Премиера в България: 11.05.2012г.
Световна премиера: 15.03.2012г.
Жанр: Екшън, Драма
Продължителност: 95 минути
Формат: 2D
Сценарист: Адриан Грюнберг, Мел Гибсън,Стейси Перски
Режисьор: Адриан Грюнберг
В ролите: София Сиснига, Арън Коен, Патрик Бошо, Скот Коен, Боб Гантън, Дийн Норис, Петер Стормаре, Стефани Никол Лемелин, Кевин Ернандес, Мел Гибсън
Разпространител: Форум Филм България / Icon Distributions, Inc.

Денят е лош за Шофьора (Мел Гибсън) и с напредването си никак не се подобрява. Той току-що е прекарал стока за милиони, което ще му позволи хубава и безгрижна лятна ваканция на някой остров. Добра идея, която обаче изчезва с южния вятър – буквално.

„Как прекарах лятната ваканция” на Айкън Пръдъкшън с Мел Гибсън в главната роля, е експлозивен екшън, наситен с черен хумор, чийто режисьор е Ейдриън Грюнбърг, а продуценти са Мел Гибсън, Брус Дейви и Стейси Пърски.

Денят е лош за Шофьора и с напредването си никак не се подобрява. Той току-що е прекарал стока за милиони, което ще му позволи хубава и безгрижна лятна ваканция. Добра идея, която обаче изчезва с южния вятър – буквално.

След автомобилно преследване с главоломна скорост с американския граничен патрул и кървящо тяло на задната седалка, Шофьорът преминава силово през граничната стена, преобръща се и спира… в Мексико. Задържан от мексиканските власти, той е изпратен в затвор с тежък режим, където попада в странния и опасен свят на „Ел Пуеблито”. Не е леко място за оцеляване на външен човек като Шофьора, освен ако не получи помощ от някой, светнат на местните номера – 10-годишно хлапе.

Многоезичният филм е заснет в Мексико и в него участват Мел Гибсън, Даниел Хименес Качо, Хесус Очоа, Роберто Соса, Долорес Хередиа, Кевин Ернандес, Фернандо Бесерил, Майра Сербуло, Марио Сарагоса, Джерардо Тарасена, Тенох Хуерта и Питър Герети.

ЗА ПРОДУКЦИЯТА

Наричат го най-лошия затвор в цяло Мексико – „университет по престъпност” – кошмар от насилие, корупция и свръхнаселеност, които са бич за много от мексиканските затвори. Това е „Ел Пуеблито” – общество зад решетките, където командват затворниците, наркотиците се продават открито от магазини в самия затвор и всеки може да прави посещения по всяко време – стига да си плати на пазачите.

С официалното название „Център за социална реадаптация”, Ел Пуеблито е построен през 1956 г. в Тихуана за 2000 затворници като нов експеримент в превъзпитанието, който обаче тотално се обърква. Идеята е, че допускането на семействата на затворниците да се присъединят към тях, ще помогне за евентуална нова нагласа на престъпниците към външния свят… или поне така са си мислили някога. Съпруги, деца, приятелки и цели семейства ще живеят зад затворническите стени, като някои ще са там постоянно, а други ще идват и ще си отиват когато пожелаят. Деца тръгват на училище сутрин, а следобед се връщат в Ел Пуеблито. Вътре се сключват бракове, раждат се деца, умират старци.

Алехандра Куерво, член на екипа на продукцията, е наета от продуцентите преди започването на основните снимки да направи щателно проучване на Ел Пуеблито, което включва и разговори с редица бивши затворници, за да се чуе за преживяното там от първа ръка.

Ел Пуеблито, което означава „Малък град”, е именно това – пренаселено гето с над 700 паянтови домове и магазини, изградени около главния вътрешен двор на затвора. В магазините се продават всякакви стоки, всичко и всеки могат да бъдат купени за съответната цена.

