ИК БАРД с ново фентъзи – „Книга на мечовете“ с редактор Гарднър Дозоа

Фентъзи жанрът е родил някои от най-незабравимите герои, появявали се някога на страниците на книга: Конан Варварина, Елрик от Мелнибоне, Фафрд и Сивия Мишелов. Класически образи като тези правят „меча и магията“ разказваческа сензация, крайъгълен камък на фентъзито – и вдъхновение за нови поколения от автори, които тъкат свои собствени величави истории за магия и дръзки приключения.

В „Книга на мечовете“ авторитетният Гарднър Дозоа представя една нова антология с оригинални епични истории от звезден екип майстори – Дж. Р. Р. Мартин, К. Дж. Паркър, Робин Хоб, Скот Линч, Кен Лиу, К. Дж. Чери, Даниел Ейбрахам, Лави Тидхар, Елън Къшнър и др.

Насладете се на епични битки и пътешествия до далечни царства на мрачна магия, на зашеметяващо разнообразие от безстрашни фехтовачи и жени воини, които се сблъскват с опасности и смърт на всеки ъгъл и надделяват с кураж, хитрост и хладна стомана.

ОТКЪС

К. ДЖ. ПАРКЪР

Един от писателите с най-голяма изобретателност и въображение в днешното фентъзи, К. Дж. Паркър е автор на бестселъровата трилогия „Инженерът“ („Апарати и желания“, „Зло за зло“, „Балансовият механизъм“), както и на по-раншните трилогии „Фехтовачът“ („Цветовете на стоманата“, „Извивката на лъка“, „Оръжейната къща“) и „Мародерът“ („Сянка“, „Модел“, „Спомен“). Късите му произведения са събрани в „Теоретични упражнения“ и той на два пъти е печелил Световната награда за най-добра фентъзи новела за „Оставете картите на другите“ и „Малка цена за една птича песен“. Сред другите му романи са „Остриета“, „Отрядът“, „Сгъваемият нож“ и „Чукът“. Последните му книги са „Диваци“ и „Двойка мечове“. К. Дж. Паркър пише също така под истинското си име Том Холт. Като Холт, той е публикувал „Очаквах някой по-висок“, „Кой се страхува от Беоулф“, „Вие, богове!“, както и много други романи.

Тук той ни предлага завладяващ поглед към един решителен ученик, който си търси наставник – с някои изненадващи резултати.

ПО-ДОБРИЯТ ПЕЧЕЛИ

К. ДЖ. ПАРКЪР

Той ми засенчваше светлината. Не вдигнах очи.

– Какво искаш? – попитах.

– Извинете, вие ли сте майсторът на мечове?

Има моменти, когато трябва да си съсредоточен. Този беше един от тях.

– Да. Върви си и ела по-късно.

– Не съм ви казал какво…

– Върви си и ела по-късно.

Той си тръгна. Аз си довърших работата. Той се върна по-късно. Междувременно аз направих третата прегъвка.

Ковашката заварка е ужасна процедура и мразя да я правя. Всъщност мразя всичките етапи, които водят до създаване на завършеното изделие; някои от тях са адски трудни, други са изтощителни, трети са много, много скучни; а доста са хем трудни и изтощителни, хем скучни, тоест представят съвършен миниатюрен модел на човешките усилия. Обичам единствено чувството, когато приключа с тях и се получи добре. Нищо на тоя свят не може да се мери с него.

Третата прегъвка е… ами, това е етапът в коването на меч, когато прегъваш материала за трети път. Първата прегъвка представлява само множество тънки пръти – малко желязо, малко стомана, – усукани заедно, после нажежени до бяло и изковани в една-единствена дебела лента. После усукваш, прегъваш и повтаряш. После усукваш, прегъваш и повтаряш пак. Третият път обикновено е най-лесен; вече си изчукал повечето боклуци от материала, спойката в повечето случаи си стои на мястото и работата сякаш върви малко по-гладко под чука. И все пак е ужасно. Струва ти се, че продължава цяла вечност, пък и можеш да опропастиш всичко свършено досега с разсейване за частица от секундата; ако прегориш метала или го оставиш да изстине прекалено, или ако набиеш в него люспица шлака. Трябва не само да гледаш, а и да слушаш – за онзи неповторим съскащ звук, който те предупреждава, че материалът започва да се разваля, но още не е съсипан; това е единственият момент, в който една лента стомана ще се слее с друга и ще образуват едно цяло – ето защо не можеш да си бъбриш, докато го правиш. Понеже прекарвам по-голямата част от деня си в ковашки заварки, ми е излязла слава на необщителен. Не че имам нещо против. Щях да съм необщителен, дори да бях орач.

Той се върна, докато гребях въглища. Мога едновременно да говоря и да греба, така че нямаше проблеми.

Беше млад. Бих казал, около двайсет и три-четири годишен; високо копеле (всички високи хора са копелета, аз съм метър и шейсет) с къдрава руса коса като мокро руно, плоско лице, бледосини очи и доста момичешка уста. От пръв поглед не ми хареса, защото не харесвам високи и красиви мъже. Аз разчитам много на първите впечатления. При мен те почти винаги са грешни.

– Какво искаш? – попитах го.

– Да си купя меч, моля.

Гласът му също не ми хареса особено. В тези решителни около пет секунди гласовете за мен са дори по-важни от външния вид. Съвсем разумно, ако ме питате. Някои принцове приличат на ловци на плъхове, някои ловци на плъхове приличат на принцове, макар че зъбите обикновено издават хората. Но след няколко думи можеш да кажеш точно откъде идва някой и колко заможни са били родителите му; сигурна информация, автентични факти. Момчето беше от сой – дребен благородник, което покрива целия спектър от свръхамбициозни земевладелци до малките братя на херцози. Разбрах го моментално по произношението на гласните. От благородниците ми изтръпват зъбите, сякаш съм попаднал на камъче в хляба си. Не си падам много по тях. Повечето ми клиенти са благородници, а повечето хора, с които се срещам, са клиенти.

 

Вашият коментар