрание Станко Тодоров дали изнесеното в статиите ми наистина се е било случило (прилагам копие от питането му).

Естествено, бай Станко отминава питането на академика с гробно мълчание. Което обаче, поне за част от нас, историците, обикновено означава едно – че отговорът е „да”.

Казвам „поне за част от нас”, понеже по въпроса сред колегията няма единодушие. Хора, които очевидно няма да спрат да изпитват симпатии към Живков, „социализЪма” му и „доброто старо време”, не спират да твърдят, че това било „маньовър” (също любим термин на Живков), за да се измъкнат още и още икономически „благини” за Родината ни, но не и тя да се закрива като държава. Не спират и с пропагандирането на твърденията на Живков след 1989 г., че „такова нещо” (самоликвидирането на България като суверенна държава) даже не било и мислено.

Оставям това на тяхната професионална (а може би по-скоро политическа) съвест. Но и това също беше част от предизвикателството да бъдат публикувани документите от пленумите на ЦК на БКП от 1963–1964 г. и от 1973 г., които да „проговорят”. Пък нека читателят сам да отсъди кой е крив и кой – прав.