ИК БАРД представя книга две от поредицата Отряд СИГМА„Карта от кости“ от Джеймс Ролинс

Обиколете света с екип от елитни учени убийци!

Том Кланси и Дан Браун сякаш са си дали среща в този спиращ дъха трилър – първия от вълнуващата нова поредица за мисиите на Сигма.

Когато богомолците, събрали се за тържествена меса в Кьолнската катедрала, срещат смъртта си от огън, който ги изпепелява отвътре, САЩ пращат на мястото екип на Сигма. Трагедията е нещо повече от палеж и масово убийство – някой е откраднал безценното съкровище, съхранявано от векове в златната мощехранителница на катедралата – костите на библейските влъхви, легендарните Трима царе.

Капитан Грей Пиърс, ново попълнение в Сигма, повежда своя екип на лов за Драконовия двор – тайно аристократично братство на алхимици, което датира още от Средновековието и се стреми към налагането на нов световен ред с помощта на обвитите в мистика кости. Екипът на Сигма тръгва по следите на лабиринт от улики – от готическите катедрали на Европа през останките на Седемте чудеса на древния свят до едно мистериозно място, където наука и религия се сливат в заплаха, невиждана от самото сътворение на Вселената.

ОТКЪС

ПРОЛОГ

МАРТ 1162 г.

Хората на архиепископа избягаха в долината. Зад тях, горе в зимния проход, панически цвилеха коне, посечени с меч или поразени от стрели. Мъже викаха, крещяха, ревяха. Трясъкът на стомана звънтеше сребърно като църковни камбани.

Ала не Божие дело се вършеше тук.

„Ариергардът трябва да удържи“.

Брат Йоаким опъваше с всички сили юздите на кобилата, която почти се плъзгаше по задница надолу по стръмнината. Тежко натовареният фургон беше стигнал без произшествия до долината. Но до истинското спасение им оставаше цяла левга.

Стига да успееха да стигнат дотам…

Стиснал до болка юздите, Йоаким насочваше уплашената кобилка надолу. Животното прецапа едно ледено поточе и той рискува да хвърли поглед назад.

Макар пролетта да идваше, зимата още властваше над височините. Върховете грееха ярко, осветени от залязващото слънце. Снегът отразяваше светлината, скрежен талаз се разтичаше сякаш по склоновете на острите като бръснач хребети. Ала тук, в ниските клисури, топенето на снега беше превърнало горския килим в кално блато. Копитата на конете потъваха дълбоко и нищо чудно някое от животните да си счупеше крак. Фургонът затъваше почти до осите.

Йоаким пришпори кобилата да настигне фургона. Бяха впрегнали още коне. Отзад го бутаха мъже. Трябваше да стигнат някак до пътя, виещ се по следващия склон.

– Дий! – извика коларят и изплющя с камшика.

Водещият кон наведе глава, мускулите му се издуха. Без успех. Такъмите се опънаха, конете хъхреха, бяла пара се виеше пред ноздрите им; мъжете псуваха ядно.

Бавно, твърде бавно, фургонът се измъкна от калта с всмукващия звук на отворена гръдна рана. Но поне най-сетне се движеше. Всяко забавяне бяха плащали с кръв. Умиращите виеха в прохода зад тях.

„Ариергардът трябва да удържи още малко“.

Фургонът се заклатушка по нанагорнището. Трите големи каменни саркофага се приплъзваха, едва удържани от дебелите въжета.

Ако някой се счупеше…

Брат Йоаким настигна клатушкащия се фургон.

Брат Франц приближи коня си до неговия.

– Пътят напред изглежда чист.

– Реликвите не трябва да се връщат в Рим. Трябва да стигнем до германската граница.

Франц кимна с разбиране. Реликвите вече не бяха в безопасност на италианска територия сега, когато истинският папа беше изгнаник във Франция, а лъжовният се беше настанил в Рим.

Фургонът вече се движеше малко по-бързо по по-твърдата земя. Но дори и така се влачеше едва-едва – колкото бърз човешки ход. Йоаким извил глава, все така гледаше към далечния хребет.

Звуците на битката бяха утихнали до стонове и плач, ехото ги донасяше през долината. Трясъкът на мечове вече не се чуваше и това беше знак за поражението на ариергарда.

Йоаким се взираше назад, но височините бяха потънали в тежки сенки. Балдахинът на черните борове скриваше всичко.

После Йоаким забеляза нещо да сребрее между дърветата.

Появи се самотна фигура, обляна в кръпка слънчева светлина; доспехите й лъщяха.

На Йоаким не му беше нужен гербът с червен дракон върху нагръдника на мъжа, за да го познае – беше помощникът на черния папа. Нечестивият сарацин беше приел християнското име Фиерабра, кръстил се беше на един от паладините на Карл Велики. Беше с една глава по-висок от всичките си хора. Истински гигант. Беше оцапан с повече християнска кръв, отколкото петнеше ръцете на всеки жив човек. Покръстен едва миналата година, сарацинът се радваше на покровителството на кардинал Октавий, черния папа, приел името Виктор IV.

Фиерабра стоеше, окъпан в светлина, и не се опита да ги преследва.

Знаеше, че е закъснял.

Фургонът най-после стигна изровената суха земя на билото. Сега вече щяха да се движат бързо. Германската територия беше само на левга оттук. Засадата на сарацина се беше провалила.

Някакво движение привлече вниманието на Йоаким.

Фиерабра свали огромния си лък от черното си рамо, черно като сенките. Бавно нагласи стрела на тетивата и опъна лъка.

Йоаким се намръщи. „Какво се надява да постигне с една стрела?“

Лъкът трепна, стрелата излетя, изви се в дъга над долината и за миг се изгуби в слънчевия светлик. Йоаким оглеждаше напрегнато небето. После, беззвучно като връхлитащ сокол, стрелата долетя и удари средния саркофаг.

Вашият коментар