Има ресторанти и сергии за храна, където се продават тако, пица, хамбургери, сокове и още неща; видеотеки, обществени телефони; бръснарница и фризьорски салон; адвокати и лекари, самите те затворени за извършени престъпления; чейндж бюро с едни от най-добрите обменни курсове в Тихуана; будка за крадени стоки – толкова популярна, че привлича поток от граждани, търсещи изгодни цени. Външни спортни отбори идват в Ел Пуеблито да се състезават със затворническите тимове по футбол, баскетбол и волейбол.

Затворнически лаборатории произвеждат свой собствен метадон за продан вътре и навън. Всеки възможен наркотик се продава открито, включително хероин, кокаин, марихуана и цялата търговия се върти вътре в Ел Пуеблито от мини картели, чиито шефове водят относително луксозен живот в рамките на затворническите стени и на воля развиват доходния си бизнес. Това е свят, където само затворниците с пари и връзки могат да се радват на по-привилегирован живот, докато останалите са измъчвани от страх и мизерия, спят в претъпкани помещения и на открито, страдат от глад и други лишения.

Парите са сила. Те купуват абсолютно всичко и особено закрила от насилието вътре в затвора, включително от страна на затворническите власти. Терминът „професионален престъпник” придобива съвършено нов смисъл в лицето на професионални затворници, извършващи престъпления вътре и навън, и оттеглящи се в защитения свят на Ел Пуеблито.

Членовете на богатия и могъщ престъпен елит на Ел Пуеблито са наричани „майсеронес”, в превод „свине, които ядат зърно” – подходящо описание. Те имат свой собствен охранителен отряд, въоръжен до зъби с всевъзможни оръжия, от 38-калиброви пистолети, до полуавтомати „Узи”. „Майсеронес” и тяхната охрана управляват и контролират затвора, включително около 400 на брой пазачи, които са превърнали подкупа в изкуство. Всеки трябва да плаща на пазачите, за да се случат или не разни неща в Ел Пуеблито, за да погледнат в друга посока при пренасянето на оръжия и наркотици, или при вкарването на нов хладилник или джакузи за мезонетите на „майсеронес” в затвора.

На 20 август 2002 г. в малките часове на сутринта над 2000 войници от части от мексиканската армия обсаждат Ел Пуеблито, изкарват отвътре всички затворници и ги местят в новия затвор Ел Хонго. За няколко бурни часа Ел Пуеблито престава да съществува. По време на обсадата има около 80 затворници американски граждани и 600 жени, деца и други роднини, живеещи сред близо 6000 затворници, като много от тях са водачи на организирани престъпни групи, а някои са сред най-опасните престъпници в затворническата система на Мексико.

Екипът на „Как прекарах лятната ваканция” прекарва два месеца в снимки в град Веракрус, предимно в закрития затвор „Игнасио Аленде”, който във филма представя Ел Пуеблито. За втори път Мел Гибсън и неговата компания „Айкън Пръдъкшънс” снима във Веракрус, като първия път е през 2006 г., когато Гибсън режисира „Апокалипто”.

Затворът „Игнасио Аленде” е построен преди 105 години, за да замести стар затвор, разположен в сутерена на Общинската палата на Порт Сити и става модел за други затворнически институции от този род в Мексико. През януари 2010 г. останалите 300 затворници са преместени в по-модерни затвори.

Задача на Бернардо Трухильо, художник на продукцията, е да проектира и създаде реалистичен декор – света на Ел Пуеблито вътре в затвора „Игнасио Аленде”. С помощта на творческата визия и неуморната работа на художествения директор Джей Ароести и на художника по декори Хулиета Алварес те пресъздават изумително реалния свят на Ел Пуеблито.

„Затворът Ел Пуеблито в Тихуана е много хаотично място, построено с вдъхновението и средствата на затворници, без да са им налагани правила от затворническата администрация – казва художникът на продукцията Бернардо Трухильо. – Шири се корупция и всичко се прави спонтанно и без ред.”

