„Когато капят кестените” от Стефан Коспартов – „беловата от черновите на две поколения българи”

Историята, лагерите, комунизмът, любовта и стремежът към свободата в мащабния дебют на сценариста Стефан Коспартов. 

29 години след падането на режима митовете и легендите около социалистическия рай все още хвърлят сянка върху сезоните.

„Когато капят кестените”  от сценариста на филма „Мярка за неотклонение” Стефан Коспартов е внушителен разказ за комунистическия терор и абсурдния живот в България от 1944 до 1989 г., както и за първите години на „демокрацията”.

През зимата на 1946 г. Димо Костурков, доктор по право от Сорбоната, пътува към опустошената от войната България. Изпълнен е с надежди и идеали, а във влака среща и красивата Ана, която се прибира да погребе баща си. Още на перона у дома ги чака сблъсък с жестоката реалност – комунистите са заграбили властта и няма да я пуснат. На двамата млади им предстои да опознаят истинското лице на строя – насилието, издевателствата, лагерите, изселванията…

Десетилетия по-късно режимът се люшка в предсмъртна агония. Задействат се внимателно обмислени планове за съхраняване на властта и натрупаните богатства. Предстоят вихрени промени, манифестации, избори, пирови победи и смазващи провали. И сред целия хаос на внезапната свобода младият писател Никола Костурков трябва да открие истината за баща си и неговата съдба. А любовта му към Адриана е като стихия, която пронизва времето и пространството и надмогва престъплението и наказанието.

Колко поколения са нужни, за да бъде задвижено отново колелото на историята?

Преплитащ действителни събития и магически реализъм в едно и възкресяващ търсенията на поколението писатели от 60-те, „Когато капят кестените” без съмнение ще остане като един от най-големите романи в българската литература. Той е предупредителен реквием за бъдещите поколения и разказ за този, който си тръгва в края на лятото. Когато капят кестените.

Заповядайте от 18:30 ч. на 24 октомври 2018 г., в последната седмица на падащите кестени, когато в „Patches Blues Bar или „Барът на кръпките” (бул. „Прага” 23)  ще представим романа и ще изминем заедно пътя на един син към неговия погубен от времето баща.

Специални гости на събитието ще бъдат музикантът Васил Георгиев-Кръпката, проф. Николай Чернокожев, проф. Михаил Константинов и писателят Захари Карабашлиев и актьорът Юлиан Петров.

Линк към Facebook събитието ще откриете тук: https://www.facebook.com/events/526505294481634/

 „Къде бяхте досега, Стефан Коспартов, защо не ни казахте тези истини по-рано? Подреждахте събитията, предполагам. Почиствахте ги от мимолетното и ги поставяхте едно до друго. Не, по-скоро едно под друго – защото нашият български живот се пише под индиго, събитията са еднакви, само десетилетията са различни. Благодаря ви за прекрасно написаната белова от черновите на две поколения българи.”

Веселина Седларска

Из „Когато капят кестените” от Стефан Коспартов

КОГАТО КАПЯТ КЕСТЕНИТЕ

І

Това е разказ за тъгата на Пътника. Този, който си тръгва в края на лятото. Когато капят кестените.