Най-голямото предизвикателство за художествения отдел е да създаде проект за филма, изхождащ от тази хаотична смесица на материали, архитектура и конструкции при домовете, които затворниците строят по своя идея и със свои ръце в действителния Ел Пуеблито.

„Това създава много специфична естетика, в която няма никаква организация и ние започнахме с много организиран първоначален проект тук, в затвора „Аленде” – продължава Трухильо. – За щастие имахме свободата да сриваме стени, да заемаме празни пространства и да създаваме нови такива. Гетото, което виждате във филма, започна от четири празни стени, сринахме една голяма стена в затвора и започнахме да градим от нулата.”

Голяма част от работата на художествения директор Джей Ароести се състои в изграждането на декор, координиране на дърводелци, бояджии и съвместни действия с художника по декорите Хулиета Алварес.

„В общи линии имахме един неортодоксален проект – споделя Ароести. – Създадохме картонен макет на Ел Пуеблито и затвора и после започнахме да го строим с дърво, тухли, бетон – всевъзможни материали, които обикновено не се използват във филм.”

Когато затворът „Аленде” е затворен, властите смятат, че правят услуга на продукцията, като боядисват всички вътрешни стени в бяло. „Трябваше да се върнем към оригиналните стени и да ги направим каквито са били, преди да бъдат боядисани в бяло – казва Ароести. – Трябваше и много да съборим, защото беше твърде тясно. Нямахме истински главен плац, така че се наложи да сринем голяма стена, за да съединим двата вътрешни двора, при което се наложи да съборим и две-три постройки.”

„През първите няколко дни след пристигането ни, след като те току-що бяха опразнили онова, което беше останало от затвора, мястото не беше никак приятно – продължава той. – Внесохме подобрения, може би не визуално, защото изглеждаше дори по-запуснато, отколкото като дойдохме. Но интериорът определено беше много въздействащ. Истинският титаничен труд се състоеше в декорирането.”

Джей казва: „Демонтажните работи в затвора започнаха на 22 януари, седмица след опразването на затвора. Художественият отдел работи пет седмици по демонтажа и строителството, а декорът беше поставен за три седмици. Резултатът беше удивителен предвид всички дребни подробности по пресъздаването на Ел Пуеблито с такъв реализъм, та човек би се заклел, че в тези къщи живеят хора, ходят из вътрешния двор и са яли храна от сергиите само мигове преди режисьорът да извика „Начало!”.

Хулиета Алварес си спомня първото си влизане в затвора. „Всъщност трябваше всичко да добавим. Съществуващото трябваше да бъде махнато, защото беше в много лошо състояние и адски вонеше. Трябваше да изхвърлим всичко – казва тя. – Когато екипът ми дойде половината затвор бе вече опразнен от оставените неща като телевизори и лични вещи. В другата половина беше пълно с боклуци в отвратително състояние и не можехме да вкараме хора там.”

„Отделите по строителство, художествено оформление и декори създадоха всеки детайл, който виждате – обяснява Трухильо. – В която и килия да влезете, виждате неща с автентичен вид и миризма, защото са имали възможността да влязат в затвора, когато е бил току-що опразнен и са останали следи от реалния живот на затворниците. Научиха невероятни неща като например как може да се построи къща на пространство 1,20 на 0,60 м. Колко любов можеш да вложиш в малка колиба, която ще представлява твоята лична миниатюрна вселена. Имахме много източници на вдъхновение, но това, което виждате, е резултат от усиления труд на много хора. Спонтанността на хората дори и при най-тежки условия е нещо удивително. Те създават къща от възможно най-потискащото пространство и за мен това е красиво дори на най-тъжното място на света, каквото според мен е затворът”, заключава той.

„Рисунките по стените са направени от нас. Трябваше да се направят наново, а после да се обработят така, че да изглеждат стари”, казва Алварес.

„По стените имаше малко графити, но не бяха и 5% от това, което виждате в декора за продукцията – обяснява Трухильо. Продукцията наема стенописци и художници на графити, за да пресъздадат затворническите рисунки, показани във филма. „Всичко бе създадено от нулата. Трудно ще откриете оригинали тук. Цял куп хора положиха много труд”, заявява той.