Димо Костурков, доктор по право, възпитаник на Сорбоната и любител на елзаския ризлинг, отметна лекото одеяло, стана и отвори прозореца. В купето нахлу миризма на пушек и слабото потракване на колелата по сглобките на релсите превзе тишината. Другите трима обитатели на тясното пространство отдавна спяха, но сънят бягаше от очите на Димо и се криеше по ъглите на единствения спален вагон на дългата композиция, която отвеждаше младия юрист от Париж към София. Беше зимата на 1946 година и малкото приятели на Димо Костурков във Франция не одобряваха решението му да се прибере в България. „Там не се знае какво става – казваха те, – говори се, че комунистите убиват без съд и присъда, че всеки малко по-заможен човек е застрашен от репресии – я конфискация, я обвинение в заговор, я просто удар с тъп предмет по главата и хайде в канавката…“ Госпожа Рибарова, стара семейна приятелка от Русе, му беше писала, че прибрали мъжа ѝ, издателя Йордан Рибаров, през нощта уж за справка и оттогава не го била виждала и никой не ѝ казвал къде е и дали не е на дъното на Дунава, обвит в бодлива тел, на врата табелка с надпис „Враг на народа“, както твърдяха слуховете по кафенетата на главната улица. Димо Костурков изпитваше леко неудобство от тези слухове, те представяха родината му като някаква варварска страна, която не съблюдава законите и е готова да се саморазправя с политическите си противници, както впрочем отдавна се случваше на Балканите, и това предизвикваше френските му колеги недоверчиво да бърчат вежди, когато въодушевено им разказваше за красотите на България. Макар и добре приет като специалист по наказателно право, Костурков си даваше ясна сметка, че е чуждо тяло в адвокатската кантора на Belfour & Co. и ще си остане такъв, дори и да се ожени за колежката си Женевиев, с която излизаше от известно време и чийто баща беше един от директорите на фирмата. Затова, когато приятелят му от детинство Минко Илиев, инженер-химик, завършил в Тулуза и активен политик по време на войната, го подкани да се върнат в България, той не се колеба дълго. „Щом Минко не го е страх, значи и аз няма от какво да се страхувам“ – помисли си Димо и си стегна багажа. Сега Минко спокойно спеше на койката над него и по всичко изглеждаше, че пет пари не дава за дописките на френските кореспонденти от България. „Съюзническата комисия няма да позволи издевателства – каза убедено той и издуха дима от цигарата си право в лицето му. – Давай да оправяме България!“

Тракането на колелата се превърна в скърцане, светлина на прожектори разцепи нощта и Димо видя дълги, пусти перони да обрамчват полутъмна гара. Войници с кучета патрулираха покрай влака, чу се руска реч. Появиха се и множество пътници, които напираха към вагоните, влачейки всякаква покъщнина, блъскаха войниците и се катереха по вратите, които още не бяха отворени.

– Коя е тази гара? – попита Димо един от войниците.

– Виена – отговори войникът. – А ти кой си?

– Пътник.

– Прибирай се, глупак! Гарата не знае. Чакай, цигари имаш ли?

– Не пуша.

– Лъжеш, шваба. Откъде знаеш руски?

– Учих малко в гимназията. Аз съм българин.

– А, българин…

Войникът загуби интерес към разговора и Димо затвори прозореца. На горната койка Минко се размърда.

– Къде сме? – промърмори той сънено.

– Виена.

– Виена… Събуди ме, като стигнем Будапеща.

Будапеща, моля ти се – това ако не са железни нерви!

Кондукторите отвориха вратите и пътниците нахлуха във вагоните. Спалният също не правеше изключение, макар че той беше запазен още от Париж. Коридорът се напълни с хора, които насядаха по пода и върху куфарите и категорично отказваха да напуснат. От тъмното изскочи едно русо момичешко лице и се залепи на вратата на купето. Димо се почувства неудобно и отвори.

– Ще ме смачкат! – проплака момичето.

– Влизай! – дръпна я той навътре и заключи вратата, преди да нахълтат още трима. – Закъде си?

– За София.

Чак сега Димо забеляза цигулката. Момичето нямаше никакъв багаж освен малка чантичка и цигулка в дървен калъф, който стърчеше напред като войнишки автомат.

– Нямаш много багаж – отбеляза Димо.

– Куфарът ми остана на гарата, не можах да го кача на влака от блъсканицата.

– Къде си тръгнала посред зима?

– На погребение. Баща ми почина. Пребили го в милицията и не могъл да се оправи. Три дни храчил кръв и накрая си отишъл. Вътрешен кръвоизлив, казва докторът.

Момичето говореше монотоннo и гледаше втренчено пред себе си, като здраво стискаше цигулката.

„Ето ти сега мъката за компания“ – помисли си Димо. На колко ли години е – осемнайсет, деветнайсет?

– Ела, седни тука. Дай цигулката.

Момичето седна, но не даде цигулката.

– Как се казваш?

– Ана.

Ана. Хубаво име. Красиво момиче, горкото.

Влакът се разклати и леко потегли. Отвън се чу свирка. Една жена тичаше успоредно на влака и плачеше. Димо пусна пердето и седна на койката до Ана.

– Аз съм Димо – каза той тихо. – Поспи си. Тук никой не те заплашва, поспи си.

Вашият коментар