„Ейдриън искаше да се стремим към реализъм и го постигнахме чрез проучвания, като гледахме много видеоматериали за подобни затвори и разговаряхме с хора, лежали тук. Не съм сигурен какво ще хване камерата, затова искам да покрия възможно по-голяма площ. Всичко е декор. Голямо предизвикателство е заради огромния мащаб и многото детайли.”

Много от това, което правим, е с цел да се създаде подходящата среда за актьорите и статистите, така че те да се почувстват в истински затвор, а не сред декор – казва Ароести. – Искаме Ейдриън и актьорите да се почувстват на реално място, а статистите да имат усещането не за статисти, а за истински затворници.”

„Общо взето естетическият принцип беше да има достатъчно автентичност във филма, та хората да станат свидетели на действително случилото се в този затвор, но също така целта бе да го подсилим по такъв начин, че да е интересно за зрителите, защото реалното място е представлявало хаос от цветове, от материали, хаос от всичко – а във филм това е твърде разсейващо – казва Трухильо. – Цветовата палитра трябва да се постесни и да се направят някои други промени, но всичко това да се базира на някаква реалност. Тя е подсилена реалност от гледна точка на филма, но определено се основава на действителността.”

„Как хората и оформлението да се съчетаят по достоверен начин, без да се създава такъв хаос, че зрителите да се разсейват прекалено – продължава той. – Много е тънка границата между прекалената стилизираност и прекалената реалистичност. Трябва да се открие златната среда. Видяхме едно потно и безцветно пространство, макар да присъства цвят – навсякъде има загатнати цветове, но те са някак избелели. Цветът се допуска в някои елементи, но само в дребните детайли, не в цялостния изглед на стените или дрехите. Малко попресилихме, защото в реалността се случва затворници да носят тениски с флуоресцентни цветове. Ние обаче решихме да се въздържим от такива, защото излишно биха разсейвали зрителите. Стеснихме ги до скромна цветова палитра и започнахме да работим с тези ограничени цветове, като се опитахме да създадем хаос от тях. И аз мисля, че това е по-интересно.

Навсякъде в затвора присъства хумор – разсъждава Трухильо. – При всички проучвания, които направихме на мексикански, латиноамерикански и африкански затвори имаше един повтарящ се елемент – как хората откриват хумора във всяка ситуация, как откриват красотата дори в най-тежките условия, които можем да си представим. В известен смисъл страните от Третия свят са много подобни, независимо дали си в Африка, в Индонезия, в Централна Америка или в Мексико – има много прилики, особено в затворите, в затворническия живот. Във факта, че хората се опитват да водят нормален живот дори в тези условия, има красота. Те намират начини да направят монотонния си живот по-разнообразен, красив и колоритен.”

След снимките във Веракрус продукцията се мести в град Пероте, на 90 минути от Пуебла, по средата между Веракрус и Мексико Сити. Саладо, легло на пресъхнало езеро в община Тепейечуалко, в покрайнините на Пероте е подходящо изолирано и голо място за високоскоростното преследване с коли и вълнуващото преминаване през граничната стена между САЩ и Мексико. Саладо е оградено от планини и е разположено на 2400 метра надморска височина. В съседното Пероте се намира вулканът Кофре де Пероте или Маухкампаепетъл на ацтекски на 4282 метра надморска височина. Калифорнийската магистрала е заснета край Пуебла, на по-малко от час от Мексико Сити с неговите легендарни и величествени вулкани Попокатепетъл /5426 метра надморска височина/, който изригна за последен път през 2006 г. и Ицтасихуатъл /5286 метра надморска височина/.

След това актьорите и снимачният екип се местят в Мексико Сити за локации около града и работа в студията Чурабуско. Последната локация за продукцията е Браунсвил, Тексас, в граничната зона, намиращ се между Сан Диего и Тихуана в Баха Калифорния.

 

Скоро